О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
С., 30.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…….……..………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 3401 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 3620 от 29.V.2013 г. на [фирма]-С., подадена против определение № 1106 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-ви с-в, от 29.ІV.2013 г., постановено по ч. т. дело № 504/2013 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на тази кредитна институция против определение № 448/12.ІІІ.2013 г. на Пловдивския ОС по т. д. № 919/2012 г.: за частично прекратяване на първоинстанционното пр-во, образувано по иск на банката с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение на един от тримата посочени в исковата й молба ответници – В. Д. Т. от [населено място].
Единственото оплакване на банката частен касатор е за постановяване на атакуваното въззивно определение при допуснати от състава на Пловдивския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се претендира касирането му – като неправилно, както и отменяване на първоинстанционното определение за частично прекратяване на пр-вото по иска на кредитната институция с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК и съответно връщане на делото на същия състав на първостепенния съд „със задължителни указания определеното /от него – бел. на ВКС/ възнаграждение за особения представител на В. Д. Т. в размер на 2 489.78 лв. да бъдело намалено в съгласие с разпоредбите на наредба за заплащането на правната помощ”, която, според частния касатор, била приложима по аналогия при назначаването на особен представител. Инвокира се довод, че въззивният съд „никъде не е отчел факта, че няма законова разпоредба, която да урежда неизпълнението на указанията досежно внасяне на възнаграждение на особен представител на длъжника”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор [фирма]-С. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по противоречиво решавания от съдилищата процесуалноправен въпрос: дали невнасянето „на разноски на ищеца” на определено от съда възнаграждение за назначен на ответника особен представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК представлява нередовност на исковата молба, обуславящо евентуално нейното връщане, който бил от значение както за точното прилагане на процесуалния закон, така и за развитието на правото.
Нито един от тримата ответници по касация – [фирма]-гр. П., Й. М.. Т. от [населено място], [община], област Х. и В. Д. Т. от [населено място], не е ангажирал свое становища нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на единственото оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Пловдивския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Съгласно задължителната за съдилищата в Републиката постановка по т. 6 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, прието в заседанието му на 17.Х.2013 г., „размерът на възнаграждението на особен представител по смисъла на чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения”. При наличието на задължителна практика на ВКС относно това как се определя възнаграждението на особен представител, изключваща приложението по аналогия на сочената от банката настоящ частен касатор Наредба за заплащане на правната помощ, не е налице предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол. Липсва обаче произнасяне на въззивния съд по релевирания в изложението на частния касатор процесуалноправен въпрос дали неговото бездействие да внесе на свои разноски определеното възнаграждение за назначен особен представител на ответницата В. Т. е приравнено на реквизит на исковата молба. Напротив, произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното определение конкретно е било в смисъл, че съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2, предл. 2-ро ГПК за редовността на исковата молба се изисква още и към същата да е бил приложен документ за внесени разноски, „когато такива се дължат”. Цитираният законов текст е озаглавен „Приложения към исковата молба” и не се отнася до останалите императивни изисквания за нейното съдържание.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № на Пловдивския апелативен съд, ТК, 1-ви с-в, от 29.ІV.2013 г., постановено по ч. т. дело № 504/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2