О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 730
гр. София, 13.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1249 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ТПО Варна ЦППБО” ЕООД, [населено място], представлявано от адв. И. И., срещу решение № 223 от 06.11.2017г. по в.т.д. № 366/2017г. на Варненски апелативен съд в частта, в която, след частична отмяна на решение № 170 от 07.03.2017г. по т.д. № 104/2016г. на Варненски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на „НЦТР” ЕАД следните суми: 1/ сумата 6 736, 80 лева, представляваща разлика над присъдените 33 684 до претендираните 40 420,80 лева – незаплатен остатък от цената, дължима за фаза „Предварителен проект”, на основание чл.79, ал.1, предл.1 вр. чл.266 ЗЗД и чл.6, т.4 от договор № Д-5-9200/01/25.11.2005г.; 2/ сумата 91 867,20 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по същия договор, дължимо за фаза „Окончателен проект”, на основание чл.79, ал.1, предл.1 вр. чл.266 ЗЗД и чл.6, т.5 и т.6 от договора; 3/ сумата 9 859,60 лева, представляваща разлика над присъдените 3 368,40 лева до 13 228 лева – уговорена в чл.16 от договора лимитирана неустойка от 10% за забавено плащане на главните парични задължения за периода от 14.09.2012г. до 02.09.2015г. и 4/ сумата 18 390,53 лева – съдебни и деловодни разноски за обезпечителното производство и исковото производство в две инстанции, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционото решение в частта му за осъждане на касатора да заплати на „НЦРТ” ЕАД главницата 33 684 лева без ДДС, представляваща неизплатен остатък от 20% от цената за фаза „Предварителен проект”, дължима по чл.6, т.4 от договора, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска – 03.09.2015г. до окончателното плащане, както и сумата 3 368,40 лева, представляваща дължима договорна неустойка да закъснение в максималния й размер от 10% , съгласно чл.16 от договора. Подадена е и касационна жалба от „ТПО Варна ЦППБО” ЕООД срещу решението № 14 от 10.01.2018г., с което е допълнено постановеното по въззивното дело решение, като касаторът е осъден да заплати на „НЦРТ” ЕАД законна лихва върху присъдените с въззивното решение суми.
Касаторът поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил по същество представени по делото доказателства – протокол от работна група от 11.12.2009г., протокол № УТ-01-02-26/30.11.2011г. на НЕСУТРП, поради което е достигнал до неправилен извод, че във фаза „Предварителен проект” проектът е приет на 09.12.2008г. Твърди, че въззивният не е обсъдил в цялост неоспореното от страните заключение на СТЕ извън правните изводи в релевантната за тази фаза част, както и свидетелските показания. Счита, че поради необсъждане в цялост на събраните доказателства въззивният съд е достигнал до неправилен извод за основателност на главния иск за дължимост на доплащане на възнаграждение за непредоставени проектантски услуги по изработка на ОУП във фаза „Предварителен проект”, респ. за дължимост на неустойка за забава. По отношение на претенцията за заплащане на възнаграждение за фаза „Окончателен проект” касаторът твърди, че въззивният съд е формирал разбирането си за естеството на ОУП в тази фаза на база свидетелски показания, с което е допуснал нарушение на материалния закон – разпоредбата на чл.19 от Наредба № 8/2001г. на МРРБ. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не е установено ищцовото дружество да е участвало в изработката на тази част от проекта. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК по произнасянето на въззивния съд по претенциите по т.А, като твърди, че съдът изобщо не е обсъдил протокол № УТ-01-02-26/30.11.2011г. на НЕСУТРП, както и не е изследвал в цялост съдържанието на протокола от работната група от 11-12.06.2009г., поради което е достигнал до неверни изводи относно съдържанието на приетия ОУП във фаза „Предварителен проект”, към който да съотнесе предадената от „НЦТР” ЕАД изработка по тази фаза, както и че съдът изобщо не е обсъдил свидетелските показания на всички разпитани по делото свидетели, поради което е формирал неверни изводи за дължимост на пълния размер на възнаграждението за фаза „Предварителен проект”. С оглед на това сочи, че като не е обсъдил всички относими доказателства и не е формирал мотиви по тях, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 546/23.07.2010г. по гр.д .№ 856/2009г. на ІV г.о., решение по т.д. № 523/2008г. на ІІ т.о., решение по т.д. № 1035/2009г., решение по т.д. № 696/2011г., ІІ т.о., решение № 94/09.07.2015г. по т.д. № 2094/2014г. на ВКС, ІІ т.о. Поддържа, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК по произнасянето по претенциите по т.Б, като твърди, че въззивният съд не е формирал мотиви, подкрепени от приобщения по делото материал, относно обема на възлагането в тази част, както и че не е обсъдил в цялост съдържанието на Протокол № УТ-01-02-25/21.08.2012г. на НЕСУТРП и е предал невярно свидетелските показания на разпитаните свидетели. С оглед на това сочи, че като не е обсъдил всички относими доказателства и не е формирал мотиви по тях, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в посочените решения. Твърди, че обосноваването на решението с неверни изводи по съществените за спора факти обосновава допускане на касационно обжалване поради очевидна необоснованост.
Ответникът „Национален център за териториално развитие” ЕАД оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не се съдържат материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са обуславящи за изхода на спора, по които да се е произнесъл решаващият състав и да са решени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено, че след провеждане на процедура по обществена поръчка е сключен договор № Д-5-9200/889/11.08.2005г. за изпълнение на „изработка на нов ОУП на територията на община Варна”, по който ответникът „ТПО-Варна-ЦППБО” ЕООД е изпълнител, а ищецът „НЦТР” ЕАД е взел участие като подизпълнител на ответника в процедурата по ЗОП за възлагане поетапно на комплексни проучвателни и проектни работи за изработване на „Нов ОУП и План схема на комуникационно транспортната система (ПС-КТС) за територията на община Варна”. Приел е, че на база възлагателно писмо, на 25.11.2005г. между страните е сключен договор № Д-5-9200/01, чийто предмет са управленски, производствено-технически, организационни и авансови взаимоотношения между страните за изпълнения на основния договор с община Варна, като съгласно чл.2 от този договор двете дружества изпълняват функцията на проектант и в трите фази на проектиране. Приел е, че с анекс № 1 от 25.05.2010г. към процесния договор ответникът е възложил на ищеца във фаза „Предварителен проект”, етап „Прогноза”, допълнителни работи, за които е определено и допълнително възнаграждение и които са приети и заплатени. Във връзка с твърдяното от ищеца изпълнение въззивния съд е обсъдил събраните по делото доказателства : представени приемо-предавателен протокол от 22.12.2006г. за етап: анализ на съществуващото положение – „Диагноза” (обяснителни записки) за части едно до седем от протокола, към фаза Предварителен проект, и протокол за предаване на проучвателни и проектни работи от 28.02.2008г. за етап „прогноза” от фаза Предварителен проект; протокол № КАЕП – 02-41/09.12.2008г., протокол № УТ-01-02-25/21.08.2012г. на НЕСУТПР, заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството; заключението на назначената в първоинстанционното производство СТЕ; показанията на свидетелите М., В., Н. и М., доведени от двете страни.
Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е приел, че служители на ищеца са взели изискващото се от тях участие във всички фази на проекта в качеството си на лица, включени в персоналния състав на сформирания след възлагане на обществената поръчка общ проектантски колектив. Приел е, че осъществените дейности след 2008г. – обществено обсъждане, професионалното представяне и защита на съответните раздели, както и уточняването на Специфични правила и нормативи за прилагането на ОУП на национално ниво, са такива по предварителния проект, но във фаза „Окончателен проект”. Изложил е съображения, че поради спецификата в технологията за финализиране на плана, след приемо-предаването на предварителния проект не е създаден самостоятелен, допълнителен продукт „Окончателен проект”, тъй като последният съставлява предварителен проект с отразени бележки и препоръки от фазата на съгласуването и санкциониране от експертни съвети, а фактическото предаване и получаване на тази фаза се осъществява чрез директно въвеждане на информация в базата данни в електронен вид, която вече е предадена като предварителен проект и е във фактическо държане на поръчващия. Посочил е, че при липса на необходимост от модифициране на общата разработка в тези части по предварителния проект, които са възложени на служители на ищеца, пренасянето на материалите от предварителния в окончателния проект без промени и участието на тези лица в проведените професионални срещи и обсъжданията на различни нива съставлява пълно изпълнение на задълженията по договора в заключителната фаза на реализиране на плана. Счел е, че възложителят не може да откаже плащане на тази част от уговореното възнаграждението, тъй като не се е наложило отразяване на препоръки, забележки и отстраняване на несъответствия в тези части от общата разработка, които са възложени на служители на ищеца. В тази връзка е приел, че липсата на съставен приемо-предавателен протокол по аргумент от чл.293 ЗЗД не е основание за извод, че осъщественото с конклудентни действия приемо-предаване е недействително. Поради това въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл.266 ЗЗД, поради което ответникът дължи да заплати на ищеца сумата 40 420,80 лева с ДДС, дължима на фаза „Предварителен проект” и сумата 91 867,20 лева, дължима на фаза „Окончателен проект”.
Въззивният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца и уговорената в чл.16, предл. второ от Раздел VІІІ от договора неустойка за забавено плащане след окончателното разплащане между ответника и община Варна, извършено на 26.09.2012г. С оглед датата на подаване на исковата молба – 03.09.2015г., е счел за неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на част от претенцията за неустойка. Посочил е, че за забавено плащане на сумата 40 420,80 лева, дължима на фаза „Предварителен проект”, размерът на лимитираната неустойка възлиза на 4 042,08 лева, а за сумата 91 867,20 лева, дължима на фаза „Окончателен проект” – 9 186,72 лева или общо сумата 13 22.80 лева, до какъвто размер е основателен искът за неустойка.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а единствено е повторил доводите и оплакванията си, направени в касационната жалба. Поддържаните в изложението и в касационната жалба твърдения, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено посочени доказателства представляват оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и за необоснованост, които не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, а могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
За пълнота следва да се посочи, че твърдението за необсъждане на доказателства не съответства на мотивите на обжалваното решение, тъй като въззивният съд е формирал фактическите си изводи след обсъждане на относимите към доказване на релевантните факти доказателства, а несъгласието на касатора с тези изводи не може да предпостави допускане на касационно обжалване.
Касаторът е направил и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна необоснованост на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
При този изход на делото на ответника следва да бъдат направени разноски за настоящата инстанция в размер на 3980 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 223 от 06.11.2017г. по в.т.д. № 366/2017г. на Варненски апелативен съд и на решение № 14 от 10.01.2018г. по в.т.д. № 366/2017г на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ТПО Варна ЦППБО” ЕООД, ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], адв. И. И. да заплати на „Национален център за териториално развитие” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 3980 лева /три хиляди деветстотин и осемдесет лева/ – разноски за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: