6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
гр. С., 12,10,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2793 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството Х. Я. А., като [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 1061, постановено на 06. 06. 2014 г. от Пловдивски окръжен съд по т.д. № 680 по описа на съда за 2014 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение на Районен съд – Първомай, са отхвърлени предявените от касатора срещу ответника по касация [фирма], ЕИК:[ЕИК], установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на ответника, че дължи на ищеца-касатор сумата 21719,18 лв. главница, ведно със законна лихва върху същата от 08. 04. 2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 154/2013 г. по описа на Районен съд – Първомай, и осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на касатора сумата 6636,65 лв. обезщетение за забавено изпълнение на същото парично задължение за периода 01. 01. 2010 г. – 01. 01. 2013 г., със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 283, т. 3, предл. първо от ГПК, като се твърди незаконосъобразност на изводите на съда за основателност на възражението на ответника по делото, за погасяване на процесните вземания на касатора към него, чрез прихващане с насрещни, цедирани му от трето лице вземания. Оспорва се възприетото от въззивния съд и основано на разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, обратно действие на прихващането, като се твърди, че по делото от ответника е релевирано съдебно, а не извънсъдебно, материалноправно такова. Релевират се оплаквания досежно изводите на съда, свързани с извършената цесия на вземания, с които ответникът е прихванал задълженията си към касатора, както и за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат твърдения, претендиращи да са основания за допускане на касационно обжалване. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и уважаване на предявените от касатора искове, не се претендират разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът излага дословно и само, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос по делото, който е решаван в противоречие с решения на ВКС, противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Сочи се, че в противоречие с практиката на съдилищата (например: Решение № 113 от 09.07.2013 по гр.д. № 1274/2013 на ВКС, II-ро г.о.; Решение от 28.02.2012 г. по в.гр.д. № 23/2012 г. на ОС – Ямбол; Решение № 306 от 16.11.2012 г. по т..д. № 509/2012 г. на АпС – В.; Решение № 144 от 26.03.2013 г. по гр.д. № 163/2013 г. на ОС – Пзарджик) и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, а именно, че първоинстанционното решение на Районен съд – Първомай, с което исковете на касатора са уважени, със законните последици, е неправилно, и съответно окръжният съд отменя изцяло първоинстанционното решение и постановява ново, с което отхвърля исковете на ищеца искове поради неоснователност.
Според изложеното от касатора материалноправният въпрос, обусловил съдържанието на постановеното от Окръжен съд – Пловдив решение, се отнася до приетото от съда като основателно, направено от ответното дружество [фирма] възражение за прихващане и също така незачитането на изтеклата погасителна давност на вземането по фактура 166, предявена от ответното дружество. По този повод касаторът счита, че изводите на съда относно извършено прихващане са незаконосъобразни. Ставало въпрос за възражение за прихващане, което е способ за защита на ответника във вече започнало съдебно производство по признаване на вземане, съдът обаче неправилно приел, че се касае за материалноправно изявление за прихващане, за което се отнасят разпоредбите на чл. 103 и чл. 104 от ЗЗД, и поради тази причина е счел, че е извършено прихващане на двете насрещни задължения до размер на по-малкото, или в настоящия случай до размера на вземането на ищеца, в противоречие със съдебната практика и теория, в които се приема, че съдебното възражение за прихващане има действие за напред, а не обратно каквото е действието на материалното изявление за прихващане. Неправилно също съдът бил приел, че изявлението за прихващане има действие от момента на издаване на фактура № 105/02. 12. 2008 г., тъй като за да има действие едно прихващане между две страни следва и двете страни по правоотношението да узнаят това обстоятелство, нямало такова изявление от страна на ответника към цитираната от съда дата – 02. 12. 2008 г., както и до момента на отговор на исковата молба, противно на приеманото в практиката. По отношение на представената фактура №166/ 29. 12. 2006 г., за което вземане ответникът твърди, че му е било цедирано от [фирма], извършената цесия не следвало да се взема под внимание от съда, тъй като към настоящия момент били изтекли повече от 5 години, съгласно чл. 110 ЗЗД, а извършената цесия не влияела на давността, която била част от „другите принадлежности” по см. на чл. 99 от ЗЗД, преминаващи при частното правоприемство, чрез цесия върху новия кредитор. Следователно, според касатора, претенцията на ответника по фактура №166/ 29. 12. 2006 г. е погасена по давност и поради тази причина се явява изцяло неоснователна
Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Извън случаите, в които е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо (какъвто настоящият случай не е), липсата на формулиран от касатора правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сама по себе си е достатъчно основание да бъде отказано допускането на такова обжалване.
Видно е в конкретния процесен случай от дословно възпроизведеното в настоящите мотиви съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че в същото касаторът въобще не формулира какъвто и да било, още по-малко пък ясно и точно формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК да съставлява годно общо основание за селектиране на касационната му жалба. И това е така не само поради простата липса на зададен именно във въпросителна форма правен въпрос, но и поради невъзможността за настоящия касационен състав, дори и при разрешените уточняване и/или конкретизиране на иначе неточното и/или неконкретно изложение, па било то и не във въпросителна, но и в разказвателна форма, да извлече от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, и/или да формулира такъв въпрос.
Твърденията на касатора в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК всъщност съставляват не обосноваване на общи и допълнителни селективни критерии за подбор на касационната жалба, а изцяло и само оплаквания срещу правилността на въззивното решение, преценката на която правилност е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
Дори и само поради изложеното дотук, отсъствието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.
По делото не се прави и опит за обосноваване на наличието на някой от допълнителните селективни критерии, законоуредени в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. Видно от изложението, същите са само общо и изцяло бланково заявени, без да се излагат каквито и да било конкретни твърдения досежно наличието им.
При така изложената пълна липса на селективни критерии за допускане на касационно обжалване, нарочен анализ на решаващите мотиви на въззивния съд не следва да се извършва, поради изначалната невъзможност същите да бъдат обосновано преценявани от касационната инстанция, с оглед възможните отговори на конкретни правни въпроси, и в светлината на изчерпателно уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, хипотези.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието, както на общ, така и на допълнителен, селективни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираните такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1061, постановено на 06. 06. 2014 г. от Пловдивски окръжен съд по т.д. № 680 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА Х. Я. А., действащ като [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 500 лв. разноски в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: