1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 736
гр. София, 23.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 820 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Р. Д. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 2907 от 11.12.2018г. по в. гр. дело № 2943/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав в частта, с която е потвърдено решение № 519 от 24.01.2018г. по гр. дело № 3512/2016г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 10 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. Д. Г. срещу ЗК „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] иск на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 102 000 лв. до предявения размер 190 000 лв. – частичен иск от 350 000 лв., със законната лихва върху разликата, считано от 21.01.2016г. до окончателното плащане, и Р. Д. Г. е осъдена да заплати на ЗК „Дженерали застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 324,21 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство, а с въззивното решение е осъдена да заплати на ответното застрахователно дружество сума в размер 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
І. Въпроси, свързани с обезщетението по чл. 52 ЗЗД:
1.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ , за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?
Касаторът поддържа, че посочените три правни въпроса са решени в противоречие с решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.
Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците – в случая отстраняване на жизнено важен орган, бъбрек, и развитие на диабет, заболяване, което уврежда целия организъм; сраствания на белите дробове, които затрудняват дишането – най-важната жизнена дейност; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? Достатъчно ли е в в мотивите на решение САС да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди или съдът е длъжен да оцени в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото факти, свързани със състоянието на пострадалия, както и отчитане в тяхната цялост на задължителните критерии за определяне на справедливо обезщетяване за причинените от деликт неимуществени вреди? Касаторът поддържа, че посочените два правни въпроса са решени в противоречие с ППВС № 4/1968г., № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 196/06.12.2016г. по т. д. № 2326/2014г. на ВКС, ТК, І т. о.
1.3. Как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзможност за пълно възстановяване, предвид отстраняване на жизнено важен орган, развиване но опасно заболяване, диабет н сраствания на белия дроб, водещи до последвалото трайно влошаване на качеството на живот и възможност за самостоятелно пълноценно съществуване, каквото е имала преди ПТП и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилно приложение на принципа на справедливост? Според касатора посоченият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а в общия смисъл за правилно отчитане на всички значими критерии, е разрешен в противоречие с посочената към въпросите в т. 1 съдебна практика – чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.
1.4. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение? – противоречие с решение № 124/11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
1.5. Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение? – в този смисъл решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
1.6. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? Според касатора решението е постановено в противоречие на решение № 88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента па настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2005-2009г./, но при лимит 25-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и фактът, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит? – противоречие с решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/20l4г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
2.2. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените законодателя лимити? – противоречие с решение № 184/08.11.2011г. по т. д. № 217/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 360/29.03.2017г. по т. д. № 60316/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити но застраховка „Гражданска отговорност“?
2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират но-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? – касаторът поддържа, че въпросът е съществен, тъй като отчитането на нарастването на лимита има пряко отношение за определяне на по-високо обезщетение и е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, тъй като поставеният въпрос не е нормативно уреден и практиката не е еднозначна /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
3. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация у такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? – противоречие с решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. Релевантни ли за критерии по чл. 52 ЗЗД са лимитите на застраховане? – в този смисъл решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана и в решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 177/ 27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 271/12.05.2014г. по т. д. № 1053/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.,
По посочените в т. 3 въпроси касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
ІІ. Въпроси, свързани със съпричиняването на уврежданията:
1. Само фактът на присъствие на пешеходец на платното за движение, при обективна невъзможност да се движи другаде и при спазване на изискването за срещуположно на ППС движение, може ли да представлява съпричиняващо поведение?
2. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП? – според касатора този въпрос е решен в противоречие с установената съдебна практика.
3. Трябва ли приносът да с конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, намиращи се в доказана причинна връзка с настъпилите последици, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем? – противоречие с решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 6/03.02.2017г. по гр. д. № 53091/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
4. Ако не е доказано категорично и безспорно, че движение на пешеходката по-близо до границата на платното за движение във всички случаи ще предотврати или намали последиците от ПТП, може ли да се приеме съпричиняване поради неправилно движение на пешеходката? – противоречие с решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
5. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?
Нарушен ли е материалният закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат? – противоречие с решение № 206/02.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т. о.
Според касатора въпросът за доказване наличието на пряка причинно-следствена връзка при отчитане на съпричиняване е съществен и по отношение на него са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, вкл. противоречие с решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967г. на ВС, ІІІ н. о., решение № 322/28.11.1973г. по н. д. № 234/1973г. на ВС, ІІІ н. о., решение № 407/1987г. по н. д. № 365/1987г. на ВС, решение № 260/1983г. по н. д. № 216/1983г. на ВС.
6. При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?
Може ли да се отчете като съпричиняване нарушение, което не е доказано, че изобщо е извършено – в случая никъде няма заключение на вещо лице или други доказателства, че при движение на пешеходката в края на платното за движение ПТП няма да настъпи или последиците ще бъдат по-леки, поради което, дори да има нарушение от пострадалия не е доказано, че обективно се намира в пряка причинна връзка с ПТП. Според касатора поставеният материалноправен въпрос е решен в противоречие с решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 98/24.06.2013г., както и въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т. е. поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът Застрахователна компания „Дженерали застраховане“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Съобразно твърденията на ищеца, възраженията на ответника, направените във въззивната жалба от въззивника /ищеца/ оплаквания и доводи и поддържаните от въззиваемия /ответник по иска/ въззивният съд е приел, че между страните не се спори по следните факти и обстоятелства: 1/ отговорността на делинквента е застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при ответното дружество, която е била валидна към датата на процесното застрахователно събитие; 2/ ищцата /настоящ касатор/ е претърпяла неимуществени вреди от осъществено на 21.01.2016 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП/; на ищцата не е заплатено обезщетение от застрахователя по доброволен начин; 3/ не се спори относно вината на водача на процесния автомобил, както и за механизма на процесното ПТП. Съдебният състав е констатирал, че са налице всички елементи на сложния фактически състав на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, поради което е направил извод, че исковата претенция е доказана по основание.
За да определи обезщетение за понесените от ищцата неимуществени вреди, причинени от делинквента в резултат на настъпилото ПТП, в размер 120 000 лв., въззивната инстанция е съобразила момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – 21.01.2016 г., възрастта на ищцата към датата на събитието – 72 г., броя, степента и характера на уврежданията, отразяването им върху бита на пострадалата, включително и в дългосрочен аспект, общият лечебен и възстановителен период след пътния инцидент, икономическата обстановка и конюнктура в страната през 2016г., действащите към момента на увреждането лимити на отговорност на застрахователите.
Въз основа на заключенията на съдебно-медицинските експертизи в първоинстанционното производство са установени причинените на ищцата травматични увреждания: 1/ тежка гръдна травма – контузия на гръдния кош с подкожен ефизем на шията, на гръдната стена на гърба, счупване на общо три ребра – девето, десето и единадесето ребра, хемопневмоторакс /излив на кръв и навлизане на въздух в белия дроб/ и контузия на белия дроб; 2/ тежка коремна травма – излив на кръв и разкъсване на десния бъбрек, наложило оперативното му отстраняване. Отчетени са настъпилите усложнения от травмата – развила се остра следкръвозагубна анемия, наложила преливане на кръв и плазмозаместителни продукти и възпалителни промени на контузения бял дроб; регистрирано шоково състояние. Съобразени са последиците върху здравето на увредената ищца, включително в дългосрочен план, интензитетът на болките и страданията, отражението на вредите върху ежедневието на ищцата, а именно: затруднение в движенията на ищцата за срок повече от месец, а възстановителния период е продължил 2-3 месеца; контузията на белия дроб и контузията на корема са причинили опасност за живота на ищцата, проведена е гръдна операция – торакоцентеза и коремна операция за отстраняване на разкъсания бъбрек; към момента на приключване на съдебното дирене здравословното състояние на ищцата е възстановено, с персистиращи оплаквания от бодежи в областта на оперативната намеса и в гърдите при дихателни движения – поради настъпили сраствания в белите дробове; функцията на премахнатия бъбрек е компенсирана от единствения – ляв бъбрек, но въпреки това при множеството придружаващи хронични заболявания на ищцата /артериална хипертония, хронични ритъмни нарушения, сърдечна недостатъчност, хроничен пиелонефрит, захарен диабет/, липсата на бъбрек е допълнителен рисков фактор, налагащ постоянно спазване на хранително диетичен режим до края на живота на ищцата, което несъмнено води до влошаване на качеството на живот.
По отношение на констатираните около шест месеца след произшествието контузия на раменен пояс и мишница и периартрит на раменна става, както и оток и хематом в подбедрицата, е прието, че липсва причинно-следствена връзка с процесното ПТП.
Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещо лице ендокринолог, съдебният състав е приел, че диагностицираният след процесното ПТП неинсулинов захарен диабет – тип 2 не е причинен от процесното ПТП, но стресът от произшествието, притесненията и негативните емоционални изживявания са допринесли за изявата му, наред с посочената от вещото лице предразположеност на пострадалата, обусловена от телесно тегло, хронични заболявания, генетична унаследеност и др. Установил е наличието на връзка между процесното произшествие и развиването на диабет, като при определяне размера на вредите е отчел въздействието и на други обективни налични у ищцата фактори, извън деянието на делинквента – посочената от вещото лице предразположеност на пострадалата, обусловена от телесно тегло, хронични заболявания, генетична унаследеност и др.
След обсъждане на показанията на свидетеля Т. Т. – син на ищцата, въззивната инстанция е установила, че дълго време след произшествието ищцата е била неподвижна и на легло, разчитала е на грижите на близките си, променила е начина си на живот, отказала се е от социалните си активности, не може да изпълнява грижите си за домакинството по начина, по който ги е изпълнявала преди произшествието, бързо се уморява и спазва специален хранителен режим.
При определяне на размера на дължимото обезщетение съдебният състав е взел предвид и съдебната практика на ВКС в сходни случаи, в които са обезщетявани неимуществени вреди на пострадали след ПТП, в които се е стигнало до загуба на единия бъбрек поради катастрофата, което се квалифицира като тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2 НК.
Относно релевираното от ответника в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за съпричиняване въззивният съд въз основа на заключението на съдебната авто-техническа експертиза е приел, че ищцата е допуснала нарушение на разпоредбите на чл. 108, ал. 1 и 2 ЗДвП, тъй като се е движила не по установеното за пешеходци място, а в средата на платното за движение – успоредно на осевата линия, като се е намирала на около 3.5 м вляво от десния бордюр за нейната посока на движение, а спрямо автомобила тя се е движила в същата посока на движение на автомобила. Отчитайки, че превозното средство се е придвижвало на заден ход с ниска скорост от 15 км/ч, мястото на удара между т. а. „Форд“ и пешеходката – по широчината на платното за движение, на около 3.5 м вляво от десния бордюр по посока на движение на автомобила и пешеходката, т. е. ударът е настъпил около средата на платното за движение, както и че процесното ПТП е настъпило в светлата част от деня с добра метеорологична видимост, което също има значение с оглед преценката на пешеходката към конкретната пътна ситуация и как е следвало да подходи при поведението си на пътя, съдебният състав е заключил, че ищцата не се е движила по тротоара или банкета на пътното платно и по този начин е нарушила разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ЗДвП. Направил е и евентуален извод, че дори и да се допусне, че тротоарът не е могъл да се ползва от пешеходката поради натрупан сняг и е налице изключението, посочено в чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП, то и в такава хипотеза, пострадалата е следвало да се движи по платното за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни средства и по възможност най-близо до лявата му граница съгласно изискването на чл. 108, ал. 2 ЗДвП. Изложил е съображения, че причинно-следствената връзка между поведението на пострадалата и настъпилите увреждания се състои в обстоятелството, че ако тя не се е движила по средата на платното за движение, то ударът не би настъпил или вредоносните последици биха били много по-малки. Съобразявайки конкретните действия на пострадалата и делинквента и тяхната относителна тежест за причиняване на процесното ПТП и увреждания, въззивната инстанция е приела, че по-големият принос за настъпване на събитието е на водача на автомобила, който е нарушил чл. 40, ал. 1 и 2 ЗДвП, като не е осигурил лице, което да му сигнализира за опасности при движението назад, поради което е определила съпричиняване от страна на ищцата в размер на 15 % и е намалила определения от СГС размер на съпричиняване от ј или 25 % на 15%.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора от т. 1.1. до т. 1.6. вкл. от изложението материалноправни въпроси се отнасят до прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинени на ищцата /настоящ касатор/ неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил се е със степента и характера на уврежданията, тежките травми, квалифицирани като тежка телесна повреда, начина на настъпване на процесното ПТП, възрастта на ищцата, причинените й болки, физически и морални страдания, тяхната продължителност и интензитет, продължителността на лечебния и възстановителния процес, настъпилите усложнения, последиците за в бъдеще, отчел е причинения дискомфорт и промяната в начина на живот на пострадалата. Всички релевантни факти и обстоятелства са преценени и съобразени в тяхната съвкупност в съответствие с константната съдебна практика. Цитираната от касатора съдебна практика за присъдени обезщетения в по-висок размер за „аналогични случаи” не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като понятието „аналогичен случай“ е несъвместимо при съизмеряването на субективно търпими вреди. Обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай.
Посочените от касатора от т. 2.1. до т. 3 вкл. от изложението материалноправни въпроси се отнасят до прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
Във връзка с лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с §27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по § 27 ПЗР КЗ /отм./ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Като е преценил, че пътно-транспортното произшествие, в резултат на което са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 21.01.2016г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 120 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Посочените от касатора в раздел II, от т. 2 до т. 6 вкл. от изложението материалноправни и процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Тези въпроси са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. При произнасяне по тези въпроси въззивният съд не се отклонил от формираната по тях трайноустановена практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. д. № 36/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., цитираните от касатора и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Според константната практика на ВКС за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно – превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. В съответствие с константната практика на ВКС въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП, направил е извод за съпричиняване на вредоносния резултат и е определил размера на съпричиняването от страна на пострадалата ищца, като е определил приноса на всеки от участниците и е намалил опрделения от първоинстанционния съд принос от страна на ищцата от ј или 25% на 15%. Въззивният съд е извършил съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалата е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалата и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Изводът на въззивния състав относно поведението на ищцата, допринесло за настъпване на процесното ПТП, е изграден с оглед всички събрани по делото доказателства. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд поради липса на доказателства за поведение на пострадалата ищца, с които да е съпричинила увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, по