6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 73
С., 31.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3046/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Я. А., подадена чрез адв. М. М. от САК срещу въззивно решение № 567 от 25.01.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 4495/2016 г., с което е потвърдено решение от 09.02.2016 г., постановено по гр.дело №42590/2013 г. на СРС, 51 с-в, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Г. Я. А. срещу [фирма] искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 18 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на 1/3 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 402 кв.м., съставляващо парцел ХІ-7 от кв.325 по плана на [населено място], местност „Еврейски гробища“, в частта останала незастроена и представляваща паркинг с 4 паркоместа, с граници: локално улично платно към [улица], с естакада към подземен гараж, съседен УПИ на [улица], сграда на [улица], за периода от 28.04.2005 г. до 28.04.2010 г. и за сумата от 500 лв., представляваща мораторна лихва за същия период.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1.) „ Следва ли да бъдат обсъдени всички събрани във въззивното производство доказателства в тяхната взаимовръзка с приетите вече в първоинстанционното такова?“, 2.) „При наличие на доказателства за ползване на общата вещ само от единия съсобственик и отказан достъп на другия съсобственик, както и постановеното влязло в сила решение на САС, 7-ми състав, по гр.д. № 669/2009 г. между същите страни, със същия предмет и същото основание, следва ли да се препраща към друга защита, без да бъдат обсъдени доказателствата и мотивиране на решението във връзка с посоченото в исковата молба основание?“, 3.)„ При указаната доказателствена тежест и непредставянето на относими към предмета на спора доказателства, следва ли въззивният съд да препраща към възприетата в практиката на ВКС защита по чл. 31, ал.2 ЗС, без да конституира другата страна в процеса?“. Поддържа, че въззивният съд е постановил решението си без да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, както и релевираните своевременно факти, обстоятелства, възражения и доводи на страни и в нарушение с постоянната практика на ВКС не изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 ал. 3 ГПК. Касаторът развива доводи, че въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния, неправилно приел, че ищецът не може да се ползва със защитата по чл. 59, ал.1 ЗЗД и възприетото от него е в очевидно противоречие с правната логика и с основните принципи на правото, което според него обосновава основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Ответната страна [фирма] в писмен отговор, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да формира извода си за неоснователност на предявените искови претенции въззивният съд е приел за установено, че ищецът и „Алианц България Холдинг“ АД са собственици на по 1/3 ид.ч. от процесното дворно място, цялото с площ от 402 кв.м., съставляващо парцел ХІ-7 от кв.325 по плана на [населено място], местност „Еврейски гробища“, както и че ответникът ЗАД „Алианц България“ АД /преди [фирма]/ е собственик на индивидуални обекти в сградата, построена в процесното дворно място, ведно със съответните идеални части от общите части и от правото на строеж. Позовал се е на изготвеното заключение на вещото лице по допусната съдебно-техническа експертиза, според което на място, на посочения в исковата молба адрес, не съществува ограден, открит паркинг нито с границите, описани в исковата молба, нито с действителните граници на поземления имот, установени на място. Описаният като открит паркинг обект представлявал незастроената част от поземления имот, в който е изградена сградата, като в двора била разположена рампа за подземните гаражи на сградата, а свободната незастроена площ, извън рампата, представлявала една тясна, трапецовидна ивица с широчина от 2.74 м., която можела да се ползва за спиране или престой най-много на два автомобила едновременно, единият от които малкогабаритен.
От правна страна въззивният съд обосновал, че всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика на недвижим имот, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Разяснил е, че фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, като е възможно те да се извършват лично от владелеца /държателя/ или чрез трето лице. С оглед данните по делото посочил, че обстоятелството дали конкретна реално определена част от недвижим имот е фактически обособена като открит паркинг и дали представлява самостоятелен обект на правото е без значение за предмета на спора по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, доколкото релевантни са обстоятелствата дали патримониумът на ищеца е намалял, тъй като през исковия период той не е ползвал реално незастроената част от процесното дворно място и е бил лишен от възможните ползи от него, а съответно за същия период патримониумът на ответното дружество се е увеличил, тъй като той е реализирал спестявания от фактическото ползване на имота, без заплащане. Счел е, че процесният парцел няма статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, тъй като не е налице пълно съвпадение между етажните собственици на построената в него сграда и собствениците на терена. Разяснил е, че обща част на етажните собственици във всички случаи е тази част от дворното място, която е нужна за ползването на сградата по предназначение и за осигуряване на достъп до нея, а останалата част от дворното място представлява обикновена съсобственост между собствениците на терена и като такава ползването върху нея може да се разпределя по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, включително няма пречка да бъде разпределена за индивидуално ползване като паркоместа, но от всички или от собствениците на земята. Обосновал е, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху цялата вещ по начин, че пречи на друг съсобственик да се ползва от нейните полезни свойства, съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди, то последният има право да получи обезщетение съобразно притежавания от него дял в съсобствеността – чл. 31, ал. 2 ЗС. В този смисъл когато ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /договор за заем за послужване/ трето за съсобствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ, то настъпва неоснователно разместване на блага между правните сфери на съпритежателите на общата вещ /а не между единия от тях и третото лице/, като при наличието и на останалите предпоставки по чл. 31, ал. 2 ЗС лишеният от възможност пряко да си служи с вещта съсобственик има право на парична компенсация. В случая съдът е приел, че другият съсобственик на процесния парцел „Алианц България Холдинг“ АД е дал съгласие ответното дружество да ползва процесния недвижим имот, поради което между тях е възникнало правоотношение на основание заем за послужване и претенцията по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна, тъй като ищецът разполага със защитата по чл. 31, ал. 2 ЗС срещу другия съсобственик, който е допуснал ответника да ползва имота. Неоснователността на главния иск е обусловила и отхвърлянето на претенцията за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Първият поставен въпрос е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната съдебна практика, на който касаторът се позовава. В случая такова позоваване не е налице . Касаторът не сочи и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие и с кои конкретни актове от обхвата на относимата към това основание съдебна практика. Не обосновава и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса задължителна съдебна практика. Въззивното производство е протекло по реда на новия гражданско процесуален кодекс. По въпросите за правомощията и задълженията на въззивния съд по реда на сега действащия ГПК е постановено ТР№1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът не се позовава. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи, макар и с лаконични мотиви. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Не са общо основание за достъп до касация и останалите два въпроса, поставени от касатора. Така формулираните въпроси са фактически, а не правни. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спорното право, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на закона. Отговорът им изисква преценка на фактите по спора, каквато не може да бъде извършена в този стадий на производството. Отделно от това липсва правно разрешение на въззивния съд, обуславящо решаващите му изводи по обозначеният като трети въпрос в изложението. Не на последно място във връзка и с тези два въпроса касаторът само бланкетно посочва като допълнителни предпоставки т.1 и т.3 на чл.280 ГПК, без да се позове на съдебна практика и да конкретизира твърдението си за наличие на противоречиво разрешаване и без да обоснове защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е ангажирал доказателства за извършването на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 567 от 25.01.2018г. на Софийския градски съд, постановено по в.гр.д.№ 4495/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: