О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 737
гр. София, 25.11.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 534 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. С. и Б. Я. С., двамата от гр. М., подписана и от адв. С, срещу решение от 26.01.2009г. по в. гр. д. № 346/2008г. на Окръжен съд Монтана, с което е оставено в сила решението от 27.06.2008г. по гр. д. № 678/2005г. на Районен съд Монтана. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени като неоснователни предявените от Л. А. С. и Б. Я. С. против Т. П. Д. от гр. С. и Ю. П. П. от гр. К. на П. Я. С. / искове с правно основание чл. 79 ЗЗД в размер 15 000 лв. или по 7 500 лв. на всеки от тях и чл. 86 ЗЗД в размер 12 480 лв., както и против О. М. искове с правно основание чл. 59 ЗЗД в размер 10 000 лв. и чл. 86 ЗЗД в размер 5 000 лв.
Касаторите правят оплакване, че въззивното решение е неправилно поради това, че е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в писмено изложение обосновават допускането на касационното обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като сочат, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, противоречи на практиката на другите съдилища и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторите поддържат, че въпросът за приложението на чл. 25, ал. 1 ГПК /отм./ в смисъл, че съдът във всяко положение на делото служебно взема предвид липсата на процесуална дееспособност, на законна представителна власт, процесуална правоспособност и при констатиране на недостатъци е длъжен да укаже на страните да ги отстранят, е решен в противоречие с определение № 311/18.09.2006г. по ч. т. дело № 309/2006г., ВКС, ІІ т. о., решение № 275/1997г. на ВКС, 5-членен състав и определение от 11.05.2007г. по в. ч. гр. д. № 414/2007г. Излагат доводи, че въпросът за неоснователност на иска по отношение на наследниците на П. П. Ю. и Т. Проданови поради непредставяне на доказателства за прекратяването, прехвърлянето или евентуалното поемане на едноличния търговец е в противоречие с решение от 22.08.2003г. по ВАД № 87/2002г., решение № 612/28.05.1996г. по гр. д. № 851/1995г., ВКС, V г. о., определение № 130/29.02.1996г. по ч. гр. д. № 2485/1995г., ВКС, V г. о. и решение № 16/10.03.2005г. по гр. д. № 579/2004г., ОС Габрово. Според касаторите въпросът за давността е разрешен в противоречие с решение № 456/18.05.2000г. по н. дело № 435/1999г., ВКС, І н. о. и ТР № 5/05.04.2006г. по тълк. дело № 5/2005г., ВКС, ОСГК и ОСТК, както и въпросът дали общината се е обогатила с построеното в имота след погасяване на правото на строеж също е решен в противоречие с установената съдебна практика.
Ответниците Т. П. Д. и Ю. П. П. чрез процесуалния си представител адв. А оспорват касационната жалба и релевират доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и доводи за правилност на обжалвания съдебен акт.
Ответникът О. М. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на 22.09.1994г. ищците Л са сключили договори с П. П. П. като ЕТ „Ю”, гр. К., по силата на които едноличният търговец е поел задължение да изгради и им продаде апартамент от 94.04 кв. м. на І етаж при твърда договорена цена 454 700 неден. лв. и гараж на цена 113 689 неден. лв. в жилищен блок 10-1 в гр. М., Мала К. Срокът за изграждане на апартамента и гаража е 3 години, считано от сключването на договорите, т. е. до 22.09.1997г. Решаващият съдебен състав е констатирал, че с решение № 372/16.06.1994г. ОбС Монтана е приел О. М. да отстъпи право на строеж за жилищен блок на 6 етажа с гаражи в кв. 39, м. „К” на фирма „Ю”, представлявана от П. П. П. , гр. К. и че на 11.10.1994г. е издадена заповед № 1* на кмета на О. М., с която е отстъпено право на строеж на „Ю”, гр. К. срещу цена 232 740 неден. лв.становено е, че ищците са внесли за периода 22.09.1994г.-13.05.1996г. по сметка на ЕТ „Ю” сумата 331 848 неден. лв., като последните две вноски са преведени на „Ю” ЕООД, а на мястото, върху което е следвало да се построи жилищният блок, са излети само стълбищна клетка и три етажни плочи.
За да отхвърли предявените искове срещу наследниците на П. П. – Т. П. Д. и Ю. П. П. , въззивният съд е изложил следните съображения: 1/ физическото лице П. П. не е задължено да заплаща обезщетение за неизпълнение на задълженията по договорите от 22.09.1994г., тъй като не е страна по тях – договорите са сключени с Едноличен търговец „Ю”, представляван от П. П. ; физическото лице П. П. би било носител на задълженията на едноличния търговец в случай, че този търговец е заличен от търговския регистър без правоприемник; ищците не са представили доказателства за заличаване на едноличния търговец без правоприемник, нито за поемане на предприятието му от неговите наследници по закон с оглед чл. 60, ал. 2 ТЗ; 2/ вземането на ищците за заплащане на обезщетение от неизпълнените договори е погасено по давност на основание чл. 111, б. „б” ЗЗД – от момента на изтичане на срока за изпълнение на договорите, 22.09.1997г., е настъпила изискуемостта на вземането на ищците и по делото няма доказателства, че същите са предприели действия за прекъсването й, нито за признаване на вземането от длъжника. Твърдението на ищците, че давност не е текла, докато е било висящо наказателното производство срещу П. , е прието от решаващия съдебен състав за неоснователно поради това, че в наказателното производство се реализира деликтна отговорност на извършителя на престъплението с правно основание чл. 45 ЗЗД и води до обезвреда на причинените от престъплението имуществени вреди, докато предявеното в настоящото исково производство вземане произтича от виновно неизпълнение на договорно задължение и е с правно основание чл. 79 ЗЗД.
Искът срещу О. М. с правно основание чл. 59 ЗЗД е приет за неоснователен, поради това, че не е установено общината като собственик на имота да се е обогатила с извършеното от ЕТ „Ю” строителство – установен е размер на извършените СМР, но липсват доказателства увеличила ли се е стойността на недвижимия имот със стойността на това строителство. Изложени са и съображения, че относно законността на извършените СМР доказателства не са представени, предвид липсата на един от елементите на сложния фактически състав за учредяване право на строеж от О. , а именно договор между О едноличния търговец. Липсва връзка между евентуалното обогатяване на О. М. и обедняването на ищците – евентуалното обогатяване на О. М. произтича от взаимоотношенията й с едноличния търговец, а обедняването на ищците е в резултат на договорните им отношения с едноличния търговец.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от който зависи изходът на делото. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
Посоченият от касаторите процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 25, ал. 1 ГПК /отм./ в смисъл, че съдът във всяко положение на делото служебно взема предвид липсата на процесуална дееспособност, на законна представителна власт, процесуална правоспособност и при констатиране на недостатъци е длъжен да укаже на страните да ги отстранят, е важен, но не е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и от него не зависи изходът на делото. Този въпрос би бил от значение, ако исковете бяха предявени срещу лице без процесуална правоспособност или дееспособност или при липса на представителна власт, какъвто не е настоящият случай. Към момента на предявяване на исковата молба – 15.06.2004г. ответникът П. П. П. е бил процесуално правоспособен и дееспособен. Поради изложените съображения е неоснователно оплакването за противоречие с определение № 311/18.09.2006г. по ч. т. дело № 309/2006г., ВКС, ІІ т. о., решение № 275/1997г. на ВКС, 5-членен състав и определение от 11.05.2007г. по в. ч. гр. д. № 414/2007г.
Въпросът за неоснователност на иска по отношение на наследниците на П. П. – Ю. и Т. Проданови поради непредставяне на доказателства за прекратяването, прехвърлянето или евентуалното поемане на едноличния търговец не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Предприятието на едноличния търговец е съвкупност от права, задължения и фактически отношения и със смъртта на едноличния търговец техни носители стават неговите наследници съгласно общите правила на Закона за наследството, доколкото някой от наследниците не е поел предприятието съгласно чл. 60, ал. 2 ТЗ или предприятието не е било прехвърлено на основание чл. 15, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл. 127 ГПК /отм./ доказателствената тежест за установяване на правоприемството между П като ЕТ „Ю” и наследниците му Т. П. Д. и Ю. П. П. е на ищците и в този смисъл въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС. Ищците са представили удостоверение за наследници на П. П. , но не и доказателства за състоянието на предприятето на едноличния търговец съобразно търговския регистър, поради което не са провели пълно и главно доказване на правоприемството. Такива доказателства е следвало да бъдат представени, предвид обстоятелството, че последните вноски са платени на „Ю” ЕООД. Следователно посоченият от касаторите въпрос не е решен в противоречие с решение № 612/28.05.1996г. по гр. д. № 851/1995г., ВКС, V г. о. и определение № 130/29.02.1996г. по ч. гр. д. № 2485/1995г., ВКС, V г. о. Позоваването на решение № 16/10.03.2005г. по гр. д. № 579/2004г., ОС Габрово и решение от 22.08.2003г. по ВАД № 87/2002г. е неоснователно, тъй като хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК има предвид само практиката на ВКС, но не и на арбитражни съдилища или други съдилища в страната.
Неоснователен е доводът, че въпросът за давността е разрешен в противоречие с решение № 456/18.05.2000г. по н. дело № 435/1999г., ВКС, І н. о. и ТР № 5/05.04.2006г. по тълк. дело № 5/2005г., ВКС, ОСГК и ОСТК. Обсъждайки доказателствата в тяхната взаимовръзка и в съответствие със съдебната практика въззивната инстанция е приела, че в наказателното производство се реализира деликтна отговорност на извършителя на престъплението с правно основание чл. 45 ЗЗД и води до обезвреда на причинените от престъплението имуществени вреди, докато предявеното в настоящото исково производство вземане произтича от виновно неизпълнение на договорно задължение и е с правно основание чл. 79 ЗЗД.
При преценката дали общината се е обогатила с построеното в имота след погасяване на правото на строеж въззивният съд се е съобразил със ЗЗД и установената съдебна практика на ВКС. Многократно ВКС се е произнасял по въпроса, че за да има неоснователно обогатяване, е необходимо между обогатяването на едната страна и обедняването на другата да съществува причинно-следствена връзка. В конкретния случай решаващият съдебен състав след обсъждане на събраните доказателства е констатирал, че липсва връзка между евентуалното обогатяване на О. М. и обедняването на ищците – евентуалното обогатяване на О. М. произтича от взаимоотношенията й с едноличния търговец, а обедняването на ищците е в резултат на договорните им отношения с едноличния търговец.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за решаването на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Разпоредбата визира влезли в сила противоречиви решения по идентичен материалноправен или процесуалноправен въпрос на различни съдилища, включително и на отделни състави на ВКС. Приложените решения не установяват противоречива съдебна практика по изложените от касаторите правни въпроси. Касаторите не са представили други влезли в сила съдебни актове, в които идентични материалноправни и процесуалноправни въпроси да се решават по различен начин.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. По горепосочените правни въпроси съществува трайна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.01.2009г. по в. гр. д. № 346/2008г. на Окръжен съд Монтана. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.