О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 738
гр. София, 17.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1442 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Д. А., представляван от адв. Г. М., срещу решение № 125 от 18.12.2017г. по т.д. № 311/2017г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260 от 04.07.2017г. по т.д. № 561/2016г. на Бургаски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден да заплати на „Царски извори“ ЕООД сумата 20 288,86 лева, представляваща обезщетение за нанесени на дружеството вреди от дейността му като управител за периода от 30.10.2013г. до 10.07.2015г., формирано като сбор от неотчетени парични средства за същия период, законната лихва върху сумата за периода от 30.11.2016г. до окончателното плащане и направените по делото разноски в размер на 953 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е присъдено обезщетение за периода от 30.10.2013г. до 13.07.2015г., а ищецът е претендирал обезщетение за вреди за периода от 24.01.2014г. до 22.12.2014г., но въззивният съд не е обсъдил направеното възражение в този смисъл и е потвърдил първоинстанционото решение. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по голяма част от оплакванията му във въззивната жалба, произнасянето му по друга част от оплакванията е противоречиво, както и е допуснал нарушение на правилата на чл.373 и чл.374 ГПК и на чл.143, ал.2 и чл.146, ал.3 ГПК, даващи възможност на ответника дори в първото съдебно заседание да представи доказателства. Твърди още, че при направеното оспорване на представените разписки първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е открил производството по оспорването им и не е уважил искането му за допускане на СГЕ, което процесуално нарушение не е било поправено от въззивния съд с мотивите, че на основание чл.193, ал.3 ГПК доказването на истинността на оспорените документи е в тежест на ответника, без да се произнесе по оплакването за липса на открито производство по оспорване на документите. В тази връзка поддържа, че първоинстанционния съд е дължал и да му даде указания по чл.146, ал.2 ГПК, което оплакване също е било игнорирано от въззивния съд. Твърди, че въззивният съд неправилно и немотивирано е счел за неоснователно оплакването за липса на доклад с изискуемото от закона съдържание, като не е разгледано и оплакването във въззивната жалба, че съдът не е включил в доклада си, че ищецът следва да установи наличието на специфично решение на ОС за търсене на отговорност на предишния управител, което го е лишило от възможността да проведе обратно доказване или да вземе отношение по същество на спора във връзка с това обстоятелство. Поддържа още, че въззивният съд не се е произнесъл по довода му, че решението на ОС от 17.09.2015г. не може да изпълнява функцията на решение за търсене на отговорност по смисъла на чл.145 ТЗ, тъй като в него не е посочен периода, за който се търси отговорност, за кои действия и бездействия и какъв е вредоносният резултат. Поддържа, че въззивният съд е игнорирал събрани доказателства и е извършил неправилна преценка на заключението на ССЕ. Твърди още, че изводите на въззивния съд по приложение на материалния закон са напълно лишени от смисъл. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът повтаря оплакването си за недопустимост на въззивното решение и твърденията, които го обосновават. При условията на евентуалност моли тези твърдения да бъдат отнесени към основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали направените доказателствени искания в първото съдебно заседание са преклудирани – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се позовава на решение № 163 от 17.01.2012г. по т.д. № 965/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. Твърди още, че, като не е уважил искането му за допускане на СГЕ, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса, при оспорване на документ следва ли да се открие производство по оспорване и да се разпредели доказателствената тежест съгласно чл.193 и чл.194 ГПК – основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи решение № 1 от 30.01.2015г. по т.д. № 52/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 57 от 16.04.2013г. по гр.д. № 871/2012г. на ВКС, III г.о. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса за съдържанието на доклада – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи решение № 114 от 26.10.2012г. по т.д. № 907/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 72 от 08.04.2016г. по гр.д. № 5357/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 108 от 10.07.2013г. по гр.д. № 814/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 40 от 15.09.2014г. по т.д. № 1554/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 51 от 02.05.2012г. по т.д. № 105/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 700 от 06.12.2010г. по гр.д .№ 304/2010г. на ВКС, ГК, III г.о. на ВКС. Моли , при условията на евентуалност, оплакванията във връзка с недопускане на доказателства да бъдат отнесени към основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация „Царски извори“ ООД, представлявано от адв. З. М., оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основанията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Поддържа, че не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач „Гарант Консулт“ ООД не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред осъдителна него част, е обсъдил направените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Посочил е, че не дължи да направи нов доклад по делото, а при твърдени процесуални нарушения въззивният съд може да даде указания до страните за възможността им да предприемат процесуални действия по посочване на относими за спора доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и липсата на дадени указания в него, което по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Приел е, че не е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като в доклада, извършен от окръжния съд, е разпределена доказателствената тежест между страните съгласно чл.154, ал.1 ГПК и изрично е отразено, че ответникът носи тежестта да докаже възраженията си, като с оглед оспорването от ищеца на представените от него разписки, доказването на истинността на тези оспорени документи носи ответникът, на основание чл.193, ал.3 ГПК. Поради това е счел, че всички доказателствени искания за събиране на докказателства, е следвало да се направят своевременно в първото по делото съдебно заседание, проведено на 02.05.2017г., което ответникът не е сторил, а е направил доказателствени искания едва с молба от 17.05.2017г. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, които да обосновават събиране на нови доказателства.
Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че през процесния период ответникът е бил управител на ищцовото дружество, както и че през исковия период – от 24.01.2014г. до 22.12.2014г. – сумата 20 288,86 лева е била изтеглена от сметките на дружеството. Приел е, че с решение на О. от 29.06.2015г. е прието ответникът да не бъде освобождаван от отговорност, а на проведено на 17.09.2015г. О. е взето решение да му се потърси отговорност за дейността му като управител. Посочил е, че представените протоколи не са били оспорени, нито са представени доказателства, каквито се сочат във въззивната жалба, целящи да опровергаят приетото в тях, както и такива факти, каквито се заявяват в т.3.1 във въззивната жалба изобщо не са навеждани от въззивника. По същите съображения е счел за неоснователно и заявеното за първи път във въззивната жалба твърдение, че съобразно решение на ОС от 30.10.2015г. касовата наличност на дружеството, както и на други две дружества, е предадена на управителката на „Царски извори“ ООД към този момент Е. П..
Въззивният съд е обсъдил заключението на СИЕ, според което от страна на ответника не са представени разходо-оправдателни документи за сумата 20 288,86 лева, като счетоводството е водено редовно и са осчетоводявани всички постъпили счетоводни документи своевременно. Приел е, че представените по делото разписки за изплатени суми в размер на 28 315 лева на трети лица не могат да се приемат като разходо-оправдателни документи, тъй като не са представени в счетоводството на дружеството и съответно не са осчетоводени като разходни документи, не отговарят на изискванията на чл.7 ЗСч за първични счетоводни документи и липсват каквито и да се други документи, удостоверяващи създадени между дружеството и третите лица извънтрудови правоотношения, във връзка с които да са разходвани тези суми, както и документи, от които да се установи отчитане от третите лица, получили процесните суми за изпълнение на възложена работа от дружеството или придобиване на имоти от него. Приел е, че вземането на решение по т.3 от ОС на дружеството, проведено на 02.06.2016г., за завишаване на касовата наличност с 28 000 лева също не може да опровергае липсата на разходо-оправдателни документи за липсващата сума, тъй като причината това да бъде сторено са отношения, които са извън предмета на делото и не влияят на крайния извод.
Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност и на довода на ответника за погасяване на задължението му към дружеството, основан на т.6 от представения протокол на ОС от 02.06.2016г., на което е взето решение за прихващане на насрещни задължения, като е приел, че това решение не е изпълнено, тъй като в счетоводството на дружеството не са представени решения на дружествата, изброени в посочения протокол, за даване съгласие да се извърши погасяване на насрещните задължения и поради това не би могло да се извърши и съответната счетоводна операция, чрез която да се изпълни взетото решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба за недопустимос на въззивното решение, обоснован с твърдението, че въззивният съд се произнесъл за период, различен от този, посочен в исковата молба. Това твърдение не съответства на фактите по делото, тъй като както първоинстанционният съд, така и въззивният съд, са се произнесли по претенцията за нанесени от ответника вреди на дружеството през посочения в исковата молба период от 24.01.2014г. до 22.12.2014г., видно от доклада на първоинстанционния съд и мотивите на решенията на двете инстанции, а посоченият в диспозитива период от 30.10.2013г. до 10.07.2015г. указва времето, през което ответникът е бил управител на ищцовото дружество, а не периода, през който са били нанесени вредите.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора първи два процесуалноправни въпроса не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въпросът относно възможността да се представят доказателства в първото по делото заседание не е релевантен, тъй като недопуснатите по делото доказателства не са представени в първото заседание, а по-късно – с допълнителна молба, в какъвто смисъл са и мотивите на въззивния съд, противно на твърдението на касатора. Вторият въпрос е свързан със задължението на съда да открие производство по чл.193 ГПК при направено оспорване на представени като доказателства документи и е поставен във връзка с представените от ответника разписки, оспорени от ищеца. Тези доказателства са обсъдени от въззивния съд, който не ги е счел за неавтентични, но ги е ценил съобразно всички събрани доказателства и е счел, че не могат да се приемат като разходо-оправдателни документи, тъй като не са представени в счетоводството на дружеството и съответно не са осчетоводени като разходни документи; не отговарят на изискванията на чл.7 ЗСч за първични счетоводни документи и липсват каквито и да се други документи, удостоверяващи създадени между дружеството и третите лица извънтрудови правоотношения, във връзка с които да са разходвани тези суми, както и документи, от които да се установи отчитане от третите лица, получили процесните суми за изпълнение на възложена работа от дружеството или придобиване на имоти от него. Поради това, доколкото решаващите изводи на въззивния съд са обусловени от преценката му за доказателствената стойност на представените разписки, ценени събразно всички събрани доказателства, както и да се отговори на поставения процесуалноправен въпрос, това не би се отразило на изхода на спора.
Третият процесуалноправен въпрос, свързан със съдържанието на доклада, също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора – ответник по предявения иск, че първоинстанционният съд не е указал на ищеца тежестта му да ангажира доказателства за взето решение на ОС за ангажиране на отговорността на ответника, с което го е лишил от възможността да проведе насрещно доказване във връзка с това обстоятелство и да изрази становище по съществото на спора, като въззивният съд е отказал да събере представени от него доказателства в тази връзка. В настоящия случай обаче, преценката на въззивния съд за настъпила преклузия за ангажиране на доказателства във връзка с обстоятелството дали е взето решение на ОС за ангажиране отговорността на ответника е обоснована с това, че протоколът от ОС на 17.09.2015г., по т.1 от който е взето решение за търсене на отговорност на ответника за дейността му като управител, е представен с допълнителната искова молба и не оспорен от ответника, както и с това, че представените с въззивната жалба доказателства са във връзка с твърдения, които ответникът не е изложил в отговора и в допълнителния отговор, а едва във въззивната жалба.
Касаторът е направил и искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 125 от 18.12.2017г. по т.д. № 311/2017г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: