7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№737
София, 16.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
Членове: МАЙЯ РУСЕВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 50138 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 730 от 13. 10. 2015г. по в. търг. дело № 1026/2015г. на Варненски окръжен съд /ВнОС/, ТО, с което е потвърдено решение № 978 от 26. 02. 2015г. по гр. дело № 6289/ 2014г. на В., 21 състав, с което е уважен предявения от [фирма] срещу касатора иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 23 665. 42 лв., съставляваща разликата между платеното възнаграждение за достъп до електроразпределителната мрежа на [фирма] въз основа на решение № Ц-33/14. 09. 2012г. на ДКЕВР, определящо временни прогнозни цени за достъп, отменено с влязло в сила решение на ВАС по адм. дело № 6473/2013г. и определените окончателни цени за достъп до електроразпределителната мрежа с решение № Ц-6 от 13. 03. 2014г. на ДКЕВР, за периода 11. 10. 2012г. – 06. 12. 2013г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане. С обжалваното въззивно решение е реализирана отговорността на ответника за съдебно – деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер на сумата 1 110. 84 лв., като решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ответника – Държавна комисия за енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/.
Касаторът – ответник поддържа, че решението на ВнОС е недопустимо и евентуално неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните две групи правни въпроси, от значение за изхода по конкретното дело: 1/ редовна ли е искова молба, в обстоятелствената част на която не са изложени ясно и безпротиворечиво фактите, от които произтичат претендираните субективни права – облигационна връзка или административен акт и в този смисъл е налице несъответствие между основание и петитум, и 2/ кой е правопораждащият юридически факт на облигационното правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници; кой е момента, в който то възниква; неопределеността на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между опрератора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници води ли до първоначална липса на основание за възникване на облигационно правоотношение по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и представлява ли решението на ДКЕВР, издадено на основание чл. 30, ал. 1, т. 13 и чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗЕ, правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на последната и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници.
Ищецът [фирма] подава отговор на касационната жалба на ответника, в който поддържа становище за недопускане на касационно обжалване поради неосъществяване на общото и допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: всички формулирани правни въпроси от касатора са необуславящи изхода на спора, а относими към правилността на обжалвания съдебен акт и по тях е формирана безпротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК, с която въззивният съд се е съобразил. Претендира заплащане на сторените съдебни разноски пред касационната инстанция съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по търговски спор с цена на иска над 20 000 лв., но не са налице посочените от касатора общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените горепосочени правни въпроси.
Въззивният съд е приел, че с установеното по делото осъществяване на фактическо ползване на електроразпределителната мрежа чрез отдаване за изкупуване на произведената електрическа енергия, дори без да е сключен договор в изискуемата форма, производителят /ищец/ и операторът на електроразпределителната мрежа /ответник/ са обвързани от облигационно отношение, съответно по съдържание на доставка на услуга на регулиран пазар, чийто правопораждащ фактически състав е законоустановен и включва административен елемент, без да се изчерпва с последния. Отмяната на решение № Ц-33 от 14. 09. 2012г. на ДКЕВР, с което са определени временни прогнозни цени за достъп до електроразпределителната мрежа – собственост на ответника, с влязло в сила съдебно решение на ВАС, има обратно действие, поради което за ищеца, обвързан от съдебните решения, временните цени са изначално несъществуващи, тъй като недействителността на отменения индивидуален административен акт – елемент от сложния фактически състав за възникване на правото на възнаграждение на собственика на електроразпределителната мрежа за достъп на производителя на електрическа енергия до нея, обуславя недействителност и на задължението за плащане на временните цени, регулирани от ДКЕВР. Последните, коригирани съобразно приетите в решение № КМ – 1 от 13. 03. 2014г. на ДКЕВР компенсаторни мерки по смисъла на чл. 32, ал. 4 ЗЕ до размера на определените в полза на системния оператор [фирма] цени за достъп до електропреносната мрежа, според заявения от ищеца предмет на спора в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, в размер на сумата 23 665. 42 лв. за процесния период: 11. 10. 2012г. – 06. 12. 2013г., се явяват платено без основание и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. По гореизложените съображения ВнОС е уважил изцяло предявените искове – главен с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД и акцесорен с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Първият формулиран от касатора правен въпрос за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: редовна ли е искова молба, в обстоятелствената част на която не са изложени ясно и безпротиворечиво фактите, от които произтичат претендираните субективни права – облигационна връзка или административен акт и в този смисъл е налице несъответствие между основание и петитум, не е обуславящ за изхода на конкретния правен спор, поради което не осъществява общото основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Ищецът е изложил ясно и безпротиворечиво обстоятелствата, от които произтича спорното субективно право, посочвайки, че като производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез вятърни генератори с асинхронен кафезен ротор /ВтЕЦ „Ал. С.“ и ВтЕЦ „Д.“/, присъединени към електроразпределителната мрежа на ответника [фирма] с договори за присъединяване от 05. 08. 2005г., е заплатил на собственика на електроразпределителната мрежа дължимата цена за достъп до електроразпределителната мрежа за процесния период по определените в решение № Ц-33/14. 09. 2012г. на ДКЕВР временни цени, което решение е отменено с влязло в сила съдебно решение на ВАС, при която хипотеза отпадат с обратна сила правните последици на отмененото решение, т.е. към момента на плащането няма временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа и след определянето на окончателните цени за достъп с решение № Ц-6 от 13. 03. 2014г. на ДКЕВР вр. с решение № КМ-1 от 13. 03. 2014г. на ДКЕВР по чл. 32, ал 4 ЗЕ, платената разлика между временните и окончателни цени за достъп за процесния период в размер на 23 665. 42 лв. се явява престирана без основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. При така изложените факти и без да е налице твърдяното противоречие между основание и петитум на исковата молба, въззивният съд е приел последната за редовна по смисъла на чл. 129 вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, след което съобразно правомощията си на правораздавателен орган е подвел релевираните факти под съответната правна норма, извеждайки правното основание на предявения главен иск – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Соченото различно правно основание от ищеца като конкретна правна норма /чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/ не обвързва решаващия съд, ако наведените обстоятелства сочат на друго правно основание, и не съставлява противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, което да следва да се отстранява чрез процедурата по чл. 129, ал. 2 ГПК. Следва да бъде посочено, че дори дадената от въззивния съд правна квалификация на главния иск да не е тази по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, както е възприето в обжалваното въззивно решение, а сочената от ищеца по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, въпросът за неправилната правна квалификация на иска е относим към правилността на съдебното решение, а не към неговата допустимост, последната обусловена от наличието на редовна по смисъла на чл. 129 ГПК искова молба. В този смисъл горепосоченият процесуалноправен въпрос на касатора не е относим към вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, касае единствено и само правилността му, но по никакъв начин не обуславя формираната решаваща воля на въззивния съд по конкретния правен спор, която между впрочем приема като правопораждащи процесното вземане както облигационно правоотношение между страните, така и индивидуален административен акт, определящ цените за достъп до електроразпределителната мрежа от държавния регулатор /ДКЕВР/, като кумулативна съвкупност на сложен фактически състав. Само за пълнота, доколкото отсъствието на общото основание за допускане на касационно обжалване, изключва последното, следва да бъде отбелязано, че по процесуалноправния въпрос на ответника в касационната му жалба е формирана задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, включваща както ТР № 1 от 09. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 5, така и решения по чл. 290 ГПК, ненуждаеща се от осъвременяване, на която въззивното решение съответства, поради което не са осъществени и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси за допускане на касационно обжалване: кой е правопораждащият юридически факт на облигационното правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници; кой е момента, в който то възниква; неопределеността на дължимото възнаграждение по договора за осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между опрератора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници води ли до първоначална липса на основание за възникване на облигационно правоотношение по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и представлява ли решението на ДКЕВР, издадено на основание чл. 30, ал. 1, т. 13 и чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗЕ, правно основание за възникване на правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на последната и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници, дори да се приеме, че са от значение за изхода по конкретния правен спор, те са разрешени от ВнОС съобразно формираната безпротиворечива задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, ненуждаеща се от осъвременяване или корективно тълкуване при липса на непълнота, неяснота или противоречие в материалния закон, поради което не са осъществени сочените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 104 от 27. 06. 2016г. по т. д. № 1610/2015г. на Второ ТО на ВКС и цитираните в него решение № 157 от 11. 01. 2016г. по т. д. № 3018/2014г. на ВКС, Второ ТО, решение № 155 от 11. 01. 2016г. по т. д. № 2611/2014г. на Първо ТО, ВКС, решение № 28 от 28. 04. 2016г. по т. д. № 353/2015г. на Второ ТО, ВКС и др., задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителната мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – договор за достъп, какъвто е налице и при липса на писмен договор, ако съответният обект е бил фактически присъединен към мрежата на оператора, и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на цена за достъп, временна или окончателна. При тази нормативна уредба липсата на административноправния елемент, която хипотеза е осъществена при отмяната от ВАС на решение № Ц-33/14. 09. 2012г. на ДКЕВР за временни цени за достъп, означава и липса на основание за начисляване на ищеца на тази временна цена за достъп, тъй като само чрез административния елемент се определя цената, дължима на ответника. Влязлото в сила съдебно решение на ВАС, с което е отменено решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електроразпределителната система, има обратно действие, т. е. с обратна сила отпадат правните последици на отменения индивидуален административен акт, считано от датата на издаването му, като ДКЕВР е оправомощена да вземе подходящи компенсаторни мерки по чл. 32, ал. 4 ЗЕ само при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с което тези временни цени са били определени. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с горепосочените задължителни разрешения в решенията по чл. 290 ГПК на ВКС, както и с т. 1 ППВС № 1/ 1979г. досежно елементите от фактическите състави на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Посочените от касатора в касационната му жалба решения по чл. 290 ГПК са неотносими към поставените материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и към процесния спор, поради което не следва да бъдат обсъждани.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1 250 лв. – хонорар за един адвокат пред касационната инстанцията.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 730 от 13. 10. 2015г. по в. търг. дело № 1026/2015г. на Варненски окръжен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 1 250 лв. – хонорар за един адвокат пред ВКС, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: