О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 736
гр.София, 25.11.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 636/2009 година
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Ф. К. от гр. Б., подадена чрез процесуалния му представител адвокат Н. Г. от АК-Кюстендил срещу въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 349/25.06.2008 год., постановено по в.гр.дело № 105/2008 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Благоевградския районен съд № 5125/16.11.2007 год. по гр.дело № 1172/2006 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу „В”ООД, гр. С. иск по чл.254 ГПК/отм./, с който се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи сумата 6 000 лева по издадения в полза на ответника по реда на чл.237, б.”е” ГПК/отм./ изпълнителен лист по ч.гр.дело № 894/2005 год. на РС-Ст. Загора въз основа на запис на заповед от 21.03.2005 год. с платец К. Ф. К. и дата на падежа 14.07.2005 год.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че в противоречие с процесуалните правила относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса по иска по чл.254 ГПК/отм./ съдът е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск, като е приел, че ищецът има качеството на длъжник по издадения запис на заповед. Навеждат се доводи, че твърдейки наличието на каузална сделка по чл.240 ЗЗД, по повод на която е издаден менителничния ефект, в тежест на ответника е да докаже, че е дал в заем на ищеца сумата от 6 000 лева, за който факт липсват категорични доказателства по делото.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за до пускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси относно предмета на иска по чл.254 ГПК/отм./, разпределянето на доказателствената тежест между страните в процеса при установяване на каузалните отношения, по повод на които е издаден процесния запис на заповед и в тази връзка – наличието на договор за заем, чието вземане обезпечава. Твърди се още, че посочените въпроси са решение от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно менителничния ефект и връзката му с каузалната сделка, както и значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се на приложените към жалбата: определение на Софийски градски съд от 31.03.2003 год. по ч.гр.дело № 284/2003 год., както и две решения на състави на ВКС, както следва: р. № 1414/29.10.2003 год. по гр.дело № 2264/2002 год. на ВКС-ІІ т.о. и р. № 229/28.02.2003 год. по гр.дело № 899/2000 год. на ВКС-V г.о.
Ответникът по касационната жалба „В”ООД, гр. С. не ангажира становище относно допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, предпоставящи произнасяне от страна на въззивния съд по материалноправен или процесуален въпрос, който е от особено важно значение за крайния изход на спора и е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван е противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до приетата по делото фактическа обстановка.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения от касатора иск по чл.254 ГПК/отм./. За да отхвърли иска съдът е приел, че процесният запис на заповед от 21.03.2005 год. е редовен от външна страна менителничен ефект, съдържа всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ и като частен диспозитивен документ, се ползува с формална доказателствена сила, че посоченото за издател лице е негов автор. Автентичността на подписа на издателя на ценната книга е установен от назначената по делото графологична експертиза в състав от трима експерти. Анализирайки целия фактически и доказателствен материал по делото съдът е приел, че записът на заповед е издаден, за да гарантира вземането на ответното дружество, произтичащо от дадена в заем на ищеца сума в размер на 6 000 лева, за която е издаден разходен касов ордер от 21.03.2005 год., в който като получател на посочената сума фигурира ищеца. Подписът за получател върху представения първичен счетоводен документ не е оспорен от ищеца по отношение на автентичността му и документът е отразен в журнала на операциите при ответното дружество, от който се установява счетоводно записване на РКО от 21.03.2005 год. на името на ищеца К. К. за получена сума от 6 000 лева. При тези фактически данни, като е взел предвид разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса по чл.254 ГПК/отм./, въззивният съд е приел, че ответникът-кредитор е установил основанието за дължимостта на сумата по издадения запис на заповед, който обезпечава вземането по каузалната сделка, докато ищецът-длъжник не е доказал правоизключващите и правоунищожаващите си възражения, поради което искът му е отхвърлен като неоснователен.
С оглед на изложеното, въззивното решение съдържа произнасяне от страна на въззивния съд по съществен материалноправен въпрос относно дължимостта на вземането по издадения изпълнителен лист, което е оспорено от ищеца с предявения отрицателен установителен иск и връзката между записа на заповед и твърдяното каузално правоотношение по договор за заем като причина за издаването му, както и свързания с това процесуален въпрос за разпределението на доказателствената тежест между страните в производството по чл.254 ГПК/отм./.
По отношение на така поставените въпроси, обаче, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Поставеният съществен процесуален въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с постоянната съдебна практика по приложението на чл.254 ГПК/отм./, според която в производството по този иск взискателят по издадения изпълнителен лист следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът – възраженията си срещу това вземане. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната в процеса – т.е. не зависи от качеството й на ищец или ответник, а по отношението й към спорното право – дали страната твърди, че то съществува или отрича съществуването му. В този смисъл е р. № 727/05.07.2006 год. по т.дело № 250/2006 год. на ВКС-ТК, р. № 646/09.06.2005 год. по т.дело № 973/2004 год. на ВКС-ТК, р. № 1221/30.11.2000 год. по гр.дело № 1305/2000 год. на ВКС-V г.о. и др. В случая обжалваното въззивно решение е съобразено с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице противоречие с практиката на ВКС и при разрешаването на поставения съществен материалноправен въпрос. С оглед твърдението за наличие на договор за заем, послужил като основание за издаване на записа на заповед, подлежи на установяване с всички допустими по ГПК доказателствени средства получаването на сумата от заемателя и връщането й на заемодателя, в който смисъл са и приложените към касационната жалба две решения на ВКС № 1414/29.10.2003 год. по гр.дело № 2264/2002 год. на ВКС-ІІ г.о. и р. № 229/28.02.2003 год. по гр.дело № 899/2000 год. на ВКС-V г.о. Различията в крайния изход на делата са обусловени от различните конкретни факти по всяко едно дело, а не от противоречие в съдебната практика, на която се позовава касатора. Въззивният съд е постановил решението си след цялостно обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства при съобразяване с разпоредбите на чл.188, ал.1, чл.127, ал.1 и чл.157, ал.3 от действуващия към момента на гледане на делото ГПК/отм./ и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи, като е приложил точно материалния закон. Що се отнася до развитите от жалбоподателя оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност, това са пороци относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд № 349/25.06.2008 год., постановено по гр.дело № 105/2008 година.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: