1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
гр.София, 15.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2154/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Я. Х. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7680 от 06.12.2018 г. по гр.д.№ 2187/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 8603/ 2015 г. и по този начин по предявения от Д. П. В. против жалбоподателката иск, квалифициран по чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.55 ал.1 ЗЗД, е признато за установено, че Б. Я. Х. дължи на Д. П. В. сумата 15 000 лв, преведена без основание по нейна банкова сметка с преводно нареждане от 03.10.2013 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 26364/ 2014 г. на Софийски районен съд.
От изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касационната инстанция уточнява (съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) следните правни въпроси: началната липса на основание само за каузалните сделки ли е правнорелевантен факт и длъжен ли е съдът да изложи съображения по това; договорката между ищеца и трето лице – негов кредитор за изпълнение на задължението в полза на ответника създава ли основание за ответника да получи изпълнението; нищожността на правната сделка, въз основа на която е извършено изпълнение, елемент ли е от фактическия състав на вземането за връщане на даденото по нея; извършва ли съдът съществено процесуално нарушение, когато откаже да разпита свидетел за съществени факти по делото, ако данните за самоличността на свидетеля са станали известни на страната в хода на производството; освобождава ли се от задължението да върне получената сума лице, което е изплатило сумата на правен субект, който въз основа на недвусмислени обстоятелства се е явявал овластен да получи изпълнението; длъжен ли е съдът в диспозитива на решението, с което уважава иск по чл.55 ал.1 ЗЗД, да посочи по коя от трите хипотези на разпоредбата искът е основателен и каква е последицата при неизпълнение на това задължение; носи ли доказателствена тежест ищецът по иск по чл.55 ал.1 ЗЗД да докаже други факти освен този, че е дал нещо на ответника и че това е станало без основание; длъжен ли е съдът при иск по чл.55 ЗЗД да изследва наличието на субективен елемент – заблуда на ищеца относно извършеното плащане на трето лице без основание; към кой момент би била релевантна заблудата на ищеца и има ли правно значение последващото узнаване на заблуждението; длъжен ли е съдът да приложи последиците по чл.176 ал.3 ГПК, когато страна не се яви да отговори на зададени от противната страна въпроси за релевантни за спора факти. Жалбоподателката счита, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен поставените въпроси като основание за допускане на касационното обжалване жалбоподателката сочи нищожност на съдебното решение, тъй като то е постановено за установяване на вземане, от което ищецът няма правен интерес.
Ответната страна Д. П. В. оспорва жалбата и поддържа, че няма основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. Твърди, че жалбоподателката е формулирала правни въпроси, на които съдът не е имал задължение са отговаря. Излага съображения за правилност на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че на 03.10.2013 г. ищецът превел по сметка на ответницата сумата 15 000 лв. Ответницата се възползвала от тази сума, като част от нея (5 000 лв) превела по банков път на трето лице – П. Г., а остатъкът изтеглила в брой. Съдът посочил, че гласните доказателства по делото не могат да бъдат кредитирани, а дори да са верни, с тях се доказват отношения между ответницата и трето за спора лице, които са непротивопоставими на ищеца. Твърденията на ответницата, че с плащането по нейна банкова сметка ищецът погасил свое парично задължение към това трето лице, са останали неподкрепени от каквито и да е доказателства. За сумата 15 000 лв била издадена заповед за изпълнение по искане на ищеца срещу ответницата, но последната възразила срещу нея и затова ищецът предявил иск за установяване на вземането. Този иск е допустим, тъй като ищецът няма друг начин да реализира вземането си, като не са налице разминавания между предмета на заповедното производство и този на исковото. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че за ищеца е възникнало вземане за връщане на нещо, което е дадено при начална липса на основание. Ищецът е доказал даването, а ответницата не е доказала основание, въз основа на което е получила даденото. Затова тя дължи връщането му. Не е налице грешка в лицето по смисъла на чл.56 ЗЗД, тъй като такава грешка би била релевантна само ако ищецът е платил съществуващ дълг, а такъв няма. Не са налице основания за приложение на чл.176 ал.3 ГПК, тъй като това е само възможност, а не задължение на съда, освен това ищецът се е явил в съдебно заседание и е дал отговор на поставените въпроси.
Не съществува вероятност така постановеното решение да е нищожно. Изтъкнатите от жалбоподателката обстоятелства (сочещи липса на правен интерес) не обуславят нищожност, а само недопустимост на съдебните актове. Но и такава вероятност в случая не съществува, тъй като съгласно установената практика всяко оспорване на едно право обуславя интерес от установяването му по съдебен ред. В случая ищецът е поискал заповед за изпълнение срещу ответницата и е получил такава, но тя е възразила срещу заповедта. В тази хипотеза процесуалният закон задължава ищеца да предяви иск за установяване на оспореното вземане, а при наличие на такова задължение не е мислимо да липсва интерес от иска.
Няма основание за допускане на касационен контрол и по поставените правни въпроси. Не обуславят обжалваното решение материалноправните въпроси началната липса на основание само за каузалните сделки ли е правнорелевантен факт; и нищожността на правната сделка, въз основа на която е извършено изпълнение, елемент ли е от фактическия състав на вземането за връщане на даденото по нея. Тези въпроси не са поставени пред въззивната инстанция и не са разрешени от нея, а поставянето им едва в касационното производство е недопустимо. Необуславящ е и материалноправният въпрос договорката между ищеца и трето лице – негов кредитор за изпълнение на задължението в полза на ответника създава ли основание за ответника да получи изпълнението. Той не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд. Инстанцията по същество е изложила подробни съображения защо не приема за установено по делото твърдението на ответницата, че между ищеца и трето лице е имало уговорка парично задължение на ищеца към третото лице да бъде изпълнено чрез превод на сумата по банкова сметка на ответницата. След като това не е установено като факт по делото, въпросът какви правни последици би имала такава уговорка, няма отношение към правните разрешения на въззивния съд.
По аналогични съображения необуславящ е и материалноправния въпрос освобождава ли се от задължението да върне получената сума лице, което е изплатило сумата на правен субект, който въз основа на недвусмислени обстоятелства се явявал овластен да получи изпълнението. Никакви факти, сочещи на получаване на сумата от такъв субект, не са установени от въззивния съд при извършения от него доказателствен анализ.
Останалите правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. При постановяване на акта си съдът е съобразил установената практика, според която след приключване на първото по делото съдебно заседание страната няма право да сочи и представя съществували към този момент доказателства, освен ако пропускът не се дължи на обективни причини. При липса на обективни причини съществено процесуално нарушение би било не отказът за събиране на такива доказателства, а допускането им. Необходимото съдържание на диспозитива на съдебното решение е имената и адресите на страните, какво постановява съдът по съществото на спора, как се разпределя отговорността за разноски и указание за обжалваемостта на решението, а при иск за парични вземания – и банкова сметка за изпълнението им (чл.236 ал.1 ГПК). Липсата на каквато и да е друга информация в диспозитива не съставлява процесуално нарушение. При иск по чл.55 ал.1 ЗЗД ищецът носи доказателствена тежест единствено по отношение на факта, че е дал нещо на ответника. Ответникът е този, който при наличие на твърдение за основание за получаването, носи доказателствена тежест относно фактите, при които това основание възниква. В чл.55 ЗЗД са предвидени три фактически състава – за връщане на даденото при начална липса на основание, за връщане на даденото при неосъществено основание и за връщане на даденото при отпаднало основание. Фактите по всеки от тези състави са обективни и субективното отношение на страните по възникналото от тях правоотношение не правнорелевантен факт, подлежащ на обсъждане от съда. Съдът не е длъжен, а може да приложи последиците по чл.176 ал.3 ГПК, когато страна не се яви да отговори на зададени от противната страна въпроси за релевантни за спора факти. Всичко това е съобразено при постановяване на обжалваното решение, поради което не са налице претендираните основания по чл.280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7680 от 06.12.2018 г. по гр.д.№ 2187/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: