О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 734
София, 03.10.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 26.09. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 84 /2013 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма],[ЕИК], [населено място], чрез адвокат Й. П. , с вх.№ 17452/06.12.2012 г.на Бургаския окръжен съд, срещу решение №12.11.2012 г. по гр.д.№1753/2012 г. на Бургаския окръжен съд, V възз.гр..състав, с което е отменено първоинстанционното отхвърлително решение и по реда на чл.258 ГПК е уважен предявеният от Д. и А. Т., граждани на САЩ, чрез адвокат Б., иск с правно основание чл.228 ЗЗД за сумата 10146.60 евро, дължимо възнаграждение по договор за наем, ведно със законната лихва начиная от 31.01.2012 г., както и за сумата 11 109.65 евро неустойка за забава. Спорен е въпросът дали уговореното възнаграждение в полза на собствениците –ищци по сключения между страните „договор за наем на недвижим имот” № RС-Р./001-04.08, дължимо от касатора, определен в договора като „агент”, се определя съобразно реално реализираните нощувки или се дължи по договорените единични цени за по една нощувка през различните периоди от време съобразно различния интензитет на туристическия сезон за целия период на договора. Първоинстанционният съд е приел, че между страните е сключен особен вид договор, характерен за региона, поради което дължимото възнаграждение на ищците, собственици на имота, предоставили ползването му на кастора за отдаването му под наем на трети лица, следва да се определи съобразно реално реализираните нощувки. Бургаският окръжен съд е квалифицирал така сключеният договор като наемен, поради което дължимото на ищците възнаграждение не е обвързано от реалното ползване на имота.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Навежда допуснати от въззивния съд нарушения на чл.20 ЗЗД, тъй като договорът не съдържа фиксирана наемна цена за исковия период; на чл.228 ЗЗД, защото според касатора Бургаският окръжен съд неправилно е определил елементите, които характеризират договора като наемен. Позовава се и на допуснати нарушения на съдопроизводствените правила- необсъждане от въззивния съд на възраженията и доводите на страните. Подържа всичките допълнителни основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът оспорва основателността на касационната жалба, претендира разноски.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Касаторът не е посочил общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а именно да формулира значим за изхода на делото правен въпрос, обусловил правните изводи на съда. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК като значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос сочи задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всичките възражения и въпроси, посочени в становището на страните. За този въпрос подържа допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като въззивният съд в противоречие с ППВС 1-1953 г. не е изпълнил задължението си „да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона”. Чрез така поставения въпрос касаторът фактически навежда доводи за допуснати процесуални нарушения по чл.12 и чл.235 ГПК, като по този начин допуска смесване на основанията за касационно обжалване по чл.281 ГПК с тези за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. При това Бургаският окръжен съд подробно е обсъдил доказателствата по делото и изложил доводи в подкрепа на изводите си, че сключеният между страните договор е такъв за наем. Правната квалификация на договора е направена не само от формалното му озаглавяване като „наемен договор”, а от задължението на ответника, определен като „агент” да сключва от свое име и за своя сметка договори за настаняване на туристи. Обсъдена и целта на договора, както и че в него липсват клаузи възнаграждението на възложителите да е определено съобразно реалното ползване на имота. Чрез така поставения въпрос касаторът фактически изразява несъгласието си с приетата от съда правна квалификация на спорното право и цели да се извърши нова преценка на фактите и доказателствата по делото, при това изцяло съобразена с неговите твърдения.
Не е налице и подържаното допълнително основание за достъп до касация- това по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, тъй като не съществува противоречие между обжалваното решение и приложеното решение №79 /14.03.2005 по т.д.№315/2004 г.на ВКС ІІ Т.О. В него ВКС се е произнесъл съобразно конкретната обстановка по съществените елементи от договора за наем, но с оглед предявен иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД за опразване на наетото от ответника помещение .
В раздел ІІ от изложението си по чл.284, ал.3 ГПК касаторът въобще не формулира правен въпрос, а само навежда довод за постановяване на обжалваното решение в противоречие с посочените решения. Липсата на посочен общозначим правен въпрос е достатъчно основание да се откаже селектиране на касационната жалба. Не е налице и подържаното в този раздел допълнително основание за достъп до касация- това по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, защото обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с приложеното решение от 14.02.2005 г. по гр.д.№1317/2004 г. на СГС ІV Г. То е постановено при друга фактическа обстановка – липса на сключен между страните договор, като в тежест на ищеца е възложено да докаже установяване на наемни отношения между страните. В случая Бургаският окръжен съд в резултат на тълкуване на отделните разпоредби на сключения между страните договор го е определил като наемен. А контролно-отменителните правомощия на ВКС за правилното приложение на чл.20 ЗЗД не могат да се проявят в стадия по чл.288 ГПК.
Не е налице и подържаното противоречие с решение от 17.12.2010 г. по а.н.д.№3736/2010 г. на Варненския адм. съд, тъй като произнасянето по преюдициалния въпрос за вида на гражданскоправната сделка като комисионна, е направено въз основа на друг конкретно сключен между други страни договор.
Посоченото арбитражно решение не доказва наличие на противоречива съдебна практика по смисъла на т.3 на ТР1-2010 ОСГТК. Съгласно него актовете на арбитражните съдилища, които са частноправни образувания с правораздавателна власт, не формират съдебна практика.
С оглед изхода по делото в полза на ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не е доказано извършването им в настоящето производство.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12.11.2012 г. по гр.д.№1753/2012 г. на Бургаския окръжен съд, V възз.гр..състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: