5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
София, 29.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3290 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр.§ 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от Г. И. Г., чрез адвокат Д. Л. от АК София и насрещна касационна жалба на Г. Л. Б., К. С. Б. и Б. Д. К., всички чрез адвокат Й. Г. и адвокат М. Г. от АК София, срещу въззивно решение № 1197 от 29.05.2017 г. по в.гр.д. № 292/2017 г. на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 7309 от 30.09.2016 г. по гр.д. № 11782/2014 г. на Софийски градски съд и са уважени предявените искове от Г. Л. Б., К. С. Б. и Б. Д. К. против [фирма], за обезщетение в размер на 9929 лева, за ползването на собствения им имот без основание по чл.59 ЗЗД и за сумата от 8196 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в същия недвижим имот, на основание чл.49 ЗЗД, като е отхвърлена тази претенция до пълния предявен размер.
Касационна жалба против въззивното решение в осъдителните му части е постъпила от ответника с твърдения, че е недопустимо в частта, в която е разгледан иск с правно основание чл.59 ЗЗД и неправилно в останалата част – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Според касатора, в исковата молба не е бил предявен иск за обезщетение за ползване на чужд имот без основание, поради което обжалваното решение в тази част е процесуално недопустимо.
Като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа, че е налице противоречие с разясненията в ППВС № 7/29.12.1958 г. по обуславящ изхода на делото „материалноправен въпрос, свързан с предпоставките, за да се ангажира отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД”. Изложени са съображения, че крайните изводи на въззивния съд, че възложителят на работата може да се освободи от отговорност, ако докаже, че причинителят на вредата не е действал виновно, са неправилни и в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с цитираното постановление на Пленума на ВС. Отделно е поставен и процесуалноправния въпрос – „Ползва ли се в гражданския процес с материална доказателствена сила постановление на прокуратурата за отказ за образуване на досъдебно производство” с твърдения, че мотивите на съда са в противоречие с решение № 43 от 16.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 648/2008 г., ІІ т.о. и решение № 36 от 28.02.2012 г. на ВКС по т.д. № 319/2011 г., ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.
От ответниците по касационната жалба Г. Л. Б., К. С. Б. и Б. Д. К., всички чрез адвокат Й. Г. и адвокат М. Г. от АК София, е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите на касатора и считат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Насрещна касационна жалба против решението на апелативния съд в частта, в която са отхвърлени претенциите до пълния предявен размер от 29 859 лева, е постъпила и от Г. Л. Б., К. С. Б. и Б. Д. К., всички чрез адвокат Й. Г. и адвокат М. Г., с доводите, че въззивното решение е неправилно в тази част. В изложение към насрещната касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по два въпроса – „С какви доказателства следва да се докаже наличието на ограда в неурегулиран поземлен имот” и „Как следва да се остойности цената на ограда – лек тип, за която не се изискват строителна документация”, тъй като въпросите са от съществено значение за изхода на делото и са решени неправилно от съда.
Касационната и насрещната касационна жалба са подадени в срок от легитимирани да обжалват въззивното решение лица, поради което са редовни и процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл.45 и чл.59 ЗЗД за обезщетение за ползване без основание на собствения на ищците имот и за причинените от работници на ответника вреди в същия имот. Съдът е приел също, че няма спор за собствеността на поземления имот, който ответното дружество е използвал, при реализирането на строителни дейности по разширяването и реконструкцията на пречиствателна станция за отпадъчни води, колектори и канално-помпени станции. Според мотивите на решението, възражението на ответника, че не е ползвал имота е несъстоятелно, с оглед изявленията на представляващия дружеството, удостоверени в прокурорско постановление от 18.12.2015 г. за отказ да се образува досъдебно производство, поради което искът по чл.59 ЗЗД е основателен. Съобразявайки доказателствата по делото и заключението на вещо лице, според въззивния съд, претенцията за причинените в имота на ищците вреди от разрушаването на съществуваща ограда, не е доказана, с оглед на което предявеният иск на основание чл.49 ЗЗД е уважен частично, съобразно притежаваните от ищците идеални части.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Въз основа на изложените в исковата молба обстоятелствата и петитум – да се присъди обезщетение като наем за ползване на имота, съдът е дал правна квалификация на предявения иск по чл.59 ЗЗД, съобразявайки, че се претендира стойността на дължимия наем за ползването на чужд имот през определен период, което засяга правото на собственост „без никакво разрешение” на собствениците. В този смисъл, правната квалификация на иска за обезщетение за ползването на имота без основание е определена правилно и не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата по чл.281, т.2 ГПК.
Първият поставен материалноправен въпрос, за предпоставките да се ангажира отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД, обуславя изхода на делото и решаващите изводи на съда, но не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираното от касатора ППВС № 7 от 29.12.1958 г., в което се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция, тъй като отговорността не произтича от вината на лицето, възложило работата, а от противоправното поведение на лицето, на което е възложена работата. Само ако се установи, че изпълнителят не е причинил никаква вреда или вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа, възложителят може да се освободи от отговорността за вреди. В случая, въззивният съд е приел, че от писмените и гласни доказателства се доказва причиняването на вреди от ответното дружество, което се потвърждава от изявленията на неговия управител пред прокурора, във връзка с проверката по сигнал на собственика на съседния имот. Изводите за възприетата от съда фактическа обстановка и преценката му за събраните по делото доказателства, не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, за материалната доказателствена сила на постановлението на прокуратурата за отказ за образуване на досъдебно производство, също не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като изводите на въззивната инстанция, че собственият на ищците поземлен имот е ползван без основание за реализиране на строителни дейности от ответника в съседен имот, се потвърждават от официален документ, който се ползва с материална доказателствена сила, доколкото изявленията направени пред прокурора са възпроизведени в неговия акт и удостоверяват неизгодни за страната факти, всъщност представлява оспорване преценката на съда за доказателствената стойност на конкретно писмено доказателство /чл.281, т.3 ГПК/. В тази връзка, цитираните, но непредставени към изложението решения на ВКС, са неотносими, тъй като се основават на различни обстоятелства за значението на актовете на прокуратурата при доказването на правнорелевантните факти по съответното дело.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на останалите въпроси, доколкото касаторите в насрещната касационна жалба не са обосновали наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Съгласно разясненията в тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи не само правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определи рамките по които ВКС следва да селектира касационната жалба, с оглед допускането й до касационно разглеждане, но и да обоснове наличието на някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В случая, касаторите по насрещната касационна жалба са формулирали само обуславящи крайните изводи на съда правни въпроси, но без до обосновават някоя от хипотезите в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, което съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение не обуславя допускане на касационно обжалване на решението.
С оглед изхода на делото, направените разноски от страните пред касационната инстанция не се дължат.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1197 от 29.05.2017 г. по в.гр.д. № 292/2017 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.