6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 732
С., 26,11,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 458 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 – във вр. чл. 121 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3177 от 11.V.2012 г. на В. И. С. от [населено място], подадена против определение № 677 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 26.ІV.2012 г., постановено по ч. гр. д. № 504/2012 г., с което е била оставена без уважение негова частна въззивна жалба срещу онази част от първоинстанционното определение № 573 на Пловдивския ОС, ГК, от закритото съдебно заседание на 17.ІІ.2012 г. по гр. дело № 2795/2011 г., с която е било отхвърлено възражението на настоящия частен касатор и съпругата му Б. К.. С. за неподсъдност на спора пред този съд, направено в процесуалното им качество на ответници по иск на [фирма] – С. с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Единственото оплакване на частния касатор С. е за постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила. С оглед това се претендира касирането му и изпращане на делото по подсъдност на родово компетентният да го разгледа Пловдивски районен съд, като се инвокират доводи, че спорът, въведен с иска по чл. 135 ЗЗД всъщност касаел „вещни права на собственост” върху два отделни имота и щом данъчната оценка на първия възлизала на 67 011.10 лв., а на втория – 43 630.10 лв. следвало да се приложи правилото на чл. 104, т. 2 ГПК, а не това по т. 3 на същия законов текст, както в случая били приели двете низови съдилища.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор В. С. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно родовата подсъдност на иск с правно основание по чл.135 ЗЗД в зависимост от неговата цена като вещна, а не облигационна претенция. Освен това „някои от въпросите, които засяга конкретния случай, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”, доколкото в исковата молба на търговеца липсвало твърдение единият от съпрузите прехвърлители, като ответник по претенцията с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, да е имал качеството длъжник на ищеца. Във връзка с единствения формулиран в изложението към частната жалба процесуалноправен въпрос подателят й се позовава на три определения на отделни състави от гражданската и търговската колегии на ВКС, постановени в производства по чл. 274, ал. 3 ГПК и съответно по чл. 288 ГПК, които поради това нямат естеството на задължителна практика на ВКС, съобразно постановката по т. 2 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. Това са приложените към изложението съдебни актове: 1/ Опр. № 236/19.ІІІ.2012 г. на ІV-то г.о. по ч. гр. дело № 198/2012 г.; 2/ Опр. № 98/9.ІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по ч. т. дело № 51/2012 г. и 3/ Опр. № 169/27.VІ.2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 889/2011 г.
Ответницата по касация Б. К. С. от [населено място] /съпруга на частния касатор С./ е изразила становище, че се присъединява към жалбата му, докато другата ответница по касация – Д. В. С. от [населено място] и новоконституираният като ответник в процеса неин съпруг, така както и ищцовото [фирма]- С., не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Пловдивския апелативен съд, частната касационна жалба на В. И. С. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
С атакуваното въззивно определение Пловдивският апелативен съд е приел, че обективно /и субективно пасивно/ съединените искове, посредством които е бил въведен спорния предмет на делото, „не са за собственост или други вещни права, което, съотнесено с факта, че цената на всеки един от тях е над 25 000 лв. прави същите подсъдни на Пловдивския окръжен съд”. От страна на частния касатор С. не се оспорва обстоятелството, че всеки един от тези два иска е с цена, надхвърляща законоустановения минимум от 25 000 лева, посочен в чл. 103, т. 4 ГПК. Това разрешение съответства на трайната практика на ВКС, според която нормативната възможност правото по чл. 135, ал. 1 ЗЗД да се противопостави не само на длъжника, но и на трети лица, съвсем не означава, че то има абсолютен, т.е. вещен характер: в този смисъл Р. № 761/1994 г.на І г.о. на ВС, посочващо изрично, че „решението, с което се уважава иск по чл. 135 ЗЗД, не създава вещно право за ищеца”.
Служебно преквалифицирайки релевираната от частния касатор С. предпоставка за допустимост на касационния контрол от такава по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, в такава по т. 2 на същия законов текст (съобразно признатата възможност за това по т. 1 от горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС), настоящият състав не констатира противоречиво решаван въпрос досежно определяне на родовата подсъдност на иск с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД в зависимост от това дали цената му е под или надхвърля законоустановения минимум от 25 000 лева по чл. 103, т. 4 ГПК. С приложеното от частния касатор към изложението по жалбата му определение № 236/19.ІІІ.2012 г. на ІV-то г.о. по ч. гр. дело № 198/2012 г. се отказва допускане на касационно обжалване на прекратително определение по чл. 129 ГПК /при невнасяне в пълен размер на определената д.т. по иска с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД/, поради това че този т. нар. „П. иск” с предмет относителна недействителност на договор е такъв относно „съществуването на договора” и затова приложимо е било препращащото правило на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК при определяне цената на същата искова претенция. С второто определение № 98/9.ІІ.20112 г. на ІІ-ро т.о. по ч. т. дело № 51/2012 г. не се провежда разграничение между това дали искът по чл. 135, ал. 1 ГПК е вещен или облигационен, а дали е оценяем или неоценяем, т.е. липсва идентитет на процесуалноправния въпрос, предмет на този съдебен акт, от една страна и релевирания от частния касатор С. – от друга. Съответно и третото определение № 169/27.VІ.2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС не разрешава противоречиво релевирания от частния касатор С. процесуалноправен въпрос, щом като производството по чл. 288 ГПК досежно въззивно решение по иск с правно основание по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е било прекратено при съобразяване на същото съдопроизводствено правило досежно цената на тази искова претенция: това по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК.
В заключение, досежно втората предпоставка за допустимост на касационния контрол – по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, не се констатира частният касатор да е формулирал конкретен правен въпрос и затова настоящият състав на ВКС препраща изцяло към разрешението на Опр. № 236/19.ІІІ.2012 г. на ІV-то г.о. по ч. гр. дело № 198/2012 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 677 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 26.ІV.2012 г., постановено по ч. гр. дело № 504/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2