О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр. София, 22.12.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на четвърти декември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
Н. М.
като разгледа докладваното от съдия М. ч.т.д.№2682 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на В. Ц. А. против определение №1259 от 11.05.2015 г. по ч.гр.д. №1587/2015 г. на САС. С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба срещу разпореждане от 09.02.2015 г. по гр.д.№16744/2012 г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на В. Ц. А. за освобождаване от задължение за заплащане на съдебни разноски за назначаване на особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК.
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се посочва, че съдът не е отчел обстоятелството, че по отношение на всички вземания на жалбоподателя /от пенсии и трудово възнаграждение/ е постановен запор по изпълнителни дела и свободната от принудително изпълнение част е в размер, определен от закона като несеквестируем. Излагат се съображения, че с предходно определение на САС жалбоподателят е бил освободен от внасяне на държавна такса по делото, а с обжалваното определение необосновано е съобразена само частично промяната в обстоятелствата, тъй като постъпването на работа по трудово правоотношение не е довело до положителна промяна във финансовото му състояние, предвид налагането на запор върху трудовото възнаграждение. Поддържа се, че не е отчетен факта, че жалбоподателят е ищец по иск по чл.134 от ЗЗД, както и че назначаването на особен представител е предсрочно и ненужно.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, като обосноваващи допускането на касационно обжалване, са поставен следните въпроси: 1. При положение, че ищецът има доходи от пенсия и трудово възнаграждение, които са предмет на запор по изпълнителни дела, по искането за освобождаване от държавна такса съдът следва ли да преценява дали и доколко остатъкът от тези доходи, представляващ несеквестируем доход в размера по чл.446, ал.1 от ГПК, е достатъчен за внасяне на разноски за особен представител на ответник по делото или следва априори да се приеме, че така определеният от законодателя размер гарантира неговия екзистенц минимум и внасянето на разноски автоматично би довело до спадане под този законово гарантиран минимум размер и на това основание да се приеме, че ищецът отговаря на условието по чл.83, ал.2 от ГПК. 2. Какви са единните критерии при преценка предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 от ГПК. 3. Заобикаля ли се институтът на освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 от ГПК ако ищецът е освободен от държавни такси, но с последващо определение на съда е задължен да внесе разноски за назначаване на особен представител на един от ответниците и съдът отказва да го освободи от тези разноски. 4. При положение, че съдилищата са отклонили от разглеждане жалба срещу назначаване на особен представител на един от ответниците по делото, при последващо обжалване на отказа за освобождаване от разноски за назначаване на този особен представител, съдът длъжен ли е да обсъди и оплакванията срещу самото назначаване на особен представител или е ограничен сам ос обстоятелствата по чл.83, ал.3 от ГПК. 5. При положение, че ищецът е предявил искове при условията на чл.134 от ЗЗД /вместо бездействащия кредитор – О., който същевременно е длъжник на ищеца/ и има персонално съвпадение между съдружниците в бездействащото О. и ответниците по делото, съдът следва ли да задължава ищеца да внесе предварително разноски за особен представител на един от тези ответници или може да ги присъди със съдебния акт по същество, аналогично на чл.38 от ЗА. По отношение на формулираните въпроси се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, поради решаването им в противоречие с определение №1018 от 09.05.2014 г. по в.ч.гр.д.№1389/2013 г. на САС /с което жалбоподателят е бил освободен от внасяне на държавна такса/ и поради значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение САС е приел, че през изминалия период от две години след освобождаването на ищеца от задължение за внасяне на държавна такса и предоставяне на безплатна адвокатска помощ, са настъпили промени в обстоятелствата по чл.83, ал.2 от ГПК, тъй като на 14.05.2014 г., ищецът е започнал работа и е увеличен размера на пенсията му за осигурителен стаж и възраст. Посочил е, че декларираният месечен доход, незасегнат от наложени от съдебен изпълнител запори, възлиза на сума, която преценена с оглед декларираните имуществено състояние, възраст, семейно положение и влошено здравословно състояние, е достатъчна, за да се набавят необходимите средства за съдебни разноски.
Формулираните в изложението първи и втори въпрос, са обусловили постановения с обжалвания акт резултат, тъй като въззивният съд е извършил преценка на визираните в чл.83, ал.2 от ГПК критерии, вкл. и доколко остатъкът от доходите на ищеца, незасегнат от наложени запори е достатъчен за заплащането на съдебни разноски, респективно се обосновава наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК.
В случая обаче не е налице допълнителната предпоставки по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Освен, че основанието е въведено бланкетно и не са изложени доводи за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото, то въпросите не може да се квалифицират като значими тъй като на първо място разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК е достатъчно ясна и непротиворечива, а и по приложението й е налице формирана от ВКС задължителна за съдилищата практика, обективирана в множество актове, постановени по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. С тях е изяснено, че по молба по чл.83, ал.2 от ГПК съдът следва да съобрази общото материално състояние на молителя и да не подхожда формално, като преценката за освобождаване от държавна такса и разноски се извършва на основание примерно изброени критерии: доходи, имуществено състояние, установено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст. Тези критерии не могат да обхванат всички житейски хипотези, поради което те не са изброени изчерпателно. Затова законодателят е посочил в т.7 на чл.83, ал.2 от ГПК като критерии и „други констатирани обстоятелства”, а такива могат да бъдат и липса на доходи и възможност за такива в определен период от време поради налагане на запор върху сметки и вземания или налагане на възбрана върху притежаваните имоти, поради което не може да има разпореждане с тях, но преценката е винаги конкретна.
Настоящият състав споделя правното разрешение на въпроса, дадено с цитираните актове на ВКС и тъй като въззивното определение е изцяло в съответствие с посочената практика, не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
По отношение на останалите формулирани въпроси, с оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като въззивният съд не е взел становище по тях в обжалваното определение, респективно същите не са обусловили решаващата моля на съдебния състав.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №1259 от 11.05.2015 г. по ч.гр.д. №1587/2015 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.