1
10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
София, 23 януари 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3163/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Т. Д. и В. Л. Д., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат Е. Л., срещу решение №4 от 11.02.2016 г. по гр. дело №343/2015 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 211/23.06.2015 г. по гр.д. № 758/2014 г на Добричкия окръжен съд в осъдителната част за разликата над 2 217.42 лв. до присъдените 27 529 лв. и са отхвърлени исковете на касаторите срещу М. Г. М. и Н. П. Н. за осъждането им да заплатят солидарно дължимата цена по договор за покупко-продажба, сключен с НА № 65,т.5, рег. №7546, д.812/2006г. на нотариус с рег. № 196 и район на действие В. за разликата над 2 217.42 лв. до присъдения размер от 27 529 лв., като погасени чрез прихващане с насрещно вземане на ответниците по иска в размер на 25 311.29 лв.
Касационна жалба е постъпила и от М. Г. М. и Н. П. Н., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат П. Н., срещу същото решение в частите, с която е потвърдено решение № 211/23.06.2015 г. по гр.д. № 758/2014 г на Добричкия окръжен съд за осъждането им да заплатят солидарно на В. Т. Д. и В. Л. Д. 2 217.42 лв. – дължима цена по договор за покупко-продажба, сключен с НА № 65,т.5, рег. №7546, дело №812/2006г. на нотариус с рег. № 196 и район на действие В. и 9 131.06 лв., представляващи обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение за периода 16.07.2009 г. – 16.07.2012 год.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че исковата сума, като част от продажната цена, не е била заплатена. Ответниците оспорват като неоснователен иска, защото са направили възражение за прихващане със свои насрещни вземания подробно описани в отговора по чл. 131 ГПК. Прихващането е способ за погасяване на задължения, уреден в чл. 103 ал.1 ЗЗД. При наличие на законовите изисквания за настъпване на прихващането – две насрещни, еднородни вземания – те се погасяват до размера на по-малкото към момента, в който условията са били налице, а не към момента на компенсационното изявление. В случая обаче е направено възражение за прихващане в съдебния процес, поради което ликвидността на вземанията настъпва със съдебното решение. Първото вземане, с което се прихваща, произтича от насрещно задължение за заплащане на неустойка от забавено предаване на двата апартамента и гаража от страна на продавача по договора. В чл. 2 от договора от 25.11.2003 г. страните са уговорили срок за изпълнение на строителството – 18 месеца от датата на строителното разрешение. Видно е от представеното строително разрешение с дата на издаване 07.07.2006 г., че срокът е изтекъл на 07.01.2008 г. Установено е по делото от съдържанието на констативен протокол от 27.03.2008 г., че към 25.03.08 г. строежът е изпълнен до степен „груб строеж“, т.е. налице е неизпълнение спрямо уговорената степен на завършеност по чл. 2 от договора. Предвидената в договора неустойка за забавено изпълнение е уговорена като процент от продажната цена. Вземането по исковата молба е в лева, а вземането с което се прихваща е в евро, но това не прави възражението неоснователно, защото в договора има валоризационна клауза. Според чл. 10 от договора от 25.11.2003 г. всички цени и плащания включително за неустойки и лихви се изчисляват в евро към датата на плащането, независимо в каква валута се прави то. В съдебната практика така уговореният подход за определяне на стойността на дължимите престации е възприет като валоризационна клауза, като по този начин страните взаимно защитават интереса си от възможни промени в покупателната способност на националната валута и се съгласяват да определят задълженията си по размер, относим към курса на друга избрана от тях валута- в случая евро. След като всички цени и неустойки са договорени по размер по курса на еврото към деня на плащането, без значение вида на конкретната валута, то в случая следва да се приеме, че страните са се съгласили да оценяват насрещните си задължения не във фиксирана, а в приравняваща валута. Всяко плащане по договора следователно, независимо в каква валута се извършва, е следвало да се приравнява в евро по курса в деня на плащането. Този извод се подкрепя и от възприетия подход в анекс № 2 към договора от 25.11.2003 г., където сумите за доплащане са уговорени в левовата равностойност на 4425 евро – чл. 5 от Анекс № 2. При това положение договорът е сключен при валоризационна клауза и ТР № 4 по т.д. №4/14г. на ОСГТК на ВКС не следва да се прилага съобразно изричното изключване от приложното му поле по отношение на направеното в настоящото дело възражение за прихващане. За да се извърши прихващане между двете вземания е достатъчно да бъдат превърнати в една и съща валута по правилата, уговорени в договора. Исковата сума е образувана от стойността на две вземания на ищците – 10% от цената по предварителния договор по чл. 11,б. д от договора в размер равностойността на 10 385 евро и левовата равностойност на 4 425 евро по чл. 5 от Анекс № 2 от 8654.28 лв. Към момента на сключване на окончателния договор през м. декември 2006 г. двете вземания са превърнати в левова равностойност и по този начин са договорени от страните при изповядване на сделката с представения нотариален акт. Изискуемостта на вземането е настъпила с подписването на акт 15, така както е уговорено в нотариалния акт. Вземането, с което се прихваща е за дължима неустойка по договор за строителство уговорена за забавено изпълнение. Установена е забавата – акт 15 е подписан след повече от една година от уговорения срок, продължителността и размера на вземането, определен съобразно начина уговорен от страните в чл. 7 от договора от 25.11.2003 г. – 0,7% дневно, но не повече от 10 % от цената по предварителния договор и Анекс № 2, което отговаря на забава от 143 дни, т.е. независимо от реалната продължителност на забавата размерът на неустойката остава не повече от 10 %. Размерът на дължимата неустойка, определен по този начин, възлиза на левовата равностойност на 10 365 евро.
Второто възражение за прихващане е направено с вземане, представляващо намаляване на възнаграждението на изпълнителя поради недостатъци на строителството на гаража в размер на 5 000 лв. Правото на поръчващия в случай на недостатъци на вещта по чл. 265, ал.1 ЗЗД е аналогично на правото на купувача по чл. 195 ЗЗД и следва да бъде упражнено в съответните срокове, които текат от предаване на вещта – чл. 265, ал.3 ЗЗД. От заключението на експертизата по делото се установява, че гаражът от 14, 7 кв.м. не е изпълнен и не съответства на строителните правила и норми, не може да се ползва пълноценно по предназначение/ т.е. за автомобили, с по-големи габарити/. Подходът към гаража е затруднен от параметрите на рампата. При огледа вещите лица са констатирали, че при паркиран автомобил в гаража предната маска на автомобила остава извън него, което се обяснява с намалените размери и също с трудностите при маневриране. По предназначение обектът отговаря по-скоро на изискванията за паркомясто – изпълнен е с преградни зидове, но е по-тесен и по- къс от минималните изисквания за самостоятелен гараж. За гараж от 14,7 кв.м. пазарната цена е 13 656 лв., а за паркомясто – 7 188 лв. Претендираното вземане, с което се прихваща е определено в размер от 5 000 лв., попада в рамките на установената разлика, изискуемо е от датата на предаване на обекта и уведомяване на изпълнителя за упражненото право по чл. 265, ал.1 предл.3 ЗЗД и с него е възможно да се извърши прихващане с насрещно еднородно вземане на ищците към ответниците.
На следващо място е направено възражение за прихващане с вземане на ответниците от неизпълнение на задължението на ищеца да им прехвърли идеални части от земята под построените обекти. Съгласно чл. 3 от договора от 2003 г. изпълнителят се е задължил да прехвърли собствеността върху два апартамента и гараж, както и върху правото на строеж и процент от земята, пропорционално на идеалното число на жилището / не се посочва за кое от двете жилища е уговорката/ и гаража при изпълнение на т. Г от чл. 8 от същия договор. В договора чл. 8 няма точка Г, поради което ответниците не са установили с представените доказателства действителното съдържание на договора по отношение правата и задълженията на страните във връзка с прехвърлянето на идеални части от земята. По този начин и при отсъствието на други доказателства по делото – например покана до изпълнителя да изпълни задължението си – не се приема за установено наличието на неизпълнение на конкретното задължение, което да произтича от договора между страните, да е станало изискуемо, изпълнителят да е изпаднал в забава и в резултат на това изпълнението да е станало невъзможно или нежелано, вследствие на което да се е породило правото на ответниците да поискат намаляване на цената. От друга страна, при невъзможността, поради редакцията на договора, да се установят условията, при които възниква задължението за прехвърляне на земята, остава недоказано същественото обстоятелство относно собствеността на терена, от което зависи и извода дали изпълнителят отговаря за неизпълнение или е налице обективна невъзможност за изпълнение. Доказването на вземането, с което се прави прихващане, е възложено в тежест на ответната страна и при недоказаност не може да се приеме наличие на основание за прихващане.
На последно място ответниците прихващат със свое насрещно вземане, произходящо от направени разходи за отстраняване на недостатъци по апартаментите – течове от некачествена изолация, напукани мозаечни первази, некачествено изпълнение на тавани, некачествено изпълнение на подхода / рампата/ към гаража за които общо са заявили сумата от 8 000 лв. , а с обжалваното решение са признати 1400 лв. за разходи по подмяна на ел. инсталацията. От така изброените недостатъци по делото са събрани доказателства единствено за състоянието на външната рампа към подземните гаражи – надлъжен наклон над максимално допустимия от 10% – възлиза на 15%, 25%, от повърхността не е набраздена, проходната част не е покрита, при минимална светла широчина от 300 см. е изпълнена 240-244 см. и др. При това положение рампата на самостоятелно основание ограничава ползването на гаража по предназначение/ извън установените по- горе недостатъци/, но по делото липсват данни ответниците да са вложили свои средства за отстраняване на този недостатък. За останалите недостатъци на строителството не се представят доказателства както за наличието им към момента на предаването, така и за откриването им в по-късен момент, нито пък са представени доказателства за заплатени от ответниците разходи по отстраняване.
След като ответниците са доказали свои насрещни вземания в размер общо на 25 311.29 лв., то съобразно правния ефект на изявлението за прихващане вземането на ищците е погасено до този размер.Тъй като вземанията на ответниците са неликвидни и прихващането е съдебно, то поражда действие от влизане в сила на настоящото решение и действа занапред. След като размерът на активното вземане не е достатъчен да погаси всички ищцови вземания, то по правилата на чл. 76, ал.1 ЗЗД се погасява най-обременителното от тях, т.е. главницата.
Претенцията за акцесорното вземане за мораторни лихви върху вземането преди прихващането е основателна за времето от 16.07.09 г. до 16.07.12 г., така както е поискана в размер 9131.06 лв. Дължима е и законната лихва върху тази сума до влизане в сила на решението, а след тази дата поради погасяване на главницата над размера на 2 217,71лв. законната лихва се дължи върху остатъка до пълното изплащане.
Касаторите – ищци В. Т. Д. и В. Л. Д. са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, които са решени в противоречие с практиката на ВКС: следва ли възражението за прихващане да е установено от доказателствата по делото; ликвидно ли е вземането, когато то се оспорва по основание и размер; допустимо ли е възражение за прихващане при липса на насрещност на двете вземания, ако едната престация е за незаместимо действие; може ли съдът да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута. Представени са ТР №4/2014 от 29.04.2015 г. по тълк. дело №4/2014 на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС. Освен това се твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без обаче да е посочен този въпрос.
Касаторите – ответници по исковете М. Г. М. и Н. П. Н. твърдят, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: може ли в мотивите на въззивното решение да се правят констатации, че страната не е доказала определени факти, за което не са дадени указания с доклада на първата инстанция; длъжен ли е въззивният съд да извърши тълкуване според посочените в чл.20 ЗЗД критерии, когато констатира неяснота или е налице спор между страните относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, включително и да съобрази признанието на факта за съществуваща определена уговорка; при срочни задължения, след настъпване на падежа, необходима ли е изрична покана до длъжника, за да изпадне в забава; при иск за обезщетение за вреди в размер на разходите за отстраняване на недостатъците на продадена вещ, необходимо ли тези разходи вече да са направени; длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства; дължат ли се лихви за забава след погасяване на насрещните задължения; кои са предпоставките, за да се приеме едно вземане за ликвидно, макар и да не установено със СПН. Твърди се, че тези въпроси, с изключение на последния, са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последният е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са решения и определения на ВКС.
М. Г. М. и Н. П. Н. оспорват касационната жалба на В. Т. Д. и В. Л. Д..
В. Т. Д. и В. Л. Д. оспорват касационната жалба на М. Г. М. и Н. П. Н..
Жалбите са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №4 от 11.02.2016 г. по гр. дело №343/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
По касационната жалба на В. Т. Д. и В. Л. Д.. Повдигнатите въпроси са относими, но са решени в съответствие със задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касаторите. Според нея следва да се уважат само тези възражения за прихващане, които са доказани. Неликвидно е вземането, когато то се оспорва по основание и размер. Възраженията за прихващане в случая са за насрещни вземания, защото кредиторът по едното е длъжник по другото и обратно. Без значение е дали вземанията произтичат от едно и също правоотношение или между тях има някаква връзка. Насрещните вземания са парични и прихващането е възможно. Може да се присъди левовата равностойност на сума при наличие на валоризационна клауза в чуждестранна валута, каквато страните са уговорили в случая и при която задълженията са уговорени като левовата равностойност на валута. /ТР №1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №4/2014 от 29.04.2015 год. по тълк. дело №4/2014 на ОСГТК на ВКС./.
По касационната жалба на М. Г. М. и Н. П. Н.. Повдигнатите въпроси са относими, но са решени в съответствие със задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касаторите. Според нея непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл.146 ГПК не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно, а в случая във въззивната жалба на касаторите няма такива оплаквания. /ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС./.
Въззивният съд е съобразил и задължителната съдебна практика, съгласно която според разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Тълкуването на писмено споразумение се извършва въз основа на текста му. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването му. Установяването на тези факти може да стане с всички доказателствени средства – други документи, вещи лица, свидетелски показания, признания на страните. Признанието на факта за съществуването на определена клауза и за съдържанието и, ако има такова, трябва да се съотнесе към момента на сключването и при тълкуването на договора да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. /Решение №478 от 11.02.2014 г. по гр. дело №2670/2013 г. на ВКС, IV г.о./
При срочни задължения, след настъпване на падежа, задължението става изискуемо и кредиторът има възможност да иска изпълнение.
При иск за обезщетение за вреди в размер на разходите за отстраняване на недостатъците на продадена вещ е възможно да се претендира, както стойността на вече направени разходи, така и паричната сума, необходима за отстраняването.
Когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за него съдът се произнася със сила на пресъдено нещо и ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение. Съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред. То няма обратно действие. За да се приеме едно вземане за ликвидно, макар и да не установено със СПН, е необходимо да не е налице правен спор. / ТР №1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Съобразно изхода на спора не следва да се присъждат деловодни разноски за касационното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №4 от 11.02.2016 г. по гр. дело №343/2015 г. на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.