16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 741
гр. София, 18.12.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1490 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по иска „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Н. А. срещу решение № 177 от 18.01.2018г. по т. дело № 2759/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение № 578 от 24.03.2017г. по т. дело № 5003/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-11 състав и „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е осъдено да заплати на „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД, [населено място] сумата 2 700 лв. – платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е осъден да заплати на ищеца „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД сума в размер 775 536,12 лв. с включено заплатено ДДС, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска – 15.07.2015г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 154 984,85 лв. – мораторна лихва за периода 20.07.2013г. – 15.07.2015г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 40 835,84 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение на няколко основания: 1/ първоинстанционното решение е постановено по ненадлежно предявен иск, тъй като е пренебрегнато обстоятелството, че отмененият индивидуален административен акт /решение № Ц-33/2012г. на ДКЕВР/ няма преки гражданскоправни последици, последиците не подлежат на уреждане по гражданскоправен път, а е предвиден специален ред; 2/ наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване; 3/ въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал. Релевира доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решаващият съдебен състав неправилно не е приложил правото на ЕС; недопустимо е тълкувал разширително и поправително нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЕ; не е приложил императивна правна норма – чл. 301 АПК; приложил е недопустима аналогия на закона; погрешно е приложил неотносима задължителна практика на ВКС. Относно твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила поддържа, че въззивният съд не е коригирал грешката на първоинстанционния съд в доклада по чл. 146 ГПК при определяне на правната квалификация на иска, не е дал указания по смисъла на абзац 2 и 3 от т. 2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно нова правна квалификация на иска, превратно е тълкувал събраните доказателства и не е обсъдил тяхното доказателствено действие и релевантността на установените с тях факти. Касаторът излага доводи, че въззивната инстанция не е приложила нормата на чл. 292 ТЗ към процесните отношения; неправилно е тълкувала и приложила материалния закон по отношение на правното действие и последиците на индивидуалния административен акт на ДКЕВР /решение № Ц-33/2012г./. Подробни съображения по отношение на твърдяното допуснато нарушение на материалния закон при оценката на правното действие на решение Ц-33/2012г. на ДКЕВР са изложени в т. ІІІ.2 от касационната жалба.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, съобразно номерацията в изложението, в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, част от които въпроси са посочени и като основание за отправяне на преюдициално запитване:
„3.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета към актовете на ДКЕВР по чл. 36а, ал. 2 от ЗЕ за определяне на цената на достъп за производителите на електроенергия от ВЕИ до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България?
3.2. Следва ли чл. 16, §3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?
3.3. Допустимо ли е при отсъствие на нормативен акт на вътрешното право, който да допуска изрично приложението на чл. 16, ал. 4 на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с 1/ индивидуален административен акт на ДКЕВР или 2/ отсъствието на такъв акт?
4.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правата си на ефективни правни средства?
4.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?
5.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, по въпроси, стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното производство по реда на чл. 288 ГПК?
5.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от „темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт”?
5.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, относимо към приложение на чл. 195 АПК по аргумент за противното към процесните правоотношения?
5.4. Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение на правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на индивидуален административен акт, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?
6.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретното дело от ВКС: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16, § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
6.2. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъп на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?
7. Следва ли чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?
8.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителите на електроенергия от ВЕИ ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена? Кое е императивното правило на закона, което постановява, че „конкретният размер на цената на услугата за достъп, предоставяна по силата на сключения договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на КЕВР, поради което в случая волята на страните за свободно определяне и договаряне на цената на същата е заместена по силата на закона от решението на административния орган за нейния размер?
8.2. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен сложен фактически състав/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?
8.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?
9.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието?
9.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на влязъл в сила индивидуален административен, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?
9.3. Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?
9.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени на достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейски парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
10. Отпадането на съществен елемент от договор за предоставяне на мрежова услуга поради отмяна с обратна сила на административен акт, който то определя, има ли правното действие на а/ акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правно действие на незавършен фактически състав на договора?
11.1. Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?
11.2. Допустимо ли съдът да не изпълни задълженията си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивната инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?
11.3. Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните на основание наличие на задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателният правен извод?
12.1. Допустимо ли съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта /търговец/ и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция /презумпции/, каквато е тази по чл. 286 ТЗ?
12.2. Допустимо ли съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ –данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено?”.
По отношение на въпросите по т. 3.1, 3.2 и 3.3 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; по въпросите по т. 4.1 и 4.2 – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т. 2; въпросите от т. 5.1 до т. 5.4 вкл. са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2011г. по тълк. д. № 2/2010г. на ВКС, ОСГТК, т. 1 и 2; по въпросите по т. 6.1, 6.2 и 7 касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; относно въпросите от т. 8.1 до т. 8.3 вкл. твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. По въпросите по т. 9.1 и 9.2 касаторът се позовава на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК – противоречие с решение по гр. д. № 12946/2015г. на СГС, решение № 1938 по гр. д. № 2412/2014г. на ВОС, решение № 1483/27.07.2015г. по гр. д. № 1483/2015г. на ОС-Варна, решение № 468/16.03.2015г. по гр. д. № 3/2015г. на ВОС, решение № 750/20.04.2015г. по гр. д. № 260/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 3020/2014г. на ВОС, решение № 11899/2014г. по описа на СГС, ІІІ г. о., решение по гр. д. № 1599/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 2768/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 2549/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 8059/2014г. на СГС, ІІ-Г състав, решение по гр. д. № 1520/2015г. на ОС-Варна, решение по гр. д. № 363/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 850/2015г. на ВОС, решение по гр. д. № 3001/2014г. на ВОС, решение по гр. д. № 50502/2014г. на СРС, решение по гр. д. № 11999/2015г. на СГС, решение по гр. д. № 14086/2015г. на СГС. По въпросите по т. 9.1 – т. 9.4 вкл. касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според касатора въпросите по т. 11.1 – т. 11.3. вкл. са решени в противоречие с решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, ІV г. о., решение № 331/19.05.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 700/28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 318/06.07.2012г. по гр. д. № 615/2010г. на ВКС, І г. о., решение № 246/27.05.2011г. по гр. д. № 1265/2010г. на ВКС, ІV г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, а въпросите по т. 12 и т. 12.2 – в противоречие с решение № 127/05.10.2011г. по гр. д. № 1027/2010г. на ВКС, ІІ т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, решение № 115/18.02.2008г. по гр. д. № 1082/2007г. на ВКС, V г. о., решение № 523/20.10.2008г. по т. д. № 274/2008г. на ВКС, І т. о. и определение № 434/10.06.2011г. по т. д. № 1137/2010г. на ВКС, І т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
В изложението касаторът поддържа също въведеното с касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института на неоснователното обогатяване. Твърди също, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск – приел е, че отпадналото основание за плащане е смесен фактически състав, какъвто иск ищецът не е предявявал и каквито твърдения не е излагал.
В касационната жалба касаторът релевира и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. В. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че обжалваното въззивно решение е допустимо, тъй като искът е надлежно предявен, като предметът и страните са ясно очертани в исковата молба, и съдът е разгледал предявеният допустим иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Излага подробни съображения за правилност на решението на САС като постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът прави възражение за липса на твърдяните от касатора предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като подробни съображения излага в писмени отговор и становище. Претендира присъждане на разноски за касационното производство в размер на 2 700 лв. – адвокатско възнаграждение.
Заедно с касационната жалба е депозирана и молба за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз и за спиране на производството по делото във фазата на касационно обжалване. Касаторът е формулирал следните въпроси:
„1. Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива?
2. Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт в последствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?
3. Следва ли правото на ЕС, и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата ?
4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на еректроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система?
5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание?
6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
7. Допуска ли общностното право, и по специално принципа на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?“
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик и произвежда електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници – фотоволтаична електроцентрала. Установил е, че между ищеца и „ЧЕЗ Електро България“ АД е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия № 339/26.07.2012г. по силата на който „ЧЕЗ Електро България“ АД е поело задължение спрямо „Соларен парк Хаджидимово 1“ ЕООД да изкупува произвежданата от него електроенергия. Съдебният състав е констатирал, че между страните са възникнали правоотношения по няколко договора: 1/ с договор за присъединяване на обект на производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа, сключен на 30.12.2009г., страните са определили правата и задълженията си по повод присъединяване на обекта: Фотоволтаична електрическа централа с мощност 4900 kW в ПИ 000446, м. „Тополата“ в землището на [населено място], община Хаджидимово; 2/ с договор за използване на разпределителната мрежа от производител от 23.07.2012г. страните са уредили правоотношението си по осигуряване от страна на разпределителното предприятие на достъп до електроразпределителната мрежа, измерването, валидирането, обработването, съхраняването и предоставяне на данни за измерено количество произведена/потребена електрическа енергия на ползвателите на мрежата на крайния снабдител и ЕСО, както и пренос през разпределителната мрежа на количествата електрическа енергия, произведени от съоръженията на производителя, вкл. в случаите, когато същият е сключил сделка по реда на чл. 102 ЗЕ или захранва собствени обекти в случаите по чл. 119, ал. 1, т. 1 ЗЕ.
Въззивният съд е установил, че в договора не е уговорена конкретна цена, а в чл. 24 е предвидено, че производителят заплаща на разпределителното предприятие извършения пренос през разпределителната мрежа на произведената/потребена електрическа енергия по цена, утвърдена от ДКЕВР. Съобразил е, че с Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, считано от 18.09.2012г. са определени временни цени за достъп до електропреносната мрежа и електроразпределителните мрежи, които да бъдат заплащани месечно в зависимост от присъединяването към съответната мрежа от производителите на електроенергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени за количествата продадена електроенергия, като цените са диференцирани в зависимост от различните видове енергоизточници, приложимите преференциялни цени и периода на въвеждане на централите. Въззивната инстанция е констатирала, че през периода от 30.09.2012г. до 31.05.2012г. ищецът е заплатил на ответника по издадените от ответното дружество /настоящ касатор/ описани фактури цена за достъп до електроразпределителната мрежа в размер общо 775 536,12 лв. с ДДС.
За да потвърди осъдителното решение на Софийски градски съд, решаващият съдебен състав се е позовал на отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, направена с решение № 14425/05.11.2013г. по адм. дело № 8083/2013г. на Върховен административен съд, потвърдено с решение № 5470/18.04.2013г. по адм. дело № 13254/2013г. на Върховен административен съд, и е приел, че неговите последици са отпаднали с обратно действие по отношение на всички съгласно чл. 177, ал. 1 АПК, вкл. и по отношение на възникналото задължение на ищеца за заплащане на цена за достъп за времето след 14.09.2012г. Направил е извод, че погасяването с обратна сила на това задължение представлява отпадане на основанието за извършените плащания по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, което обуславя основателността на предявения иск. В този смисъл въззивната инстанция се е позовала на решение № 212/23.12.2015г. по т. д. № 2956/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 157/11.01.2016г. по т. д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Възражението на касатора за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявените искове, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и предявяването на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на СГС. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Фактите, които сочи ищецът, а именно влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт – решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира – за връщане обратно на платените суми като цена за достъп, обуславят правната квалификация на предявения иск. Въззивният съд е разгледал иска на предявеното правно основание, изводимо от твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В мотивите на Тълкувателно решение № 7/2017г. от 04.10.2018г. по тълк. дело № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС са цитирани множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, в които независимо от възприетото становище относно вида на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ и в посочената хипотеза, и при наличие на сключен договор за достъп /по чл. 104, ал. 2 ЗЕ отм. или по чл. 84, ал. 2 ЗЕ/, съставите на ВКС са възприели правна квалификация на претенцията за връщане на платената цена чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно мотивите на същото Тълкувателно решение в решенията, с които не се споделя договорен произход на правоотношението, възникнало на основание § 197, ал. 2 ПЗР на ЗИД на ЗЕ, е направена аналогия с хипотеза в ППВС № 1/1979г., което не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, но допуска и „основание” по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, различно от сделка, по отношение която е установена унищожаемост или която е развалена, с оглед настъпването на последващ сключването й юридически факт и е прието, че отмяната на порочен административен акт /аналогично на отмяна на съдебен акт, послужил като основание за имуществено разместване/, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, обременено от порок, при това различен от нищожност/, обуславя връщане на даденото, въз основа на постановеното предварително изпълнение на същия, на отпаднало основание, по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Доводите на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните в изложението правни въпроси са неоснователни. Една част от поставените от касатора правни въпроси, относими към тълкуване на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и от Хартата на основните права на ЕС /посочени в т. 3.1, 3.2, 3.3, 4.2, 6.1, 6.2, 7, 9.3 и 9.4 от изложението/ не осъществяват основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са включени в предмета на спора и да са обусловили правните изводи на въззивната инстанция в обжалвания въззивен съдебен акт. Посочените правни въпроси не са обсъждани от съдебния състав, поради което не се явяват обуславящи решаването на правния спор.
Формулираният от касатора в т. 4.1 от изложението процесуалноправен въпрос не съответства на обективираната във въззивното решение воля на въззивната инстанция и на данните по делото. Съдебният състав не е определил друга правна квалификация на предявения иск, поради което, като не е дал указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, не е процедирал в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 2.
Въпросите от т. 5.1. до т. 5.4 вкл. в изложението са ирелевантни за крайния резултат, тъй като независимо, че въззивният съд се е позовал на няколко решения на ВКС, той е изградил правните си изводи след обсъждане на събраните доказателства, установяване на фактическата обстановка, към която е приложил относимите правни норми. Решаващият съдебен състав е изложил свои мотиви и