О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 740
С., 17.11. 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
т.дело №61257/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /Н/, чрез синдик Вл.В., подадена чрез адв. Зарева и адв.З., срещу решение №367 на Софийски апелативен съд, постановено на 26.02.2016г. по в.гр.д.№ 2855/2015г., с което след отмяна на решение № 445 от 11.03.2015г., постановено по т. дело № 4590/ 2013г. на Софийски градски съд, предявените от [фирма] /Н/ против Държавен фонд Земеделие иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата 2933658.00 лв., като дадена без основание с плащане от 24.07.2008 г. във връзка с изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 5074/2007 г. на Софийски районен съд, 78 с-в, заедно със законната лихва от деня на предявяване на иска 19.07.2013 г., и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1644611.96 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 2933658.00 лв. за периода от 24.07.2008 г. до деня на предявяване на иска 19.07.2013 г., са отхвърлени като неоснователни и [фирма] (н), ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], е осъдено да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 183130.79 лв., на Държавен фонд „Земеделие“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 137878.10 лв. и разноски за въззивното производство в размер на 275165.40 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд е дал разрешение по обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната за съдилищата практика. Като такъв счита въпроса :” Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли да даде указания относно подлежащите на доказване факти и разпределянето на доказателствената тежест?” За да обоснове наличието на противоречие се позовава на т.2 на ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №97 от 10.07.2015г. по т.д.№ 1534/2014г. на ІІ ТО на ВКС.
Ответната страна Държавен фонд Земеделие в представен писмен отговор чрез адв. Б.Б. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски в размер 142 200лв.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Въззивният съд е приел в решението си, че с оглед заявените в исковата молба твърдения / че посоченият за основание на плащането изпълнителен лист е бил обезсилен с определение от 24.08.2007г. след отмяна на първоинстанционното определение от 20.03.2007 г., а плащането е извършено през 2008г., т. е. след обезсилването на листа/ се поддържа от ищеца процесното плащане да е извършено без основание, а не на отпаднало основание, което обуславя квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вместо приетата от първоинстанционния съд по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Счел е, че доколкото съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства, неправилната квалификация обуславя не недопустимост, а неправилност на обжалваното решение, която може да бъде отстранена от въззивния съд. Прел е и това, че за основателността на иска по чл. 55, ал. 1, т.1 ЗЗД е необходимо претендиращият връщането ищец да установи факта на разместването на имуществото, както и липсата на основание за това разместване, а в тежест на ответника е да установи обстоятелствата, от които извежда съществуващото си право да получи и задържи даденото. В разглеждания случай ответникът е противопоставил на претендираното вземане възражение, че процесната сума е получил въз основа на задължението на ищеца да върне същата поради неизпълнението на съществено задължение по сключения между тях договор №886 от 13.11.2003г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „ Подобряване преработката и маркетинга на селскостопански и рибни продукти”. Съдът е приел, че доколкото това задължение на ищеца и съответстващото му вземане на ответника имат санкционен характер, основавайки се на неизпълнението на главното договорно задължение на ищеца, то в тежест на ответника е да докаже единствено обстоятелствата, от които произтича неизпълненото главно задължение, т. е. сключения договор, по което между страните спор не е налице. Ответникът като кредитор по главното задължение не носи тежестта да доказва неизпълнението, обратно – ищецът като длъжник следва да докаже по несъмнен начин, че е изпълнил поетото с договора задължение. Направил е констатация, че ищецът не е представил доказателства в тази насока, като дори не е посочил такива. При липсата на такива доказателства, установяващи при условията на пълно доказване факта на изпълнението, е приел, че ищецът не е изпълнил поетото с договора задължение по т. 4.17 да използва придобитите активи по начина, предвиден в бизнесплана. Напротив, представените от ответника доказателства, разкриващи минимални обеми на произведената продукция и приходите от продажби, преценени с оглед разпределението на доказателствената тежест, подкрепяли извода за липса на изпълнение на обсъжданото задължение. Също в подкрепа на извода за липса на изпълнение била и молбата на изпълнителния директор на дружеството от 12.03.2007г., която представлява недвусмислено признание на претенцията на ответника за връщане на предоставената помощ и косвено – и на нейното основание.
Съдът е приел и това, че доколкото не се установява ищецът да е изпълнил поетото с договора главно задължение по т. 4.17, в полза на ответника е възникнало правото да претендира връщане на предоставената финансова помощ на основание т. 8.1 от договора, което свое право ответникът надлежно е упражнил с нотариалната покана, връчена на 08.02.2007г. За удовлетворяване на това право и в изпълнение на задължението си по т. 8.1 от договора ищецът е възстановил на ответника предоставената финансова помощ, поради което процесното плащане не е лишено от основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, т.1 от ЗЗД. С оглед извода за неоснователност на главната претенция е обосновал извод за неоснователност и на акцесорната такава.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения процесуалноправен въпрос – следва ли въззивният съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и да укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства/чл. 146, ал. 1 и ал. 2ГПК/, тъй като извършените процесуални действия на въззивния съд не са в противоречие на разрешенията, дадени в ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, а така също и в посоченото от касатора съдебно решение. Това е така, тъй като в случая по този въпрос, който е съществен за изхода на делото, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. В случая той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. В хипотезата, когато не се налага даване на указания от въззивната инстанция, посочването на точната правна квалификация може да се извърши с въззивното решение. В настоящия случай, предвид обстоятелството, че необходимите указания с оглед предявения иск съобразно заявените обстоятелства и петитум са дадени от първоинстанционния съд и същият е изследвал фактите и обстоятелствата свързани с иска по чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, поради което неправилната квалификация не се е отразила върху събирането на доказателства и установяване на релевантните за спора факти, въззивният съд като е определил квалификацията на иска с въззивното решение не се е отклонил от практиката на ВКС.
В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението поради допуснати нарушения на процесуални правила, са касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение. Същите подлежат на преценка при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 142 200лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №367 на Софийски апелативен съд, постановено на 26.02.2016г. по в.гр.д.№ 2855/2015г.
ОСЪЖДА [фирма] (н), ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на Държавен фонд „Земеделие“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], деловодни разноски за настоящото производство в размер 142 200лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: