О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 731
гр.София, 28 юни 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 71 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. П. от [населено място], [община], Област В., чрез адвокат Д. К. от АК София, срещу решение № 103 от 12.10.2016 г. по в.гр.д. № 267/2016 г. на Окръжен съд Видин, с което се потвърждава решение № 381/14.06.2016 г. по гр.д. № 2871/2015 г. на Районен съд Видин, с което е уважен предявения от Н. И. И. срещу В. К. П. иск, на основание чл.127, ал.2, изр.І ЗЗД, вр.чл.32, ал.2 СК за сумата от 22 513,75 лева, представляваща Ѕ част от общия размер на погасените от ищеца Н. И. И., след прекратяване на гражданския брак на страните, погасителни вноски по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането на сумата.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно и постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, които се свеждат до правомощията на въззивната инстанция и изискванията за мотивираност на съдебния акт, които следва да бъдат съблюдавани от въззивния съд, а именно: длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по делото да разгледа материалноправен спор, като обсъди всички събрани доказателства; следва ли да формира и изложи свои собствени мотиви, от които да е видно въз основа на кои конкретни доказателства обосновава своите фактически изводи, а при противоречия в доказателствения материал – да посочи кои доказателства възприема и кои не и поради какви причини; длъжен ли е съдът да обсъди всички становища и доводи на страните и да изложи съображения кои от тях приема за основателни и кои отхвърля, в т.ч. следва ли да се произнесе по всички оплаквания за неправилност на обжалваното пред него съдебно решение; изброяването на събраните по делото доказателства може ли да бъде преценено като изпълнение на задължението на съда по чл.236, ал.2 ГПК; възпроизвеждането на мотивите на първоинстанционното решение в мотивите на решението на въззивната инстанция, без да е извършено препращане към тях съгласно предвидената в разпоредбата на чл.272 ГПК процесуална възможност за това, съставлява ли изпълнение на задължението на въззивната инстанция да прецени цялостния събран по делото доказателствен материал и да изведе свои самостоятелни фактически и правни изводи относно спорното право, които изводи да се подкрепят в пълна степен от събраните доказателства. Според касатора, въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, т.19, решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр.д. № 2704/2008 г. на І г.о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ІV г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ІІ т.о., решение № 164 от 28.05.2012 г. по гр.д. № 66/2012 г. на ІІ г.о., решение № 239 от 14.11.2012 г. по гр.д. № 1207/2011 г. на ІІ г.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на І т.о. и решение № 85 от 30.03.2015 г. по гр.д. № 4750/2014 г. на ІV г.о.
Поставен е и процесуалноправния въпрос, има ли доказателствено значение обстоятелството, че получилият заема съпруг не посочва за какво е разходвана сумата; следва ли при липса на изявление от платилия задължението в тази насока да се приеме, че е оборена презумпцията по чл.127, ал.1 ЗЗД и чл.36, ал.2 СК за равна задълженост на солидарните длъжници, съответно на съпрузите, т.е. при това обстоятелство следва ли да се приеме, че във вътрешните им отношения те не дължат по равно. Изложени са съображения, че даденото разрешение от съда е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на ІV г.о. и решение № 232 от 12.08.2014 г. по гр. дело № 7488/2013 г. на ІV г.о.
В изложението е повдигнат и материалноправния въпрос, за условията, при които солидарният длъжник дължи припадащата му се част от общия дълг, когато общото задължение е платено от другия съдлъжник предсрочно, като се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. дело № 177/2011 г. на ІV г.о. и решение № 245 от 29.09.2012 г. по гр. дело № 178/2012 г. на ІІІ г.о.
От ответника по касационната жалба Н. И. И., чрез адвокат Л. И. от АК В., е подаден писмен отговор, в който се оспорват доводите в жалбата с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили през време на брака си договор за банков кредит от 27.12.2007 г. за сумата 40 855 лева. Съобразявайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е установил, че сумата по кредита е била усвоена изцяло и до прекратяване брака им на 20.07.2009 г., съпрузите са погасили 6361,69 лева, като остатъкът от главницата, заедно с лихвите и таксите за предсрочно погасяване на кредита в размер на общо 47 533,02 лева, са погасени предсрочно от ищеца на 02.02.2011 г. Въззивният съд е приел също, че бившите съпрузи са солидарни длъжници на банката – кредитор, което обстоятелство не се променя след прекратяването на брака и след като единият от длъжниците е изплатил остатъка от кредита след развода, за него възниква правото на регресен иск към другия длъжник, при условията на чл.127, ал.2 ЗЗД. В мотивите на въззивното решение се посочва, че съгласно чл.36, ал.2 СК, за задължения, поети за текущите нужди на семейството, съпрузите отговарят солидарно и ако единият от тях твърди, че средствата от отпуснатия заем са изразходвани за лични нужди на другия солидарен длъжник, а не за семейни нужди, той следва да го докаже. При липсата на събрани доказателства в подкрепа на твърденията на ответника, въззивният съд е приел, че законовата презумция не е оборена, поради което претенцията на ищеца за половината от погасения след прекратяване на брака на страните остатък от кредита е основателна. Направеното възражение за погасяване на вземането по давност, според съда е неоснователно, тъй като в случая не се касае за периодични платежи, а за изплатена част от общ дълг от единия солидарен длъжник, който претендира платената от него част на другия длъжник. Кредитът е погасен на 02.02.2011 г. и към датата на депозиране на исковата молба – 03.12.2015 г., не е изтекла общата петгодишна погасителна давност, поради което предявеният иск основателен.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси обуславят изводите на съда по конкретното дело, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставените в изложението по пункт І процесуалноправни въпроси обуславят изхода на делото и се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, като изложи мотиви защо съдът приема някои от тях за основателни, а други не, но в обжалваното решение са разрешени в съответствие с трайно установената практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/2013 г. на ІІІ г.о. и решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о., в които се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая, съдът е обсъдил доказателствата, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е възприел изводите на първоинстанционния съд за възникнало в полза на ищеца вземане срещу другия солидарен длъжник за платената част от кредита след развода. В горния смисъл е и цитираната от процесуалния представител на касатора съдебна практика, а доводите за необоснованост на крайните изводи на съда могат да бъдат преценени и обсъдени от Върховния касационен съд само след допускане на решението до касационно обжалване, тъй като тези оплаквания са свързани с решаването на спора по същество.
Вторият процесуалноправен въпрос, за доказателственото значение на твърденията на ищеца, намира своя отговор в разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В обжалваното решение се приема, че законодателят е установил презумция за солидарната отговорност на съпрузите при задължения, поети за текущите нужди на семейството, поради което този, който твърди нещо различно е длъжен да го докаже, т.е. съдът е разпределил доказателствената тежест между страните по делото. Тези изводи на съда не могат да се проверяват за неправилност и необоснованост от Върховния касационен съд в производството по чл.288 ГПК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос също обуславя изхода на делото, но е разрешен при съобразяване на задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, включително и с представеното от касатора решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр.д. № 177/2011 г. на ІV г.о., според което установената в чл.127, ал.1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност, само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 36, ал. 2 СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия.
В същия смисъл са изводите на въззивния съд в обжалваното решение, според което, след като ищецът е изплатил предсрочно остатъка от кредита, след прекратяването на брака на страните и липсват доказателства в подкрепа на твърденията, че усвоената сума не е изразходвана за семейни нужди, установената законова презумция не е оборена, а за ищеца е възникнало право на регресен иск срещу другия солидарен длъжник, който с оглед данните по делото следва да бъде уважен.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че повдигнатите от касатора въпроси не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 103 от 12.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 267/2016 г. на Окръжен съд Видин.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.