1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 739
гр. София, 29.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България – Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 159/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са две касационни жалби с вх. № 3917 от 27.10.2016 г. от П…., чрез прокурор от Окръжна прокуратура – Б. и с вх. № 4110/10.11.2016 г. на Г. Б. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Ж. А. от АК – Б. против въззивно решение № 5054 от 03.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 557/2016 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 3917 от 18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 2500/2015 г. на Благоевградския районен съд, е осъдена П…. да заплати на Г. Б. М. от [населено място] сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, а именно – преживени тежки и душевни болки, морални страдания, от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, за което е признат за невиновен и оправдан с влязло в сила решение № 3714/13.05.2015 г. на Районен съд – Благоевград, постановено по НАХД № 526/2015 г. по описа на съда, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила на оправдателния съдебен акт – 04.11.2015 г. до окончателното й изплащане, като искът в останалите му части, до пълния предявен размер от 10 000 лв., е отхвърлен като неоснователен. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П…. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с т. II П. № 4/68 г. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Кои са критериите за наличие на връзка между воденото срещу едно лице наказателно производство и причинените неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние при положение, че това влошаване безспорно датира отпреди започване на наказателното производство; 2/ Какъв е критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконното обвинение.
Ответникът по жалбата Г. Б. М. от [населено място] е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Г. Б. М. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят не посочва противоречива съдебна практика. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?; 2/ Водените от ищеца и срещу него граждански производства извън периода и по време на воденото процесно наказателно производство, следва ли да се отразява при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ.
Ответникът по жалбата П…. не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е започнало наказателно производство, като той е бил привлечен в качеството на обвиняем в извършване на престъпление от общ характер затова, че на 10.04.2014 г., в [населено място] е съставил неистински частен документ – Заявление за издаване на удостоверение за търпимост на строежи по § 16 от ПР на ЗУТ и го е употребил пред [община]. Ищецът е бил обвинен в извършването на умишлено престъпление по чл. 309, ал. 1 НК, като по отношение на него е била взета мярка за неотклонение “Подписка“, но с решение № 3714/13.05.2015 г. по НАХД № 526/2015 г. по описа на РС – Благоевград е бил признат за невиновен и е бил оправдан по повдигнатото обвинение, което е било потвърдено с решение по КНАХД № 258/2015 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. След анализ на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и следва да се ангажира отговорността на ответника П…., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, като справедливият размер на обезщетението, който да репарира претърпените неимуществени вреди е сумата от 2 500 лева. Изложени са съображения, че извършените от П…. са причинили на ищеца, макар и краткотрайни, но негативни емоции, изразяващи се в емоционален стрес, притеснения, влошено психическо и здравословно състояние, неспокойство, неудобство при общуването с близките, безсъние, подтиснатост, нервност. Въззивният съд е приел като безспорно установено от разпита на свидетелите /син и съпруга на ищеца/, че през периода на воденето срещу него наказателно производство е претърпял втори инсулт, в резултат на който е лежал в болница в продължение на около седмица, станал е нервен, не е спял, същият е търпял притеснения, неудобства и негативни емоции (в този смисъл е приел като несъстоятелна тезата на прокуратурата, че не е настъпила фактически каквато и да е промяна в здравословното състояние на ищеца, още повече, че липсвали и доказателства в тази насока). При определяне на справедливия размер на обезщетението, съдът е взел предвид следните обстоятелства: тежестта на повдигнатото обвинение (за което съгласно чл. 309, ал. 1 НК се предвижда наказание “лишаване от свобода“ до 2 години); общественото положение на ищеца (пенсионер по болест); продължителността на наказателното производство – осем месеца и половина; извършваните процесуални действия в предварителното и съдебното производство, взетата мярка за неотклонение “подписка“; липсата на наложени допълнителни ограничителни мерки – за пътуване извън страната, за управление на МПС, липсата на обществен интерес и отзвук, претърпения стрес и отрицателните последици за здравословното му психическото му състояние на него и на семейството му, настъпилите неблагоприятни отражения за него в личен и семеен план (разстроен, изнервен, обидчив, унизен, не се храни, с нарушен сън, обстоятелството, че към момента на образуване на процесното наказателно производство, той вече е имал претърпян един инсулт, и е имал не съвсем стабилно здравословно състояние, “пиел е вече по 10 хапчета“), както и обстоятелството, че още отпреди възбуждането на наказателното производство той е бил страна по приключили и висящи граждански дела, водени с брат му, (които според съпругата му “са му дошли в повече, в комбинация с процесното наказателно“, но двете инстанции са приели, че тези дела също са се отразили неблагоприятно върху здравословното състояние на ищеца).
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се изложи по-горе в изложенията за допускане на касационно обжалване на касаторите е формулиран материалноправния въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Този въпрос е от значение за изхода на делото и обуславя решението по делото, но в случая не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по него. Останалите поставени въпроси във връзка със значението на други обстоятелства при определяне на обезщетението като водени от ищеца други граждански производства извън периода и по време на воденото срещу него наказателно производство и влошеното здравословно състояние на ищеца не се явяват обуславящи за изхода на спора, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, в който аспект е и разрешението, дадено с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
Съгласно трайно установената практика разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая въззивният съд е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с трайно установената практика на ВКС, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. От изложеното е видно, че съдът е обвързал размера на обезщетението с претърпените от ищеца морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Този диференциран подход е в съответствие с приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Принципът за справедливост е изведен от преценката на конкретно установените по делото факти и не е приложен абстрактно от съда. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната от касатора П…. задължителна съдебна практика. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие с установената задължителна съдебна практика въззивният съд, излагайки подробни мотиви в решението си, е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е кратката продължителност на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение в престъпление, за което е оправдан, и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 2 500 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв. този иск е отхвърлен като неоснователен. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 11, както и ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, а не в противоречие с тях.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, т. 4, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящият случай.
Ето защо, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5054 от 03.10.2016 г., постановено по в.гр.д. № 557/2016 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3917 от 27.10.2016 г. от П…. и по касационна жалба с вх. № 4110/10.11.2016 г. на Г. Б. М. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: