О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 730
София, 17.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.09.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 23/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивно решение на Великотърновския окръжен съд № 400 от 25.09.2013 год., по възз. гр.д. № 20134100500848/2013 год., с което е потвърдено решението на Великотърновския районен съд № 447 от 07.05.2013 год., по гр.д.№ 2638/2012 год. за отхвърляне на предявения от касатра, като ищец, срещу С. В. С. положителен установените иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумата 23 093.64 лв., представляваща регресно вземане по чл.213 КЗ за изплатено застрахователно обезщетение по покрит застрахователен риск ” неплащане на лизингови вноски” на [фирма] по полица № 16400062140000001 след приспадане цената на продаденото лизинговано имущество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.03.2012 год. до окончателното и изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 913 от 23. 03. 2012 год., по ч.гр.д. № 1224/2012 год., по описа на ВтРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основания по чл.281 , т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на определения от въззивния съд обем на законовата суброгацията по чл.213, ал.1 КЗ и преценката за съдържанието на застрахователния риск “загуби от неплащане на лизингови вноски”, като счита за лишено от основание в закона изразеното в обжалвания съдебен акт разбиране, че вземанията на застрахования лизингодател за неплатени лизингови вноски след връщане на лизингованата вещ, не се включват в суброгационното право на застрахователя.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното право: 1. “В случаите на имуществена застраховка “Срещу разни финансови загуби” по т.16, раздел ІІ от Приложение № 1 от Кодекса за застраховане, когато финансови загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг, дали застрахователното обезщетение се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договора за лизинг, или само от тези, с настъпил падеж до датата на определяне /плащане/ на застрахователното обезщетение, когато са изпълнени условията по застрахователната полица относно настъпване на застрахователното събитие?” ; 2.“Връщането на вещта, след спиране плащанията по лизинговия договор, може ли да заличи възникването на вреди от неплащане на лизингови вноски?”.
Като израз на визираното противоречие в съдебната практика са посочени решение № 143 от 31. 08. 2012 год., по гр.д.№ 190/2012 год и решение № 161 от 31.10.2012 год., по гр.д.№ 114/2012 год., двете на Великопреславския районен съд, както и решение № 73 от 23.11.2012 год., по гр.д.№ 73/2012 год. на Врачанския окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да потвърди решението на Великотърновския районен съд да отхвърляне на предявения положителен установителен иск въззивната инстанция е приела, че в полза на ищеца не е надлежно възникнало регресно право по чл.213, ал.1 КЗ, поради което последният не се легитимира като носител на заявеното в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1224/ 2012 год. на ВтРС парично вземане, произтичащо от извършено на [фирма] плащане на застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка “Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, сключен във вр. с договор за финансов лизинг № 01833/01.10.2007 год. между същото търговско дружество, като лизингодател и лизингополучателя С. В. С..
При обосноваване на изградения правен извод за неоснователност на регресната искова претенция по чл.213, ал.1 КЗ въззивният съд се е позовал на изискванията, въведени с раздел ІХ от ОУ, при наличие на които застрахователят дължи и уговорената по този риск престация.
Или, щом плащане на застрахователното обезщетение се следва на лизингодателя, само ако последният е „предприел мерки за събиране на вземането / формирано от неплатените лизингови вноски/, или за получаване обратно на лизинговия обект”, то това означава, че дължимата от застрахователя престация е пряко обвързана и с невръщане, респективно невъзможността за връщане/ т.4 , р.ІІІ на ОУ/ на лизингованата вещ, което в случая отсъства, предвид представения по делото приемо- предавателен протокол от 20. 10.2009 год. за предаване на автомобила от лизингополучателя С..
Допълнителен аргумент за несъществуване на вземането, установявано с иск по чл.422, ал.1 ГПК е изведен от предмета на застрахователното правоотношение по конкретната имуществена застраховка и задълженията на съконтрахентите по лизинговия договор, като са изложени съображения, че с оглед на поетите такива от страна на лизингополучателя, лизингодателят търпи вреда само когато задължението за заплащане на лизингови вноски е просрочено. По отношение на лизинговите вноски с ненастъпил падеж, според съжденията в обжалвания съдебен акт, лизингодателят не би могъл да претендира предварително изпълнението им от длъжника, поради което липсва основание и застрахователят по процесната имуществена застраховка да заплати обезщетение за същите– недължими към момента на настъпване на застрахователното събитие и съответно невключващи се в предмета на щетата, настъпила за застрахования. В тази вр. ВТОС е изразил и становище, че съществуващата разлика между задължението за плащане на лизинговите вноски, имащо възнаградителен характер и плащането на други суми, произтичащи от прекратяването, респ. развалянето на договора за лизинг, имащи обезщетителен характер за изправния кредитор и затова извън предмета на застрахователното правоотношение, изключва наличие на основание за застрахователно обезщетяване на лизингодателя за последните. Поради това в полза на застрахователя, заплатил недължимо застрахователно обезщетение за същите, поради неосъществяване състава на предвиденото в застрахователния договор застрахователно покритие не е възникнало право на суброгация по см. на чл.213 , ал.1 КЗ.
Съобразени решаващите правни изводи на въззивния съд позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора материалноправни въпроси, като релевантен за крайния изход на делото обосновава общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни се явяват поддържаните по отношение на същия критерии за селекция. Приложените решения на различни по степен съдилища в страната са без данни за влизането им в сила, поради което съгласно постановките в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се включват във формираната от съдилищата съдебна практика и не следва да бъдат съобразявани, тъй като обективно не биха могли да бъдат източник на противоречие по см. на чл.280, ал.1 т.2 ГПК.
Що се касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то освен,че не е аргументирано в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС относно неговото съдържание, обстоятелство, че с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 191 от 09.03.2011 год., по т.д.№ 92/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС – задължителна за съдилищата в страната съдебна практика, е прието, че застрахователят по имуществена лизингова застраховка не дължи плащане на застрахователно обезщетение за съответните лизингови вноски за периода от датата на връщане на лизингованата вещ до крайния срок на договора за лизинг, в който см. е и възприетото от въззивния съд разрешение, изключва поставеният от касатора правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Вторият посочен въпрос e относим към предмета на спора, но не отговаря на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.
Произнасяйки се по същия въззивният съд не е тълкувал закона в смисъл, че връщането на лизингованата вещ всякога заличава вредата от неплащане на лизинговите вноски с ненастъпил падеж до края на първоначално уговорения договорен срок, лишавайки по този начин застрахования лизингодател от право на застрахователно обезщетение, а въз основа на конкретна договорна клауза от ОУ на застрахователя, изискваща за дължимост на застрахователното обезщетение и невъзможност лизингодателят да получи обратно лизингованата вещ, е приел, че уговореното между съконтрахентите условие за изплащане на изплащане на обезщетение по процесната имуществена застраховка не е настъпило, предвид извършено от длъжника връщане на лизингования лек автомобил, поради което престацията на застрахователя е била недължима. Следователно разрешен въз основа на преценката на конкретни факти и доказателства по делото, този въпрос е от значение за обосноваността и материалната законосъобразност на обжалвания съдебен акт, но не е правен въпрос, релевантен за крайния изход на спора, според разясненията в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновския окръжен съд № 400 от 25.09.2013 год., по възз. гр.д. № 20134100500848/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: