О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
гр. София, 14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3068 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. И. П., чрез адвокат К. С., подадена срещу решение № 188 от 28.05.2010 г. по гр. д. 266/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 47 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 262/2018 г. на Велинградския районен съд.
С първоинстанционното решение е прекратено производството в частта, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от П. Д. Г. срещу Х. И. П. за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 3/6 ид. ч. от имот № *, находящ се в м. „Б.”, в землището на [населено място], с начин на трайно ползване: др. селскост. т., целия застроен и незастроен с площ от 0.753 дка, при граници и съседи: имот № * – др. селскост. т. на С. Н. Т., имот № * – полски път на Община Велинград, имот № * – др. селскост. т. на Община Велинград, имот № * – полска култура на кметство Велинград и исковата молба е върната в тази й част, и е признато за установено по предявения от П. Д. Г. срещу Х. И. П.и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Х. И. П. не е собственик на 2/6 ид. ч. (представляващи разликата от 3/6 ид. ч. до 5/6 ид. ч.) от същия имот.
Въззивният съд е заключил, че обжалваното пред него решение е валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост. Приел е за несъстоятелно твърдението за недопустимост на обжалваното решение. По твърдението на жалбоподателя за невнесена държавна такса в пълен размер, за да има право съдът да се произнесе по иск с размер 5/6 ид. ч. от имота, окръжният съд е изложил, че районният съд е прекратил производството по делото до размера на 3/6 ид. ч. поради недопустимост на иска и е върнал в тази част исковата молба, поради което въпросът за това дали е внесена или не държавна такса в пълен размер е ирелевантен за спора. Посочил е, че предмет на разглеждане по същество е претенцията за 2/6 ид. ч. от имота, за които дължимата държавна такса е била надлежно внесена. Приел е за неоснователно и твърдението на Х. П., че отрицателният установителен иск за собственост е изцяло недопустим поради липса на спор за собственост между страните, като е визирал, че самият факт, че П. е сключил сделка, по силата на която се легитимира като собственик и на онези 2/6 ид. ч., за които ищецът твърди, че са негова изключителна собственост, означава, че спор за собственост между страните е налице.
По съществото на спора въззивният съд е приел, че е безспорно по делото, че към датата на придобиване на собствеността върху процесния имот наследодателят на страните И. П. е бил в брак с М. П., поради което по силата на чл. 19, ал.1 СК от 1985 г. (отм.) имотът е придобит в режим на СИО. Имуществената общност между съпрузите била прекратена със смъртта на И. П. на 29.07.2016 г., поради което към 29.07.2016 г. М. П. била собственик на 1/2 ид. ч. от процесния имот. И. П. пък на свой ред бил направил разпореждане в случай на смърт с притежаваното от него към датата на смъртта му имущество, като завещал на внука си П. Г. 503/753 ид. ч. от целия имот. Тъй като, обаче, към посочената дата той бил собственик само на 1/2 ид. ч. от имота, съдът е заключил, че извършеното разпореждане е само за тази 1/2 ид. ч. Окръжен съд – Пазарджик е приел за неоснователно твърдението на Х. П., че заветът е недействителен по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗН. За неоснователно е счел и възражението, че заветът е нищожен на основание чл. 42, б. „б“ ЗН. Съдът е изложил, че ирелевантен за спора е и фактът, че жалбоподателят Х. П. се легитимира като собственик на 4/6 ид. ч. от имота по силата на нотариален акт № 57, том II, peг. № 2427, дело № 244 от 19.09.2016 г. на Велинградския нотариус М. Р., с район на действие PC – Велинград., както и че нотариалният акт е бил вписан в СВ на 19.09.2016 г., т. е. преди датата на обявяване на завещанието – 26.09.2016 г. Позовал се е на съдебна практика, че разпоредбата на чл. 113 ЗС визира само случаите на прехвърляне на вещни права от един и същ праводател на двама или повече приобретатели, като дава защита на този от тях, който първи е вписал акта си. Тоест, касае само случаите на конкуренция между приобретатели, които черпят правата си от един и същ праводател. В случаите, при които спорещите страни са придобили вещни права върху един и същ имот, но от различни праводатели, за решаването на спора за собственост от значение е чий праводател е бил действителен собственик на имота, а не кой от тях е вписал по-рано акта за придобиване на собствеността, с който се легитимира. Тоест, вписването в този случай не дава защита на несобствениците или на лицата, които са придобили имот от праводатели, които не са собственици, спрямо действителните собственици на спорния имот (в този смисъл – решение № 68/20.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 719/2011 г., I г. о.). Като е съотнесъл визираната практика към конкретния казус, въззивният съд е изложил, че в случая това означава, че праводателката на жалбоподателя Х. П. – неговата майка М. П., към момента на сключване на сделката е притежавала само 1/2 ид. ч. от процесния имот и не е наследила 1/6 ид. ч. от притежаваната от покойния й съпруг 1/2 ид. ч. от същия имот, тъй като той валидно се е разпоредил с оглед на смърт със своята част в полза на П. Г.. З. не е бил оспорен, не е било претендирано възстановяването на запазена част от наследството, поради което и М. П. е можела валидно да прехвърли права само върху 1/2 ид. ч. от имота. Следователно, е заключил съдът, Х. П. не може валидно да противопостави на действителния собственик П. Г. право на собственост върху 1/6 ид.ч. от спорния имот, черпено от нотариален акт № 57/2016 г., тъй като го е придобил от несобственик. Съдът е посочил, че по аналогичен случай стоят нещата и с претенцията за наследяване на 1/6 ид. ч. от същия имот от Х. П. – той не е наследил тази част по същите съображения.
Жалбоподателят атакува въззивното решение като недопустимо и неправилно поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Х. П. се позовава, на първо място, на вероятна недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум – отрицателният установителен иск бил предявен за 2/6 ид. ч. от имота, като не било направено редовно увеличение на същия от ищеца до 5/6 ид. ч. (П. Г. направил уточнение, а не увеличение на иска, като не внесъл и дължимата допълнителна държавна такса).
На второ място, жалбоподателят твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като излага, че с решението си съдът се е произнесъл по процесуален въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса „…за наличието на ,,правен интерес“, който е абсолютна процесуална предпоставка при предявен отрицателен иск за собственост“. Сочи, че съгласно разясненията на ВКС в т. 1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК в производството по предявен отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, от които произтича правният му интерес. При липса на такъв, искът се явява недопустим и делото се прекратява.
Х. П. твърди, че обосноваващият извод на съда, че ответникът е собственик на 3/6 ид. ч., е правилен, но е неправилен изводът на съда, че е сезиран с надлежно предявен иск за 5/6 ид. ч. от имота. При предявен иск с петитум за 2/6 ид. ч., а не за 5/6 ид. ч., искът по чл.124 ГПК се явява недопустим за 2/6 ид. ч. и следва да бъде прекратен, поради липса на правен интерес за ищеца, защото ответникът е собственик на 3/6 ид. ч. (по-голяма част от имота). Ако няма валидно увеличение на иска от 2/6 ид. ч. на 5/6 ид. ч., искът се явява недопустим. Решението следва да бъде отменено изцяло, а уваженият иск, че П. не е собственик на 2/6 ид. ч. – отменен като недопустим, поради липса на правен интерес.
На трето място, в изложението жалбоподателят се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка П. визира обосноваващия извод на въззивния съд, че за частта от претенцията за 3/6 ид. ч. първоинстанционният съд е прекратил производството поради недопустимост на иска и е върнал исковата молба, поради което въпросът дали има предявен такъв иск и дали има внесена за него държавна такса е ирелевантен. Счита този извод за неправилен, тъй като в срок е обжалвал цялото решение, поради което съдът е бил длъжен да се произнесе, като включително изследва дали е налице предявен такъв иск или не, дали има връщане на исковата молба (каквато П. твърди, че няма, тъй като искането било заявено устно в съдебно заседание и то като уточнение). Счита, че въззивният съд е бил длъжен служебно – дори и без обжалване с оплакване за недопустимост на съдебното решение, да провери дали има произнасяне „плюс петитум” по непредявен иск и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, ако има такова, да обезсили първоинстанционното решение в тази му част.
На четвърто място, Х. П. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че Окръжен съд – Пазарджик е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на ВКС и утвърдената практика на ВКС по въпроса „…за процесуалните действия, които въззивният съд следва да извърши като инстанция по същество при констатиране на нередовност на исковата молба.“ (решение № 139/16.06.2016 г. по гр. д. № 3400/2014 г. на ВКС, І г. о. и т. 5 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на OCГТК па ВКС).
Твърди, че при направено оплакване във въззивната жалба за произнасяне „плюс петитум“, както и при наведени доводи в открито съдебно заседание за допуснати съществени нарушения на ГПК и за несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и петитума, въззивният съд е направил обосноваващия извод в решението си, че това е ирелевантно за спора, тъй като исковата молба била частично върната, а въззивната жалба в тази й част била объркана и неясна. Счита, че съдът е бил длъжен да извърши съдопроизводствените действия по т. 5 от TР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и да констатира, че искът е предявен за 2/6 ид. ч., като без надлежно искане първата инстанция не може да се произнесе за 5/6 ид. ч.
П. Д. Г. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Намира касационната жалба за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Видно от исковата молба, с нея е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от П. Д. Г. срещу Х. И. П.: за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 2/6 ид. ч. (определени като разлика между 5/6 и 3/6 ид. ч.) от следния недвижим имот: имот № *, находящ се в м. „Б.”, в землището на [населено място], с начин на трайно ползване: др. селскост. т., целия застроен и незастроен с площ от 0.753 дка, при граници и съседи: имот № * – др. селскост. т. на С. Н. Т., имот № * – полски път на Община Велинград, имот № * – др. селскост. т. на Община Велинград, имот № * – полска култура на кметство Велинград, както и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за частична отмяна на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот.
Съгласно изложените в исковата молба твърдения ответникът по иска е вуйчо на ищеца – брат на майка му Е. Г., а И. П. – негов дядо, който приживе направил саморъчно завещание в негова полза. Дядото на ищеца И. П. закупил на 7.12.2000 г. от Община гр. Велинград с писмен договор за продажба на земеделска земя, вписан вх. № 796 от 7.12.2000 г. на Велинградския съдия по вписванията, процесния имот № *, находящ се в м. „Б.“, в землището на [населено място], целият застроен и незастроен с площ от 0.753 дка, като сделката била сключена по време на брака му със съпругата му М. С. П., поради което закупеният имот станал тяхна съпружеска имуществена общност. Със саморъчно завещание, изготвено от дядо му на 16.07.2015 г., последният му завещал 503/753 ид. ч. от този имот, заедно с две от стопанските сгради в него. Преди обявяване на завещанието М. и Х. П. побързали да извършат разпоредителна сделка и на 19.09.2016 г., с нот. акт № 57 от 2016 г., М. П. прехвърлила на сина си Х. П. 4/6 ид. ч. от земята на процесния имот, без постройките. П. Г. счита, че така извършената сделка е породила правни последици само до размера на 3/6 ид. ч. (1/2 ид. ч.), тъй като толкова идеални части притежавала прехвърлителката към момента на сделката, доколкото другата 1/2 ид. ч. била собственост на Г. по силата на завещанието (което също породило валидни последици само за 1/2 ид. ч., с колкото разполагал завещателят). От друга страна, предвид извършеното завещание, Х. П. не е собственик и на полагащата му се по наследство 1/6 ид. ч. от имота. Ищецът твърди, че има правен интерес да установи, че ответникът Х. П. и не е собственик на 2/6 ид. ч. от земята (разликата между 5/6 ид. ч. и 3/6 ид. ч.).
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е поискал от съда да отхвърли предявения отрицателен установителен иск като неоснователен, евентуално да прекрати делото, поради липса на правен интерес. Посочил е, че ищецът не е собственик на имота и няма правен интерес от завеждане на иска за собственост. Изложил е твърдения, че заветът е недействителен на основание чл. 19, ал. 1 ЗН, както и нищожен съгласно чл. 42, б. „б“ ЗН. Навел е съображения, че заветът му е непротивопоставим, тъй като е бил обявен и вписан след придобиването от него на 5/6 ид. ч. от имота с нотариалния акт № 57/19.09.2016 г.
В открито съдебно заседание, проведено на 15.01.2019 г., пълномощникът на П. Г. е направил уточнение на петитума на исковата си молба, като искът се счита предявен за установяване, че Х. П. не е собственик на 5/6 ид. ч. от имота. Това уточнение е било възприето от първоинстанционния съд в направения в същото заседание доклад по делото.
При постановяване на решението си, Районен съд – Велинград е направил извод, че между страните съществува спор за собственост единствено за 2/6 ид. ч. от имота, както е било заявено първоначално в исковата молба, а за останалите 3/6 ид. ч., въведени в предмета на делото с уточнението от 15.01.2019 г., липсва такъв спор. Ето защо е приел за недопустим иска за тези 3/6 ид. ч., като е прекратил делото по отношение на тях и е върнал исковата молба в тази й част.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая всички наведени от Х. П. съображения за наличието на основания за допускане на касационно обжалване, които са във връзка с прекратяването от страна на първоинстанционния съд на производството и връщането на исковата молба в частта, в която съдът е приел, че е сезиран с иск за установяване, че Х. П. не е собственик на 3/6 ид. ч. от спорния имот, които 3/6 ид. ч. представляват разликата между 5/6 ид. ч. от имота и първоначално заявените с исковата молба, като спорни между страните, 2/6 ид. ч., са правно ирелевантни. В тази част съдът е приел производството за недопустимо поради липса на правен интерес, предвид липсата на оспорване от страна на ищеца, че ответникът действително притежава валидно 3/6 ид. ч. от имот № *.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че първоинстанционното решение в горепосочената му част, имаща характер на определение, е влязло в законна сила. Това е така, защото в случая Х. П. въобще не е имал правен интерес да обжалва решението на Велинградския районен съд в тази част по изложените от него във въззивната жалба съображения за недопустимост на постановения акт, а такъв интерес е бил налице единствено за ищеца П. Г., който обаче не е упражнил правото си на въззивна жалба. За да възникне правото да обжалва съдебния акт, страната трябва да е засегната от неговото действие. В случая правните последици за Х. П. и от евентуално обезсилване от въззивния съд на първоинстанционното решение в частта за визираните по-горе 3/6 ид. ч. от имота, поради произнасяне свръх петитум, биха били идентични с тези от прекратяването на производството в тази част от страна на районния съд.
Предвид изложеното, законосъобразно въззивният съд – въпреки че не е оставил изрично без разглеждане въззивната жалба в частта й срещу първоинстанционното решение, с характер на определение, за прекратяване частично на делото – е отказал да обсъжда доводите на Х. П. относно това определение. Въпросът за законосъобразността на последното е извън предмета на въззивното производство, а по тази причина – и извън предмета на касационното такова, и не може да обуслови наличието на сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Решението на Окръжен съд – Пазарджик е валидно и допустимо в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения установителен иск. С това решение е отречено правото на собственост на Х. П. за 2/6 ид. ч. от процесния имот, които съгласно исковата молба и постановеното решение представляват разликата между 5/6 ид. ч. от имота и действително притежаваните от П. по силата на сделката с М. П. 3/6 ид. ч. П. Г. има интерес да предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК именно за въпросните спорни между страните 2/6 ид. ч., а не за 5/6 ид. ч., доколкото същият не отрича правата на ответника по исковата молба по отношение на 3/6 ид. ч. от процесния имот.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Ответникът по касационната жалба има право на 500 лв. разноски по делото пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 188 от 28.05.2010 г. по гр. д. 266/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Х. И. П. да заплати на П. Д. Г. разноски пред ВКС в размер на 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: