О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр. София, 02.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдия Костадинка Недкова т. д. N 4622 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1007 от 06.06.2013г. по гр..д. № 1158/2013г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 111 от 11.01.2013г. по гр.д. № 16631/2010г. на Районен съд – Пловдив за признаване за установено по реда на чл.422 ГПК по отношение на касатора, че същият дължи на [фирма] сумата от 57 217,13 лева – доставена електрическа енергия за периода от 26.02.2009г. до 27.01.2010г., ведно със сумата от 3816,13 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 0.04.2009г. до 07.06.2010г., както и законна лихва от подаването на заявлението – 08.06.2010г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост.
Ответникът, [фирма], оспорва наличието на наведените основания за допускане на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата и иска присъждане на направените по делото разноски – 1670,66 лева юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на заключението на СТЕ за неоснователно възражението на касатора за непригодност на електромера, измерващ консумацията на доставената ел. енергия до собствения на ответника трафопост, тъй като за процесния период /м.02.2009г. до м.01.2010г./ не е съществувало законово задължение за проверка на електромера, преминал първоначална проверка при монтирането му на 21.03.2008г., с оглед Закона за измерванията, предвиждащ необходимост от периодична нова проверка 4-ри години след началната такава. На база ССЕ не е възприето и възражението за несъответствие на издадените от ищеца фактури от гледна точка на Закона за счетоводството, като е констатирана редовност на воденото от ищцовото дружество счетоводство във връзка с процесните вземания и издадените първични счетоводни документи. Изложени са съображения, че страни по облигационното правоотношение са страните по делото, като третите лица, ползващи част от доставената ел. енергия до трафопоста, собственост на касатора, за които консумираното количество се отчита от вътрешни електромери, нямат качеството на потребители. За неотносимо спрямо правоотношението за заплащане на доставена ел. енергия е прието и твърдението на ответника по исковете за наличие на задължение от страна на ищеца за изкупуване на енергийното съоръжение /трафопост/, собственост на ответника. Решаващият състав е счел за неотносими за спора и представените от ищцовото дружество два броя констативни протоколи от 26.03.2013г., тъй като въз основа на тях не се доказват обстоятелства за състоянието на средствата за измерване, относими към исковия период. Мотивирано е, че в представения от жалбоподателя констативен протокол от 28.02.2013г., изготвен от нотариус, са удостоверени изявления на посоченото в протокола физическо лице, поради което не може да се цени като годно доказателствено средство, тъй като противоречи на правилата на ГПК за събиране на гласни доказателства.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси от значение за спора: „/1/ При доказан по основание, но недоказан с годни и категорични доказателства по размер иск, може ли да се приеме, че са налице предпоставките за уважаване на иска в пълен размер?; /2/ Пълното и главно доказване на иска по основание и размер от страна на ищеца, когато искът е за периодични плащания по сметки за доставена услуга, означава ли, че същият трябва да докаже доставката на услугата не само по вид, но и точно потребеното количество, отразено в издадените фактури, на които основава процесното вземане?; /3/ Относно представянето на нови доказателства във въззивната инстанция, относими към предмета на спора, но изготвени и представени след изтичане на преклузивния срок в първоинстанционното производство, както и по смисъла на чл.266 ГПК.; /4/ Констативният нотариален протокол явява ли се официален свидетелстващ документ за фактите и обстоятелствата, отразени в него, и ползва ли се с обвързваща съда доказателствена сила до евентуалното му оборване по съдебен ред?”. Във връзка с наведените въпроси касаторът се позовава на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Първият и вторият въпроси предпоставят възприемане за вярно твърдението на жалбоподателя, че искът не е доказан по размер, съответно доказването на размера му е извършено с „негодни” доказателства, поради което въпросите изискват извършването на преценка на доказателствения материал по делото, която не може да се направи във фазата на селектиране на касационната жалба, тъй като е относима за правилността на обжалвания акт. Третият въпрос също не обуславя наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, доколкото въпросът е зададен във връзка с представените от ищцовото дружество във въззивната инстанция два констативни протокола от 26.03.2013г., които не са резултирали върху изхода на спора, тъй като решаващият състав е приел същите са неотносими за исковия период, за който се претендира заплащането на доставената ел. енергия. Последният въпрос не само не е обусловил решението на въззивния съд, приел, че нотариусът е удостоверил изявления на физическо лице, но не е относим и за спора, тъй като обхваща действия и събития, за които се твърди, че са настъпили или констатирани след процесния период. Въпреки, че липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на релевираните допълнителни предпоставки, следва да се отбележи, че във връзка с четвъртия въпрос касаторът се позовава на определение на ВКС по чл.288 ГПК, което не се явява съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 или т.2 ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Предвид изхода на делото, в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски за фазата на селектиране на касационната жалба в размер на 1670,66 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1007 от 06.06.2013г. по гр..д. № 1158/2013г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 1670,66 лева – направени по делото разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.