9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 738
гр. С., 12,10,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2262 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството [фирма] касационна жалба срещу въззивно решение № 700, постановено на 10. 04. 2014 г. от Софийски апелативен съд по т.д. № 2382 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, с което на свой ред предявените от касатора, при условията на обективно, кумулативно съединяване срещу [фирма] искове с правно основание чл. 92 от ЗЗД са отхвърлени, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и твърдения, претендиращи да са основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и уважаване на предявените от касатора искове, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, не претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд, след подробен анализ на събраните по делото доказателства е приел в решаващите си мотиви, че предявените от касатора, при условията на обективно, кумулативно съединяване искове за заплащане от страна на ответника по касация, на неустойка за забавено изпълнение по трите броя, сключени между страните процесни договори, са неоснователни. За да стигне до такъв краен извод съдът е извършил подробна преценка в тяхната взаимовръзка, на приетите по делото заключения на съдебно-техническа експертиза (отговорила на въпроса към коя дата са достигнати съответните строителни нива, които са основание за плащане, съгласно Приложение № 1 към всеки един от трите процесни договора) и съдебно-счетоводна експертиза (посочила на кои дати ищецът – касатор е заплащал дължимите по договорите вноски, съгласно съответните приложения (№№ 1 или 2) към трите процесни договора. По всеки от трите предварителни договора съдът е проследил подробно и в пълнота, към кои конкретни дати са достигнати съответните етапи от строителството (съобразно заключенията на СТЕ), което достигане води до изискуемост на задълженията на касатора за заплащане на конкретни по размер, парични вноски, съобразно уговореното между страните, като е изложил и основани на заключенията на ССЕ, изводи относно това, дали така дължимите и изискуеми парични вноски, са плащани в срок („редовно“, съобразно уговореното в чл. 26 от договорите). В резултат от съпоставката между заключенията на експертизите и уговореното между страните в договорите (чл. 26, изр. последно от всеки от договорите, съобразно която уговорка „… неустойка не се дължи от продавача, в случай че купувачът (касаторът-ищец), не е изплащал редовно вноските си в сроковете, посочени в чл. 8…“), съдът е приел за установено по делото, че ищецът-касатор и купувач по договорите, не е изплащал редовно вноските си в сроковете, посочени в чл. 8 от договора (като е посочил конкретните падежи и дължимите на тях суми, както и сумите (или частите от които суми), не са заплатени от купувача на конкретните падежи), поради което и съдът е формирал крайния си извод, че ответникът – продавач по договорите не дължи на ищеца-касатор претендираните по делото неустойки за забава. При това съдът е приел за ирелевантно обстоятелството, че първоначалната вноска от страна на купувача е надвишавала определената по договора и платените суми съответстват на стойността на фактурите.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът излага, че е налице произнасяне на въззивния съд по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, без въобще да посочи конкретен, ясно и точно формулиран такъв въпрос.
Твърди се, че въззивният съд, въпреки липсата на доказателства по делото в тази насока, е приел, че касаторът не е заплащал редовно вноските си, в уговорените срокове, поради което ответникът не дължи неустойка за забава, като е ирелевантно обстоятелството, че по някои от дължимите вноски са внесени суми в по-голям размер и платените суми съответстват на стойността на издадените фактури.
Според касатора, възприемайки тези твърдения, противоречащи на практиката на ВКС, съдебният състав е приел, че ответника не дължи неустойка за забава поради това, че ищецът е забавил плащането на някои от дължимите вноски, обаче е счел за ирелевантно обстоятелството, че всички дължими вноски са платени, а и това, че с някои от вноските са плащани по големи суми от дължимите. Касаторът поддържа, че макар да не се посочва изрично в мотивите на обжалваното решение, така описаната фактическа обстановка съответства на хипотезата на правната норма на чл. 95 и чл. 96 от ЗЗД, а именно „забава на кредитора“, съгласно чл. 95 от ЗЗД обаче „Кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си“. От събраните по делото доказателства, а и от самите мотиви на съда, според касатора е видно, първо, че всички дължими суми към ответника са заплатени, второ, че с някои от дължимите вноски са внасяни по-големи от дължимите суми и трето, дори да е налице малка забава (въпреки че липсват доказателства за това) за плащане на някои вноски, това не е попречило по никакъв начин на длъжника да изпълнява задълженията си.
Поради изложеното касаторът счита, че обективираните във въззивното решение правни изводи на съда са неправилни и в противоречие с разпоредбата на чл. 95 от ЗЗД и задължителната практика на Върховния касационен съд, които обаче са довели до постановяването на неправилното решение, като в тази насока се цитира Решение № 203 от 30. 01. 2012 г. по т. д. № 116/2011 г., ТК, Второ т. о. на ВКС, постановено по чл. 290 от ГПК, в което Върховният касационен съд бил приел, че кредиторът не може да упражни правото да развали договора в случай, че длъжникът не отговаря за неизпълнението поради това, че то е причинено от кредиторовата забава, в случаите, при които кредиторът не окаже съдействие, необходимо за изпълнение задължението на длъжника, след като последният е предложил изпълнение съгласно договорните клаузи, тогава забавата е по вина на кредитора и съгласно разпоредбата на чл. 96, ал. 1 ЗЗЗД длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава.
Касаторът поддържа, че посоченото решение представлява задължителна съдебна практика, като съгласно Тълкувателно решение № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС това се отнасяло и за изложените към него мотиви: „мотивите, с които се посочва правилната съдебна практика, са съществен елемент от съдържанието на решението на касационната инстанция по чл. 290 ГПК, които качествено го отличават както от решенията, които постановяват другите съдебни инстанции, така и от решенията на ВКС, постановени при действието на отменения ГПК. Тези мотиви, макар и изложени в процеса по решаването на конкретното дело, по необходимост имат по-общ характер, тъй като изясняват действителния смисъл на законовата разпоредба и дават принципно разрешение на поставения правен въпрос, приложимо при разрешаване на сходни казуси от съдилищата. В своята съвкупност съдържащите се в различни решения на ВКС по чл. 290 ГПК тълкувателни мотиви, с които се посочва правилната съдебна практика по прилагане на определен текст от закона, формират, заедно с юридически задължителните тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС, практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК“.
Според касатора, видно от посоченото решение, постановено по чл. 290 ГПК е че Върховният касационен съд приема, че при наличие на забава от страна на кредитора, която възпрепятства изпълнението на задължението на длъжника, то последния следва първо да предложи изпълнение съгласно договорните клаузи и да поиска съдействие от кредитора, като в случай на отказ от страна на кредитора той изпада в забава. В обжалваното решение обаче съдебният състав е стигнал до друго заключение противоречащо на посоченото по-горе, а именно, че е ирелевантно обстоятелството, че съдействието на кредитора (ищец) не е необходимо за изпълнението на задължението на длъжника (ответник), както и че кредитора (ищец) е заплатил всички дължими суми на длъжника, както и че при внасянето на някои вноски е плащано по-високи суми от дължимите. Касаторът счита, че с оглед събраните доказателства по делото, законовите разпоредби и задължителната практика на ВКС, не е налице забава на кредитора (ищеца), като същия е заплатил всички дължими суми на длъжника (ответник), а дори да е налице някаква минимална забава за част от вноските, то тя не е попречила на длъжника (ответника) да изпълни задължението си.
Поради така изложеното касаторът претендира, че е налице произнасяне на въззивния съд по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Същият въпрос бил от съществено значение за изхода на делото, тъй като съгласно приетото в т. 1 на TP № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, а настоящия случай несъмнено бил такъв.
Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Извън случаите, в които е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо (какъвто настоящият случай не е), липсата на формулиран от касатора правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сама по себе си е достатъчно основание да бъде отказано допускането на такова обжалване.
Видно е в конкретния процесен случай от дословно възпроизведеното в настоящите мотиви, съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че в същото касаторът въобще не поставя какъвто и да било, още по-малко пък ясно и точно формулиран правен въпрос, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК да съставлява годно общо основание за селектиране на касационната му жалба. И това е така не само поради простата липса на зададен именно във въпросителна форма правен въпрос, но и поради пълната невъзможност за настоящия касационен състав, дори и при разрешените уточняване и/или конкретизиране на иначе неточното и/или неконкретно изложение, па било то и не във въпросителна, но и в разказвателна форма, да извлече от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, и/или да формулира такъв въпрос.
Твърденията на касатора в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК всъщност съставляват не обосноваване на общи и допълнителни селективни критерии за подбор на касационната жалба, а изцяло и само оплаквания срещу правилността на въззивното решение, преценката на която правилност е извън предмета на настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
Дори и само поради изложеното дотук, отсъствието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.
На свой ред, твърденията на касатора в изложението му, съставляващи опит да се обоснове приложимостта към конкретния, процесен казус на подробно цитираната практика на касационната инстанция в производства по чл. 290 от ГПК, въобще не кореспондират на действителните изводи на съда в обжалваното му решение, които противно на твърденията на касатора, в нито една тяхна решаваща част и в никаква степен не се основават на претендираната от касатора да е приета от съда, ирелевантност на обстоятелството, че съдействието на кредитора (ищец) не било необходимо за изпълнението на задължението на длъжника (ответник). В тази им част твърденията на касатора са и изцяло неясни, доколкото от една страна от касатора се претендира не неоказано нему (на кредитора–ищец), съдействие от противната страна (ответника), а обратното, както и доколкото буди недоумение, при положение че задължението на самия касатор е само и единствено за плащане на парични суми, какво действително съдействие на същия от страна на другата страна по договора (която само получава плащането), би било необходимо, респ. – е възможно да му е било отказано, с оглед на конкретния предмет на задължението му. Изложеното сочи и на ирелевантност на конкретните, релевирани от касатора, негови твърдения по см. на 280, ал. 1 от ГПК, дори и условно да се приеме (основания за каквото приемане няма), че в същите се съдържа в някаква степен, формулировка на правен въпрос или наченка на такава. Поради изложеното и оглед възпроизведените съдържание на въззивното решение, формираните решаващи за изхода на делото, изводи на въззивния съд, и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, остава изцяло неясна и претендираната от касатора да е налице, връзка между цитираната, макар и задължителна практика на касационната инстанция, и процесния казус.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието, както на общ, така и на претендирания допълнителен, селективни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право, но не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 700, постановено на 10. 04. 2014 г. от Софийски апелативен съд по т.д. № 2382 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: