6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 736
[населено място] 05.08.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№3292/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Х. Д. против решение №53 от 19.06.2015г. по гр.д.№92/15г. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение №301 от 14.11.14г. по гр.д.№553/13г. на Бургаски окръжен съд,с което признато за установено на основание чл.422 ал.1 вр. чл.415ГПК съществуването на вземане на „Р. /България“ЕАД срещу нея за суми в общ размер 54 026,92 евро и 120 лв. по договор за банков кредит от 11.05.2006г. и анекси към него,за които суми е издадена по реда на чл.417 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист по ч.гр.д.№6950/12г. по описа на РС Бургас.
В касационната жалба се оспорва решението като неправилно и незаконосъобразно,поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила.Възпроизвеждайки доводите си , изложени в отговора на исковата молба и поддържани в производството пред двете инстанции,касаторката твърди,че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си възраженията й за нищожност на посочените от нея договорни клаузи за едностранно изменение на лихвата и за предсрочна изискуемост на цялото вземане; не се е произнесъл дали приема,че тези клаузи са уговорени индивидуално, при неин довод,че договорът е типов и дали ищецът е доказал това.Твърди,че първият от сключените анекси е изцяло нищожен,тъй като към датата на подписването му не е била в просрочие и следователно липсва основание за сключването му,който довод отново не бил обсъден от съда.Счита,че БАС неправилно се е позовал на Закона за потребителския кредит,който е неприложим към процесното правоотношение по договор за ипотечен кредит, попадащ в приложния обхват на Закона за защита на потребителите и при който банката е била длъжна да уведоми кредитополучателя за изменението на лихвения процент. Поддържа съображенията си за неравноправност на клаузите за лихвата с оглед възприетата от банката методология за промяна на лихвения процент,която е обща,неопределена,неопределяема и не сочи конкретен икономически показател за промяната.
Ответникът по касация“Р. /България/ЕАД в писмен отговор е оспорил касационната жалба по съображения за недопустимост на касационното обжалване и неоснователност на наведените в нея доводи.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
При постановяване на обжалваното решение,за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел,че между страните не е било спорно,че ищцовата банка е извършвала едностранно промени в размера на първоначално уговорената годишна лихва и,че въпреки уговорката за уведомяване на кредитополучателя за промяната,няма данни ответницата да е била уведомявана. Констатирал е от друга страна,че с последващо сключения анекс №3 страните са постигнали съгласие за промяна на част от клаузите на договора,включително е определен размер на лихвата,начина и условията за промяната му и начина за уведомяването на длъжника за тези изменения.Поради съвпадане на доводите по въззивната жалба с тези,изложени в отговора на исковата молба,въззивният съд е препратил към мотивите на решението на първата инстанция за неоснователност на възражението на ответницата за неизискуемост на вземанията на банката,поради нищожност на оспорените клаузи,с оглед тяхна неравноправност по смисъла на З.. В допълнение БАС се е позовал на постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/14г. на III г.о. на ВКС.Приел е,че договорът за кредит и анекс №3 съдържат достатъчно ясна информация за начина и условията за изменение на лихвения процент,а ответницата е имала възможност да изрази несъгласие с посочените клаузи и/или да откаже да подпише договора при тези условия. Констатирал е липсата на изложени в отговора на исковата молба твърдения,че не й е била осигурена възможност предварително да се запознае с предложените й условия,че не е разполагала с достатъчно време за това,поради причини,при които е била принудена да подпише без да се запознае със съдържанието на договора, като основание за приложимост на разпоредбата на чл.146 ал.2 ЗЗД.Посочил е,че липсва нарушение на закона и добрите нрави,което не обосновава извод за нищожност на клаузата за предсрочна изискуемост.Позовал се е в тази връзка на правилата на чл.20а и чл.9 ЗЗД, на чл.430 – чл.432 ТЗ и чл.60 ал.2 ЗКИ.Като е взел предвид основното заключение на вещото лице,е направил извод за дължимост на сумите по заповедта за изпълнение.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1.Следва ли въззивният съд в мотивите на съдебното решение да изложи съображения по всички доводи и възражения на страните и представените по делото доказателства?; 2.Изправна страна ли е по договора за кредит банката,която въпреки изрично поето с договора за кредит задължение да уведомява кредитополучателите за всяка едностранна промяна на приложимия лихвен процент не е спазвала това свое задължение за известяване и представлява ли това нарушение на чл.58 ал.2 ЗКИ?; 3.Следва ли съдът при изследване на въпроса относно уведомяване на кредитополучателя за едностранната промяна на лихвата от банката да се съобрази с факта кой е приложимия закон към момента на всяка промяна и има ли значение това за отношенията между страните?; 4.Необходимо ли е подписване на нов погасителен план при всяка промяна на приложимия към договора за кредит лихвен процент?; 5.Следва ли преценката на съда относно наличието или не на неравноправни клаузи в договора за кредит да е обвързан от разпоредбата на чл.145 З.?; 6.В тежест на банката ли е да установи при направено възражение за нищожност на клаузи на основание чл.146 ал.1 З.,че тези клаузи са индивидуално договорени?; 7.Намира ли приложение изключението на чл.144 ал.3 т.1 З. при нищожни на основание чл.146 ал.1 З. клаузи?; 8 Противоречи ли на закона и добрите нрави уговорка,според която банката едностранно може да променя приложимия лихвен процент и посочената в договора методология за промяна на лихвата е неясно определена и неразбираеми за кредитополучателя?; 9.Следва ли начинът за определяне на приложимия към договора лихвен процент да е ясно и точно формулиран,като отделните му променящи се компоненти да са разяснени и лесно определяеми от и за кредитополучателя?; 10.Законосъобразно ли е договорът за кредит да препраща към дискрецията на орган на банката,която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни термини при определяне на начина за погасяване на кредита?
Всички въпроси се свързват с допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Твърди се,че атакуваното решение е постановено при наличие на противоречива съдебна практика,като се сочат като такава решения на ОС Бургас,СРС,СГС и ОС Стара Загора.От посочените и представени от касаторката съдебни решения,относимо към критерия на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,съгласно възприетото в т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, е само решение №1556/29.07.2014г. по в.гр.д.№1017/2014г. на ОС Пловдив,което е влязло в сила като необжалваемо.
В изложението като допълнителен селективен критерий по всички въпроси общо и формално е посочена хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК,но конкретни доводи за обосноваването на този критерий не са изложени. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”. В случая липсват изложени твърдения за наличие на създадена задължителна съдебна практика, нуждаеща се от промяна или осъвременяване по причините и с целите, посочени в тълкувателното решение или за непълнота и противоречие в законите,налагаща създаването на съдебна практика по обосновано формулирани релевантни правни въпроси.
Първият от поставените въпроси е процесуално-правен и е свързан с наведените в касационната жалба доводи за липса на произнасяне на въззивния съд по всички възражения,направени от касаторката в първоинстанционното производство,но не се релевира с конкретен допълнителен критерий за селекция,нито се сочат и представят съдебни решения, обосноваващи извод за приложението на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1 и 2 ГПК.
Вторият и третият от въпросите са ирелевантни. Въпреки,че във въззивното решение е прието,че банката е изправна страна по договора за кредит,този извод не обуславя крайния правен резултат,поради което не се явява решаващ и следователно – не осъществява общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК.От позоваването на съда на разпоредбата на чл.10 ал.3 от Закона за потребителския кредит,в който е предвидена възможност кредитната институция или банка да променя едностранно лихвата по кредита, не са изведени релевантни изводи,обусловили крайния изход на спора. Привеждането на посочената разпоредба в съображенията на съда не е свързано с неправилно приложение на материалния закон /спрямо договор за ипотечен кредит/,а е в обосноваване на изводите му,че доколкото такава възможност е предвидена в законова разпоредба при сходни правоотношения,тази уговорка при друг вид договор за кредит не би могла да се приеме като противоречаща на добрите нрави /с оглед довода на ответницата за нищожност на клаузите на посоченото основание/. По отношение и на тези въпроси не е обоснован допълнителен критерий за допустимост на касационното обжалване.
Четвъртият и седмият въпроси нямат характеристиките на правни такива по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС – във връзка с тях липсват наведени в производството от страните доводи,които да са били включени в предмета на спора и да са намерили разрешение в решаващите изводи на съда.
Петият въпрос не е свързан със съответни наведени в касационната жалба оплаквания за несъобразяване на преценката на въззивния съд с изискването на чл.145 от З.,поради което въпросът се явява ирелевантен.
Шестият въпрос също не осъществява общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК,доколкото касае тежестта за доказване в производството на определен факт,а възражение срещу доклада на първоинстанционния съд и за неправилно разпределена доказателствена тежест между страните при установяването на твърдения от касаторката факт,което да е било включено в предмета на въззивната жалба и да не е било разгледано от апелативния съд,липсва.Липсва и наведен в касационната жалба довод за такова процесуално нарушение,допуснато от въззивната инстанция. Доколкото съдът във въззивното решение се е произнесъл по въведения в предмета на спора въпрос за това, дали оспорените клаузи са индивидуално уговорени,чрез препращане към мотивите на първата инстанция,която е отговорила положително на него,релевантен процесуално-правен въпрос с обоснован съответен допълнителен критерий, не е поставен.Правилността на извода за индивидуално уговаряне на клаузите не представлява основание за допускане на касационно обжалване в етапа по селектиране на касационните жалби.
Осмият въпрос е казуистично поставен,съдържа собствена интерпретация на страната за установимите от събраните по делото доказателства факти /неопределеност и неразбираемост на методологията на банката за промяна на лихвения процент за кредитополучателя/. Доколкото съдът е приел обратното /че „уговорените между страните клаузи,както в първоначалния договор за банков кредит,така и в анекс №3/09.07.2010г. съдържат достатъчно ясна, разбираема и достъпна за въззивницата-ответница информация относно … условията и начина на изменение на лихвения процент“/,въпросът касае правилността на решението,която не е предмет на разглеждане в настоящото производство,а се преценява при допуснато касационно обжалване по реда на чл.290 вр. чл.281 т.3 ГПК. Последното следва да бъде отнесено и към деветия въпрос,с което да се обоснове липса на основния критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Формулираният в т.10 от изложението въпрос не се свързва с твърдение за неправилност на конкретен извод на въззивния съд за приложимост на изключението на чл.144 ал.3 т.1 от З..Възражение за допуснато от последния в тази връзка процесуално нарушение с непроизнасяне по релевиран от касаторката съответен довод, не е направено в касационната жалба; няма поставен съответен процесуално-правен въпрос,който да е свързан с допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.
Поради изложеното касационно обжалване на решението не следва да се допуска.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №53 от 19.06.2015г. по гр.д.№92/15г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.