8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 741
С., 12.08. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3492 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби от страните по спора, въведен с пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), чието разрешаване е било предмет на постановеното от Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, решение № 102/1.VІ.2015 г. по гр. дело № 210/2015 г. С него е било потвърдено постановеното при участието на третото лице-помагач И. А. Б от [населено място] първоинстанционно решение № 317/9.VІІ.2014 г. на Пазарджишкия ОС по гр. д. № 145/2013 г. В ЧАСТТА, с която застрахователят [фирма]-С. е бил осъден да заплати на Н Ив. Г. от [населено място] сума в размер на 80 000 лв. (осемдесет хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените й от делинквента Боева неимуществени вреди в резултат от ПТП, настъпило на 16.VІ.2012 г., изразяващи се в болки и страдания вследствие на получените телесни увреждания, рискът от което събитие е бил покрит от сключен договор по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, обективиран в полица № 02111890654247 с валидност в периода 26.Х.2011 г. и до 25.Х.2012 г., както и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на деликта и до окончателното погасяване на задължението.
В касационната жалба на въззивницата-ищца Н И. Г. от [населено място] с вх. № 7294/16.Х.2015 г. се поддържа, че въз основа на нейната въззивна жалба Пловдивският апелативен съд бил „възприел в мотивите си, че размера на неимуществените вреди, определен по справедливост, следва да бъде 140 000 лв.” От последната сума обаче, следвало да се приспадне сумата 60 000 лв., получени от Г. въз основа на извънсъдебното споразумение, постигнато между нея и ответника застраховател, като по този начин по въззивното дело следвало да й се присъди сумата 80 000 лв. В действителност въззивната инстанция била конкретизирала, че „присъдената сума от първостепенния съд е като допълнение към изплатената вече от ответника сума от 60 000 лв., а не е сума, която се включва в присъдената от 80 000 лв.” Оплакванията на касаторката Надежда Ив. Г. са за постановяване на атакуваното въззивно решение при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че: „в диспозитива на решението си той не е конкретизирал изложените съображения към неговите мотиви относно увеличения размер на неимуществените вреди и по този начин не става ясно каква е неговата решаваща воля, като се изхожда от принципа, че със сила на при(е)съдено нещо се ползва само диспозитива на решението, но не и мотивите към него”. С оглед всичко това от страна на касаторката Надежда Ив. Г. се претендира касиране на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд или, алтернативно, с решение по спора да се произнесе ВКС, с което „да се отстрани допуснатото процесуално нарушение”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й Надежда Ив. Г. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, но вместо ясно и точно формулиран правен въпрос, по който Пловдивският апелативен съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС или такъв, който е решаван противоречиво от съдилищата в страната, повторно релевира оплакването си за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в определяне размера на претендираното обезщетението за понесени неимуществени вреди чрез формирана воля по предмета на спора, обоснована само в мотивите, но не и в диспозитива на атакуваното въззивно решение.
Съответно касационната жалба с вх. № 4718/29.VІ.2015 г. на застрахователната компания [фирма]-С., подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие от САК против онази част от решение № 102 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, от 1.VІ.2015 г., постановено по гр. дело № 210/2015 г., с която дружеството е било осъдено – на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) – да заплати на Н И. Г. от [населено място] обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 16.VІ.2012 г. за разликата над 20 000 лв. (двадесет хиляди лева) и до 80 000 лв. (осемдесет хиляди лева) и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на вредоносното събитие и до окончателното погасяване на задължението,
Като поддържа, че с ищцата Г. е било подписано споразумение за обезщетяване на неимуществените й вреди със сума в размер на 100 000 лв. (сто хиляди лева), но без да й се дължат върху нея лихви и разноски, както и че до момента реално й е била изплатена част от уговореното в размер на 60 000 лв., застрахователят настоящ касатор релевира общо оплакване за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, навеждайки доводи, че то не зачитало факта на това споразумение, представляващо нещо различно от едностранно определена от застрахователя сума. С оглед това [фирма] претендира частичното му касиране – за горепосочената разлика от 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева) и отхвърляне на прекия иск до размера на действително дължимото на Г. обезщетение за понесени неимуществени вреди от 20 000 лв. (двадесет хиляди лева): „непогасено в хода на делото обезщетение, за което страните изрично са се споразумели”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано като Раздел І от текста на жалбата, застрахователят [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки – предвид липсата на съдебна практика по същия, че с атакуваната осъдителна част от решението си въззивният съд се е произнесъл по следния „процесуалноправен въпрос на материалното право”: „При наличието на сключено в хода на процеса по пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) споразумение, с което ищцата и застрахователят ответник са се договорили относно дължимия й размер на обезщетението за неимуществени вреди, съответно спряно на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК исково пр-во и възобновяването му поради извършено само частично плащане на уговореното, в хода на което ищцата сега претендира не само неизплатения й остатък, но също и сума, която го надвишава, т.е. такава в пределите на първоначално предявения размер на осъдителния иск, може ли съдът да присъди разлика, надвишаваща договореното със споразумението или може да присъжда само неизплатения остатък по същото споразумение?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касационната жалба на застрахователя Надежда И. Г. от [населено място] писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК единствено по основателността на изложените в нея оплаквания за неправилност на частично атакуваното от д-вото въззивно решение, инвокирайки доводи, че тя нито е оттегляла, нито се е отказвала от прекия си иск срещу застрахователя и поради това претендира за потвърждаването му и за присъждане на разноски.
Конституираната в процеса като трето лице-помагач на страната на застрахователя настоящ касатор и съответно като ответница по неговия обратен иск И. А. Боева от [населено място] не е ангажирала свое становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията в жалбите на страните по спора, въведен с прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), за неправилност на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК – съответно на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК, и подадени от надлежни страни във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, както първоначалната касационната жалба на застрахователя [фирма]-С., така и насрещната такава на ищцата „Надежда И. Г. от [населено място], ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Видно от съпоставката между входящите им номера двете касационни жалби на страните по спора, разрешен с горепосоченото въззивно решение, се отнасят помежду си като първоначална /подадена от ответника застраховател [фирма]-С./ и съответно насрещна касационна жалба, подадена от ищцата Надежда Ив. Г. от [населено място] в срока за отговор по първата жалба. Ето защо, независимо от процесуалното качество на подателите им, извършваната от ВКС по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК селекция, налага първо да се извърши преценка налице ли е приложно поле на касационния контрол по жалбата на ответника застраховател.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която прекият иск на Г. срещу застрахователя настоящ касатор е бил уважен до размер на сумата от 80 000 лв. и съответно отхвърлен за разликата от 120 000 лв. – до пълния му предявен по делото размер от 200 000 лв., Пловдивският апелативен съд е приел, с оглед критерия по чл. 52 ЗЗД, че справедлив размер на обезщетението за понесените от Г. неимуществени вреди от процесното ПТП би била сума в размер на 140 000 лв., от която „следва да се извади сумата 60 000 лв., получена от ищцата от застрахователя по образуваната щета и сключено извънсъдебно споразумение. Или това, което следва да се присъди възлиза на 80 000 лв. и то се дължи ведно със законната лихва от датата на увреждането – 16.VІ.2012 г. до окончателното изплащане”. Следователно налице е произнасяне по съществото на спора, въведен с прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), в пределите на първоначално заявената искова претенция, а не до максимума от 100 000 лв., отразен в писменото споразумение между страните от 31.Х.2013 г., която сума представлява сбор от дължимите обезщетения за понесените от Г. имуществени и неимуществени вреди от същото ПТП, настъпило на 16.VІ.2012 г., като междувременно извършеното в течение на исковото пр-во пред първата инстанция доброволно плащане от страна на застрахователя на част от претендираното обезщетение за понесените от Г. неимуществени вреди е било взето предвид от решаващия съд, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК: като факт, настъпил след предявяване на иска, който е от значение за спорното право. Същевременно следва да се отбележи, че, като необжалвано в частта му, с която е бил уважен прекия иск на Г. срещу застрахователя за присъждане на пълния размер на претендираните имуществени вреди от 10 410.20 лв., вкл. ведно със законната лихва върху тази главница, но считано от датата на завеждане на делото /5 февруари 2013 г./, а не от настъпване на вредоносно събитие, първоинстанционното решение № 317/9.VІІ.2014 г. на Пазарджишкия ОС, постановено по гр. дело 145/2013 г., е влязло в сила.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. При наличието на неизпълнено от страна на застрахователя касатор двустранно извънсъдебно споразумение, предизвикало възобновяване на спряното по съгласие на страните исково производство, релевираният от [фирма] правен въпрос няма качеството на такъв, който да е обусловил решаващите правни изводи на Пловдивския апелативен съд, а при тази констатация следва, че липсва главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, което прави безпредметно обсъждането налице ли е и допълнителната предпоставка по т. 3 на същия законов текст за преценката на приложно поле на касационното обжалване.
При този изход на делото в това касационно пр.-во по чл. 288 ГПК досежно касационната жалба на застрахователя [фирма]-С. и, на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, не следва да бъде разглеждана насрещната касационна жалба на Надежда И. Г. от [населено място].
В заключение, с оглед цялостния изход на делото в настоящето касационно пр-во, разноските ще следва да останат в тежест на всяка една от страните така, както са били направени.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, от 1.VІ.2015 г., постановено по гр. дело № 210/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3492 по описа за 2015 г.