О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
гр. София, 20.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 670 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Д. – В.“ О., [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Г. срещу решение № 256 от 07.11.2018 г. по в. т. дело № 309/2018 г. на Апелативен съд В., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 145 от 23.02.2018г. по т. дело № 374/2017г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение и „Д. В.“ О. и „Палма хотели“ О. са осъдени да заплатят на въззиваемия /ищец в първоинстанционното производство/ „Б.“ Е., [населено място] сума в размер 3 950 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е обявен за относително недействителен спрямо „Б.“ Е. на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 60, том I, рег. № 1089, дело № 54 от 2012г. на нотариус Д. С., рег. № 192 от НК с район на действие В., вписан на 30.03.2012г. в Служба по вписванията под № 122, том ХV, рег. № 6498, дело № 3151, сключен между ответниците по иска длъжника „Палма хотели“ О., [населено място] и трето лице „Д. – В.“ О., [населено място]. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 5 476,46 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Въпросът за обсъждане на всички доводи и оплаквания на страните от въззивния съд е решен в противоречие с решение № 83/23.06.2015г. по т. д. № 1940/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, III г. о., решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, I г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Следва ли да се счита, че е налице предпоставката „знание за увреждането у длъжника“, ако към момента на твърдяната като увреждаща сделка, ответникът по иска по чл. 135 ЗЗД е имал основание да счита себе си за кредитор на ищеца, а не за негов длъжник?
Отговаря ли на преследвания от правото резултат длъжникът да бъде натоварен с отговорност за евикция и с разноските по производство, в което се уважава иска по чл. 135 ЗЗД, за това, че е изпълнил свое по-рано възникнало задължение и предписва ли се по този начин поведение на длъжника при невъзможност да погаси всичките си задължения наведнъж, да спре всякакво погасяване? Какво е предписваното от правото поведение за длъжник, който има повече от едно задължение и няма възможност да ги погаси цялостно и с парични средства, а частично и чрез други видове имущество?
Наличието на обективно увреждане на кредитора се аргументира с чл. 133 ЗЗД, който гласи, че цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори, ако няма законови основания за предпочитане. Следва ли тогава, въпреки буквата на закона, всяко разпореждане с имущество да се третира като увреждане на който и да е кредитор, дори и при наличие на законови основания за предпочитане в полза на друг кредитор, каквато е досегашната практика?
По посочените в т. 2 от изложението въпроси касаторът поддържа, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
3. Касаторът поддържа също, че решението е очевидно неправилно /чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Ответникът „Б.“ Е., [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Н. С. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал ясно въпроси, а в изложението преповтаря съдържанието на касационната жалба. Поддържа, че съдът е постановил решението в съответствие със закона и установената съдебна практика, а приложените съдебни решения не подкрепят тезата на касатора и липсва идентичност на казусите.
Ответникът „Палма хотели“ О., [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да направи извод, че предявеният иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е основателен, въззивният съд е приел, че са осъществени предвидените в посочената разпоредба предпоставки.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че за установяване качеството „кредитор“ на ищеца в производството по отменителния иск по чл. 135 ЗЗД съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, като може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Посочила е, че длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор, а защитата си по тези отношения ответникът може да осъществи само по иска за самото вземане. Поради това е приела за ирелевантни за производството по иска по чл. 135 ЗЗД възраженията на ответника „Палма хотели“ О., поддържани и във въззивната жалба, отричащи качеството на кредитор на ищеца „Б.“ Е., основаващи се на твърдения относно съществуващите между тях облигационни отношения във връзка с вземането на „Палма хотели“ О. по договора за строителство относно стойността на разходите, необходими за извършване на поправка на некачествено изпълнени СМР, което вземане от своя страна легитимира и „Палма хотели“ О. като кредитор на ищеца.
Независимо от тези съображения, съдебният състав е обосновал качеството „кредитор“ на ищеца по отношение на ответника „Палма хотели“ О. с влязлото в сила решение Решение от 11.04.2012г. по т. дело № 1074/2011г. на Варненски окръжен съд, с което „Палма хотели“ О. е осъдено да заплати на „Б.“ Е. суми в размер 474 297,56 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за СМР /ново строителство на обект Хотел „Палма“/, сключен на 07.02.2007г. между „Палма хотели“ О. като възложител и „Б.“ Е. като изпълнител, и 237 440,83 лв., представляваща задържана гаранция за качество, заедно с мораторни лихви върху тях. Въззивният съд е констатирал, че с посоченото решение е уважен частично насрещният иск, като „Б.“ Е. е осъдено да заплати на „Палма хотели“ О. сума в размер 108 747 лв. – стойност на разходите, необходими за извършване на поправка на некачествено изпълнени СМР, ведно със законната лихва, а с въззивното решение № 374 от 20.12.2012г. по в. т. дело № 400/2012г. Варненски апелативен съд е осъдил „Б.“ Е. да заплати на „Палма хотели“ О. още 53 015,55 лв. – разходи за извършване на поправки. Поради това, че въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, спорът между страните е приключил с окончателен съдебен акт на 04.07.2014г.
Относно увреждащия характер на сделката въззивната инстанция е изложила съображения, че сделката уврежда кредитора, защото длъжникът се е лишил от даден актив от имуществото си, служещ за обезпечаване на вземанията на кредиторите си, като е намалил собствените си ликвидни активи и обезпечения на кредиторите.
Възражението на ответника „Д. – В.“ О. /въззивник във въззивното производство и настоящ касатор/, че с прехвърлянето на недвижимите имоти ответникът „Палма хотели“ О. не е увредил кредиторите си, тъй като е изпълнил установено по делото свое задължение към „Д. – В.“ О., е прието за неоснователно. По това възражение съдебният състав е констатирал, че в самия договор е посочена целта на транслативната сделка – погасяване на парично задължение на „Палма хотели“ О. към „Д. – В.” О. в размер 298 483,33 лв. без ДДС, представляващо част от дълга на прехвърлителя към приобретателя, съгласно подписано между тях на 03.11.2011г. споразумение с участието на „К.” АД. Въз основа на писмените доказателства и заключението на ССчЕ е установил, че „К.“ АД има неизпълнени парични задължения към „Д. – В.” О. в размер 699 450 лв., представляващи част от дължимата сума по договор за покупко-продажба на акции от 25.11.2008г., преоформена като заем, цялата в размер 766 500,25 лв., като с посоченото споразумение „К.” АД е прехвърлило на „Д. – В.” О. част от вземането си към „Палма хотели“ О. в размер 699 450 лв., а общото задължение на „Палма хотели“ О. към „К.” АД към 02.11.2011г. е в размер 1 477 230,85 лв. Независимо от установените факти, съдебният състав е приел, че всяко отчуждаване на длъжниковото имущество намалява възможността за удовлетворяване на неговите кредитори и в този смисъл ги уврежда, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите задължения. Отчуждавайки свой актив, длъжникът осуетява упражняването на правото на кредитора да избере начина, по който да се удовлетвори от имуществото на длъжника, и затруднява възможността за удовлетворяване на кредитора. Въззивният съд е изложил съображения, че такова затрудняване е налице и при отчуждаването на имот вместо погасяване на задължения към други кредитори, тъй като срещу това отчуждаване в имуществото на длъжника не постъпва никакъв друг секвестируем актив, от който ищецът да може да се удовлетвори, а намаляването на пасива е ирелевантно за ищеца.
Възражението на „Д. – В.” О. за липса на увреждане на ищеца поради това, че насочването на изпълнение към процесните имоти към датата на атакуваната сделка не би довело до удовлетворяване на „Б.“ Е. предвид вписаната в полза на „У. Б.“ АД ипотека, също е прието за неоснователно по аргументи, че твърдението е хипотетично и не държи сметка, че последователността и степента на удовлетворяване на кредиторите от имота в изпълнителния процес са въпроси, които се разрешават в този именно процес и зависят от конкретните обстоятелства, тъй като винаги съществува възможност към момента на принудителното изпълнение върху имота ипотекарният кредитор да е частично или напълно удовлетворен по друг начин или цената от публичната продан на имота да е достатъчна да удовлетвори и хирографарните кредитори.
За да направи извод за наличие на субективния елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД – знание за увреждане, въззивната инстанция е приела, че е приложима разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, доколкото възникването на твърдяното вземане на ищеца предхожда атакуваната сделка, и че ищецът е доказал знание за увреждане, както у длъжника „Палма хотели“ О., така и у лицето, с което той е договарял – „Д. – В.“ О.. Този извод е обоснован въз основа на следните установени по делото факти и обстоятелства: 1/ прехвърлителят и приобретателят по транслативната сделка са свързани лица по смисъла на § 1 ДП на ТЗ; 2/ като съдружник в „Палма хотели“ О. вторият ответник „Д. – В.“ О. /приобретателят/ е участвал в общите събрания на дружеството и е бил запознат с дейността на „Палма хотели“ О.; 3/ при изповядване на транслативната сделка и двете страни са били представлявани от един и същ адвокат като техен упълномощен представител, който е бил и процесуален представител на „Палма хотели“ О. в производството по т. дело № 1074/2011г. на Варненски окръжен съд и като такъв е бил запознат с наличието на облигационна обвързаност между ищеца и първия ответник, по силата на която за ищеца са възникнали неудовлетворени парични вземания.
Д. на касатора във въззивната жалба за опровергаване на знанието за увреждане у договарящите страни поради това, че „Палма хотели“ О. е формирало разбирането, че е кредитор на „Б.“ Е., предвид вземането му за некачествено изпълнение, а не негов длъжник, е приет за неоснователен по съображения, че заявяването на това вземане в по-висок размер от признатото за основателно от съда не води до автоматично изключване на знанието за задълженията към ищеца, които са счетоводно и съдебно признати.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, предвид направените оплаквания във въззивната жалба и значението му за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивния съд. По този въпрос въззивният съдебен състав не е процедирал в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото относими и допустими доказателства и въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.
По отношение на формулираните от касатора правни въпроси в т. 2 от изложението не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос „следва ли да се счита, че е налице предпоставката „знание за увреждането у длъжника“, ако към момента на твърдяната като увреждаща сделка, ответникът по иска по чл. 135 ЗЗД е имал основание да счита себе си за кредитор на ищеца, а не за негов длъжник“ не съответства на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт, нито на данните по делото. Въззивният съд е установил, че „Палма хотели“ О. е длъжник на ищеца за неизпълнено задължение за заплащане на възнаграждение по сключения между тях договор за СМР, възникнало преди прехвърляне на процесните недвижими имоти. При наличието на счетоводно признато от посочения ответник и съдебно установено задължение към ищеца за ответника „Палма хотели“ О. липсва основание да счита себе си само за кредитор на „Б.“ Е.. Не са налице и данни за извършено между страните материалноправно изявление за прихващане на доказаните насрещни задължения до размера на по-малкото от тях и погасяване на задълженията на „Палма хотели“ О. спрямо ищцовата страна.
Въпросите „Отговаря ли на преследвания от правото резултат длъжникът да бъде натоварен с отговорност за евикция и с разноските по производство, в което се уважава иска по чл. 135 ЗЗД, за това, че е изпълнил свое по-рано възникнало задължение и предписва ли се по този начин поведение на длъжника при невъзможност да погаси всичките си задължения наведнъж, да спре всякакво погасяване?“ и „Какво е предписваното от правото поведение за длъжник, който има повече от едно задължение и няма възможност да ги погаси цялостно и с парични средства, а частично и чрез други видове имущество?“ са ирелевантни, тъй като въззивната инстанция не се е произнесла по тях във въззивното решение.
Последният, посочен от касатора в т. 2 от изложението, материалноправен въпрос „следва ли тогава, въпреки буквата на закона, всяко разпореждане с имущество да се третира като увреждане на който и да е кредитор, дори и при наличие на законови основания за предпочитане в полза на друг кредитор, каквато е досегашната практика“ не отговаря на допълнителното изискване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в решение № 639/06.10.2010г. по гр. д. № 754/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане по смисъла на чл. 135 ЗЗД е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. В настоящия случай въззивният съд, като е приел, че при прехвърляне на собствеността върху процесните недвижими имоти за погасяване на парично задължение на прехвърлителя „Палма хотели“ О. към приобретателя „Д. – В.“ О. би се затруднило удовлетворяването на кредитора на длъжника поради това, че се намалява ликвиден актив от имуществото на длъжника, а срещу него не постъпва никакъв друг секвестируем актив, от който ищецът да може да се удовлетвори, като намаляването на пасива е ирелевантно за ищеца, не се е отклонил от константната практика на ВКС. Липсват данни за неточно тълкуване на закона, нито касаторът е доказал изменения в законодателството и промяна на обществените условия, които да налагат осъвременяване на даденото тълкуване.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Постановеното от Варненски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника „Б.“ Е. сума в размер 3 950 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 256 от 07.11.2018 г. по в. т. дело № 309/2018 г. на Апелативен съд В., Търговско отделение.
ОСЪЖДА „Д. – В.“ О., ЕИК 115208606, със седалище и адрес на управление [населено място], район Приморски, к. к. „Златни пясъци“, А. хотел „П. Б.“, тяло А, ап. А 4.6 да заплати на „Б.“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район М.,[жк], [улица], ет. 5, ап. 17 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 3 950 лв. /три хиляди деветстотин и петдесет лева/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.