– 9 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 733
гр. София 18.09.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 16.05.2018 (шестнадесети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 849 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 10 205/22.12.2017 година, подадена от П. и втора такава с вх. № 20 203/22.12.2017 година, подадена от Х. Д. К., двете срещу решение № 232/24.11.2017 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 573/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е изменил частично първоинстанционното решение № 990/18.07.2017 година на Окръжен съд Пловдив, гражданско отделение, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 449/2017 година, при което като краен резултат П. е осъдена да заплати на Х. Д. К., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени, в резултат на воденото срещу него наказателно производство-досъдебно производство № 28/2011 година, по описа на Отдел „Б.”-П. с обвинение за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, пр. 3, т. 2, във връзка с ал. 2 и във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, което е прекратено с постановление за частично прекратяване на наказателно производство на Окръжна прокуратура Пловдив от 28.09.2012 година, влязло в сила на 31.10.2012 година, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 21.02.214 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева, за сумата от 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени вследствие на същото наказателно производство имуществени вреди и за законната лихва върху сумите за периода от 31.10.2012 година до 21.02.2014 година искът е отхвърлен.
В касационната жалба на П. е посочено, че решението на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от К. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Х. Д. К. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Х. Д. К. е подал отговор на същата с вх. № 923/31.01.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 232/24.11.2017 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 573/2017 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
В подадената от Х. Д. К. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер, както и в частта му, с която искът за обезщетение за претърпени имуществени вреди е отхвърлен изцяло и в частта му, с която претенцията за законна лихва за забава е отхвърлена за периода от 31.10.2012 година до 21.02.2014 година. Твърди се, че в тези части решението на Апелативен съд Пловдив е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете за обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди да бъдат уважени до пълните претендирани размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Х. Д. К. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба П. не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
П. е била уведомена за обжалваното решение на 28.11.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 10 205/22.12.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Х. Д. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 29.11.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 20 203/22.12.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че срещу Х. Д. К. и други лица е било образувано и водено наказателно производство № 28/2011година по описа на отдел „Б.”-П. и прокурорска преписка № 2057/2011година на Окръжна прокуратура Пловдив, като със заповед за полицейско задържане от 13.05.2011 година същият е бил задържан за 24 часа на основание чл. 63 ал. 1 т.1 от ЗМВР. С постановление от 14.05.2011 година на разследващ полицай при отдел „Б.”-П. К. бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 321 ал. 3 пр. 2, пр. 3, т.2, във връзка с ал. 2, във връзка с чл. 26 ал. 1 от НК, а въз основа на постановление на прокурор от Окръжна прокуратура Пловдив е задържан за 72 часа. С определение от 17.05.11 година, постановено по ч. н. д. № 922/2011 година поописа на Окръжен съд Пловдив по отношение на К. била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която е била потвърдена от Апелативен съд Пловдив. С постановление от 21.12.2011 година обвиненията било прецизирани и К. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, пр. 3, т. 2 във връзка с ал. 2 във връзка с чл. 26 ал. 1 от НК затова че в периода март 2011 година-13.05.2011 година в Пловдив, Хасково и Първомай, при условията на продължавано престъпление,е участвал в организирана престъпна група,, която била създадена с цел да върши престъпления по чл. 243 и 244 от НК и с користна цел. На 30.03.2012 година с определение, постановено по ч. н. д. № 422/2012година, по описа на Окръжен съд Пловдив мярката за неотклонение на К. била изменена в по-лека „парична гаранция” в размер на 10 000.00 лева., като на същата дата с постановление на прокурор му е била наложена забрана да напуска пределите на страната. С прокурорско постановление от 28.09.2012 година наказателното производство срещу Х. Д. К. било прекратено поради това, че повдигнатото срещу него обвинение не било доказано по несъмнен и безспорен начин по смисъла на чл. 243 ал. 1 т. 2 от НПК, като са били отменени мярката за неотклонение и забраната да напуска страната, като постановлението било влязло в сила на 31.10.2012 година.
С оглед на това съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че искове са доказани по основание. Държавата в лицето на П. носела отговорност за незаконните действия по обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. В случая били налице вреди, незаконни действия на правоохранителен орган и причинна връзка между тях. Безспорно било, че при образуване на наказателно производство за извършено престъпление върху психо-емоционалната сфера на лицето се въздействало неблагоприятно. То имало съответните негативни преживявания, които представлявали неимуществени вреди и които подлежали на обезвреда. Техният вид и интензитет зависел и от вида на личността и нейните възприятия, отношение и оценка, които тя давала на събитията. Х. Д. К. твърдял засягане на психиката и емоциите, силен стрес довел до разстройство в адаптацията, притеснение, загуба на самочувствие, чувство на безпомощност и обреченост. От разпита на свидетелите и заключението на вещото лице се доказвал преживения стрес и разстройство в адаптацията, притеснение, загуба на самочувствие. Не се установили прояви на чувство на безпомощност и обреченост. За да определи размера на обезщетението за понесените неимуществени вреди, преценявайки тежестта на преживяванията и тяхната външна проява, въззивният съд е приел, че в периода на задържането и кратко време след това Х. Д. К. е бил в състояние на стрес и посттравматично разстройство в адаптацията, което било преминало. Прието е, че не е имало необходимост от лечение, поради силно изразена симптоматика или тежка социална дисфункция. Показанията на свидетелите в частта им, че проявите на стрес и разстройство на адаптацията продължавали и към момента на разпита им и че К. приемал антидепресанти не са кредитирани от състава на Апелативен съд Пловдив. Прието е се опровергаха от заключението на изслушаната и приета по делото съдебнопсихиатрична експертиза вещото лице, по която посочило категорично, че свидетелите удължават във времето симптомите, а антидепресантите се приемат самоволно. Също така е прието, че за определяне на размера на обезщетението следвало да бъдат съобразени и другите релевантни факти: срокът на незаконното наказателно преследване, тежестта на обвинението, вида на мярката за неотклонение и нейния срок, другите ограничения в рамките на наказателното производство и по какъв начин това се е отразило на Х. Д. К., на неговото физическо и психическо здраве, социалния живот, трудов живот и други. Посочено е, че наказателното производство е било за срок от година и пет месеца, който не можел да се приеме за прекомерен. За около десет месеца спрямо Х. Д. К. е била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, като престъплението, за което му е било повдигнато обвинение било тежко по смисъла на чл. 93 т. 7 от НК. Мярката за процесуална принуда-забрана за напускане на страната не се била отразила по никакъв неблагоприятен начин на К.. Не се установило негативно отражение в социалния и семейния му кръг и в трудовия му живот. Предишните осъждания на Х. Д. К. през 2001 и 2004година, за които са били наложени наказания-„глоба” не се отразявали на интензитета на понесените неимуществени вреди. В случая последните се свеждали до отрицателни емоции свързани с лишаването от свобода по време на мярката за неотклонение и страха от осъждане за тежко престъпление. С оглед това съставът на Апелативен съд Пловдив е приел че за обезщетение на понесените от К. неимуществени вреди, ще бъде достатъчна сумата от 10 000.00 лева, която следвало да бъде присъдена ведно със законната лихва, считано от 21.02.2014 година до окончателното изплащане на главницата, а в останалата част до пълния предявен размер от 100 000.00 лева следвало да се отхвърли.
Освен това съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че по силата на чл. 4 от ЗОДОВ на обезщетение подлежат и имуществените вреди. Разноските направени за заплащане на адвокатско възнаграждение в наказателното производство били такива имуществени вреди и за тях се дължало обезщетение. Претендирало се такова в размер на 500.00 лева-платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 1156А/25.05.2011година, сключен между М. Г. Г. и адвокат М. А. с предмет оказване на правна защита и съдействие, изразяваща се в процесуално представителство по досъдебно производство № 28/2011 година. Въззивният съд е приел, че искът е недоказан и следва да се отхвърли. М. Г. Г. била сключила с адвоката представляващ Х. Д. К. в досъдебното производство договор в полза на трето лице-К.. Разходите за това, представляващи имуществени вреди били настъпили в нейния патримониум, а не в този на К..
По отношение на това кой е началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението съставът на Апелативен съд Пловдив се е позовал на т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Съгласно нея отговорността на държавата от незаконни действия на правозащитни органи, възниквала от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство-чл. 2 ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ.От този момент държавните органи изпадали в забава и дължали лихва върху размера на присъденото обезщетение. Съгласно чл. 111, б. „в” от ЗЗД погасителната давност за лихви била тригодишна. Прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство било влязло в сила на 31.10.2012 година Исковата молба била подадена на 21.02.2017 година. За периода от 31.10.12 година до 21.02.2014 година вземането за лихви било погасено по давност. На основание чл. 86 от ЗЗД върху обезщетението за неимуществени вреди се дължало обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 21.02.2014 година до окончателното изплащане на главницата.
Подадената от Х. Д. К. касационна жалба в частта и с която се обжалва решението на Апелативен съд Пловдив за отхвърляне на претенцията за сумата от 500.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди е недопустима. Тази претенция е самостоятелен иск и постановеното по нея решение не подлежи на касационно обжалване по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Касае се за иск за парично вземане цената, на който се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК и е в размер на търсената сума. Последната е в по-малък размер от посочената в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, при наличието, на който въззивните решения подлежат на касационно обжалване. Затова решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част не подлежи на обжалване и по силата на чл. 296, т. 1 от ГПК е влязло в сила от датата на постановяването му 24.11.2014 година. От този момент решението в тази му част е породило предвидените в чл. 297-чл. 299 от ГПК последици, поради което и разрешения с него спор не може да бъде пререшаван по пътя на касационното производство, при което на проверка подлежат само онези въззивни решения, които не са влезли в сила. Затова в тази й част подадената от Х. Д. К. касационна жалба трябва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство трябва да се прекрати в тази му част.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив и по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост”, което било изведено в принцип при определяне ва обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. Д. К. е поискал допускането на обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив по материалноправния въпрос какво е съдържанието на понятието „справедливост”, какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост” и каква „стъпка” включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост; по материалноправния въпрос подлежат ли на обезщетение като имуществени вреди в иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, заплатените в хода на наказателното производство адвокатски възнаграждения, в случаите когато договорът за правна защита и съдействие е сключен от трето лице и по материалноправния въпрос компенсаторен или мораторен е правния характер на претенцията за заплащане на лихвите върху обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. По отношение на първия въпрос се излагат твърдения за противоречие с с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, както с ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС, решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година, решение № 15/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 3246/2013 година и решение № 564/24.06.2016 година, постановено по гр. д. № 2145/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Изложени са и съображения за това, че по отношение на третия въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 1048:18.07.2001 година, постановено по гр. д. № 1022/2000 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Вторият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Х. Д. К. материалноправни въпроси не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като се отнася до онази част на решението, която като неподлежаща на касационно обжалване е влязла в сила. Третият правен въпрос също не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като не е обусловил изводите на съда относно задължението за дължимостта на лихвата върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд се е съобразил със задължителните указания по т. 4 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС относно началния момент от който се дължи лихвата, като е приел, че за определен период след този момент е налице изтекла давност по чл. 111, б. „в” от ЗЗД, която се прилага по отношение на всички лихви, независимо от това дали имат компенсаторен или мораторен характер.
Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Х. Д. К. въпроси по своето съдържание се припокрива с въпросите поставени в подаденото от П. изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Във връзка с тези въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Пловдив разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
По отношение на въпросите свързани с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Пловдив е достигнал до извода, че претендираните от Х. Д. К. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. не е посочила евентуално кои от претърпените от М. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от К. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив.
Искането за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3от ГПК, направено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Х. Д. К. не може да бъде уважено, предвид наличието на установена съдебна практика по въпроса.
Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Х. Д. К. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] и със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат С. Х. С., срещу решение № 232/24.11.2017 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 573/2017 година, в частта му, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, касационна жалба с вх. № 20 203/22.12.2017 година, като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 849/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 232/24.11.2017 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 573/2017 година в останалата му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните, в частта му за прекратяването, а в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.