1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 733
С., 23.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1614 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 2354 от 17.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 2718/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. А. Д. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т.”б”, вр. с чл. 209, ал. 1 НК, производството по което е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, тъй като деянието не съставлява престъпление.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 59 от 15.03.2012 г. по гр.д. № 434/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 296/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, както и решение № 270 от 23.05.2013 г. по в.гр.д. № 407/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, за което липсват данни да е влязло в сила, както и се позовава на противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК , на т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и на т. ІІ от ППВС № 4/1968 г.
Поставеният материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираното по-горе въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, а това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Другият правен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е, че част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в каквато връзка липсват мотиви в обжалваното решение за наличието на такава причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищеца, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – описаните по-горе ППВС и ТР.
Ответникът по жалбата Д. А. Д. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца през 2002 г. е било образувано наказателно производство за престъпление по чл. 210, ал. 1, т.”б”, вр. с чл. 209, ал. 1 НК, производството по което е било прекратено през 2009 г., тъй като деянието не съставлява престъпление. Прие е, че първоначалната мярка за неотклонение взета спрямо ищеца Д. Д. е била „парична гаранция” в размер на 5 000 лв., впоследствие намалена на 1 000 лв. и след като по време на досъдебното производство обвиняемият не е намерен на посочения от него адрес, последният е бил обявен за общодържавно издирване и е постановено принудителното му довеждане, което е довело до задържането му на 25.03.2008 г. за няколко часа. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и като е съобразил продължителният срок на воденото наказателно производство – седем години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради несъстаномерност на деянието, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство, поради несъставомерност на деянието, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежко престъпление, продължителността на досъдебното производство, което е извън всякакви разумни срокове – 7 години, приключило с прекратяването му, поради несъставомерност на деянието, в резултат на което той изживял редица неудобства, свързани с намиране на работа, нервно напрежение и влошаване на семейните взаимоотношения, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 10 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради несъставомерност. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай/ППВС № 4/1968 г. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди и излагане на мотиви във връзка с това, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Независимо от това обаче, в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата и причинените вреди на ищеца, който в резултат на незаконното обвинение претърпял негативни изживявания в личен и професионален план, стрес, притеснения, тревога и безпокойство за бъдещето, като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., съобразил е продължителността на воденото наказателно производство срещу него, което е продължило извън разумните граници, както и претърпените болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил и съобразил установената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., дадена с разрешенията в Тълкувателно решение № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, а не в противоречие с нея, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2354 от 17.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 2718/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, по касационна жалба вх. № 467 от 15.01.2015 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: