О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 740
гр.София, 14.12.2009г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията КОСТОВА т.д. № 551/2009 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
О. е решение №745 от 12.12.2008г., постановено по в.гр.дело № 761/2008г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставено в сила решение №158/28.02.2008г. по гр.дело №86/2007г. на Хасковския окръжен съд, с което са отхвърлени обективно съединените искове на АСПК срещу “А” А. за заплащане на неустойка в размер над 35 750 лв. до 41 500 лв. и за сумата над 39 500 лв. до 45 750 лв. за неизпълнение на приватизационната програма за инвестиции за 2004г. и 2005г., както и за мораторни лихви по чл.86, ал.1 ЗЗД. Касаторът АСПК счита, че решението в обжалваните части е постановено в нарушение на материалния закон и за неправилни изводите на съда, че неизпълнение на задължението на ответника по т.3 и т.4 на договора за приватизация за инвестиции за 2004г. и 2005г. се дължи на неизпълнение на насрещно задължение на държавата, което освобождава длъжника от отговорност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че съществения за спора въпрос “ държавата има ли задължение да учреди в полза на купувача концесия и неучредяването й води ли до обективна невъзможност по смисъла на чл.81 ЗЗД за изпълнение на поето от купувача по договора задължение за влагане на инвестиция в приватизираното дружество” с оглед на съдържанието на договора и Закона за концесиите е противоречиво решаван от съдилищата в решение 8.12.2003г. по гр.дело №265/2003г. на СГС и решение от 18.03.2005г. по гр.дело №1477/2004г. на АС- София.
Ответникът по жалбата “А” А. в писмен отговор взема становище за отхвърляне на касационната жалба на АСПК като неоснователна.
“А” А. е обжалвало решението на Пловдивския апелативен съд в осъдителната му част, с което е уважен искът за неустойка за неизпълнение на задължението му за инвестиции, с оплаквания за неправилност на основанията по чл.281, т.3 ГПК. В изложението си към касационната жалба касаторът се позовава на противоречива съдебна практика по решаване на материалноправния въпрос може ли неизправната страна по договора за приватизация да претендира неустойка и то в прекомерно голям размер – 50% от неизвършените инвестиции. Счита, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото е “ да не се фетишизира държавата, в случаите когато е страна по приватизационен договор и следва да изпълнява съответни задължения по договора”. Представени са решение №97 от 12.02.1986г. по гр.дело №710/1985г. ІІ г.о., решение №1990 от 6.01.1994г. по гр.дело №514/1993г. V г.о., решение №994/13.03.2006г. ВКС т.дело №199/2005г. ІІт.о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационните жалби са подадени от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
По касационната жалба на АСПК:
По значимия за спора материалноправен въпрос “ държавата има ли задължение да учреди в полза на купувача концесия и неучредяването й води ли до обективна невъзможност по смисъла на чл.81 ЗЗД за изпълнение на поето от купувача по договора задължение за влагане на инвестиция в приватизираното дружество” с оглед на съдържанието на договора и Закона за концесиите касаторът АСПК се позовава на противоречивото му решаване от съдилищата и по конкретно на решение 8.12.2003г. по гр.дело №265/2003г. на СГС и решение от 18.03.2005г. по гр.дело №1477/2004г. на АС – София, неправилно посочено като решение на АС гр. П.. С последното е частично изменено решението на СГС за мораторните лихви и е оставено в сила решението, с което са уважени исковете за неустойка. Решението на Софийският апелативен съд няма данни да е влязло в сила и поради тази причина не формира съдебна практика. Съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, какъвто не е настоящия случай.
По касационна жалба на “А” АД:
С въззивното решение е прието, след анализ на събраните по делото доказателства, че касаторът не е изпълнил поетите с договора за приватизация задължения за инвестиции за 2004г. и 2005г., и след приспадане на задължението по т.3 и т.4 за двете години , съответно общо в размер на 11 500 лв. и 12 500 лв., е приел за основателни исковете за неустойка за сумата от 35 750 лв. и 39 500 лв. Обсъдено е от въззивния съд и е прието за основателно възражението на ответника, че неизпълнението на част от програмата за инвестиция е в резултат на не оказано съдействие от страна на кредитора / държавата/ за сключване на договор за концесия от значение за развиване на дейността по добив на гнайсови плочи, за която е поето задължение за инвестиране по т.3 и т.4 от договора. За неоснователно е възприето възражението на ответника за намаляване на размера на неустойката поради прекомерност, защото ответникът не е доказал размерът на уговорената неустойка да е прекомерно голям в сравнение с претърпените от кредитора вреди, или задължението на кредитора да е изпълнено неправилно или отчасти/ чл.92, ал.2 ЗЗД/.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд значим правен въпрос от материалното и процесуално право, който е обусловил решаващите изводи на съда за изхода на спора между страните. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка. В случая касаторът е формулирал твърде общо материалноправния въпрос за отговорността на страните по договора и за значението за сключване на договор за концесия за дейността на търговеца, поради което не е налице първата и основна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Съдържащите се в изложението по чл.284, ал.4, т.3 ГПК доводи са доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, а основанията за неправилност са различни от тези по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице предпоставката на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулирания от касатора правен въпрос за правото на длъжника да иска намаляване на неустойката поради прекомерност. В случая искането за намаляване на неустойката поради прекомерност е отхвърляно по причина, че касаторът не е доказал визираните в чл.92, ал.2 ЗЗД предпоставки за намаляването на договорна неустойка – уговорената неустойка да е прекомерно голяма в сравнение с претърпените от кредитора вреди, или кредиторът да е изпълнил задължението се неправилно или отчасти. Представената по делото практика по приложението на чл.92, ал.2 ГПК е неотносима към конкретното делото, защото е постановена в арбитражни производства. Чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК имат предвид съдебни решения постановени от гражданските съдилища. Отсъства обективен идентитет на казуса с този решен с решение №97 от 12.02.1986г. по гр.дело №710/1985г. ІІ г.о. на ВС. В последното съдът е приел, че е налице обективна невъзможност за изпълнение на поетото от ответника задължение да предаде на ищеца отгледани пилета, срещу получен за това фураж, защото неизпълнението се дължи на обстоятелството, че ищецът му е предоставил неподходящ за отглеждането на пилетата фураж, който е причина за смъртта им. Липсва обективен идентитет между казусите по настоящото дело и решение №994 от 13.03.2006г. на ВКС, с което съдът е приел, че ответникът е бил в обективна невъзможност да изпълни поетото задължение за поддържане на определен списъчен състав, с оглед на обстоятелството, че въпреки отправеното искане до Б. по труда, фактически е било невъзможно да се осигурят работници със съответната за длъжността квалификация. Не са изложени правни аргументи по кой от правните въпроси, разгледани в решението на въззивния съд е в противоречие с решение №1190 от 6.01.1994г. на ВС, в което са разгледани конкуриращите се основания по чл.81, ал.1 и чл. 83, ал.1 ЗЗД. Не е вярно твърдението на касатора, че съществува противоречие между постановеното от въззивния съд и решение №428/2.07.2007г., постановено по т.дело № 100/2007г. на ВКС, ТК, ІІ отделение, касаещо иск на АСПК за неустойка поради неизпълнение на задължението за инвестиции за предходен период от време. В последното съдът също е отчел обстоятелството, че на касатора не е оказано съдействие за сключване на договор за концесия от страна на държавата и на основание чл.81, ал.1 ЗЗД, при изчисляване на размера на неустойката, е приспаднато задължението за инвестиции за дейността добив на гнайсови плочи.
Правно неиздържано е поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на съдебното решение, то следва приложимата норма, обусловила решаващите изводи на съда, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни съдържанието й, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда. В случая касаторът не излага правни аргументи, свързани с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което то не следва да се обсъжда.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №745/12.12.2008г., постановено по в.гр.дело № 761/2008г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: