О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 741
гр.София, 07.11.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2642 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 44/ 02.04.2018 г. по гр.д. № 81/ 2018 г., с което Сливенски окръжен съд, потвърждавайки решение № 1116/ 21.12.2017 г. по гр.д. № 3108/ 2016 г. на Сливенски районен съд е отхвърлил иска на М. Е. М. срещу „Югоизточно държавно предприятие“ ДП [населено място] с правна квалификация чл. 200 КТ за сумата 14 960 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в периода 01.03.2010 – 31.12.2015 г. по причина на професионално заболяване, изразени в разходваните средства за медикаментозно лечение (сумата 2 040 лв.) и в разликата между пенсията и трудовото възнаграждение като секач-моторист (сумата 12 920 лв.).
Решението се обжалва от М. Е. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуалноправните въпроси: 1. По иска с правна квалификация чл. 200 КТ длъжен ли е съдът да приеме за доказано професионалното заболяване, ако е установено с протокол от 04.11.1999 г., ако е съставен по действащите тогава условия и ред (Наредба № 23 за съобщаването, регистрирането и отчитането на професионалните заболявания, обн. ДВ бр. 5/ 18.01.1985 г. в сила до 05.07.2001 г.) от оторизирания орган – диагностична комисия? и 2. Ползва ли се със сила на пресъдено нещо по основанието на предявения иск по чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди поради професионално заболяване, причинило трайна неработоспособност 50 %, влязлото в сила решение между същите страни, с което искът е бил уважен на същото основание, но за предходен период? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение и твърди, че то противоречи на решение № 207/ 28.04.2010 г. по гр.д. № 1521/ 2009 г. на ВКС, ГК, III-то ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 200 КТ), при съществено нарушение на чл. 297 ГПК и на чл. 236, ал. 2 ГПК. Претендира разноските по делото.
Ответникът „Югоизточно държавно предприятие“ ДП [населено място] възразява, че повдигнатите въпроси не осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото чрез тях касаторът е заявил касационни оплаквания, а обжалваното решение съответства на относимата към него практика на ВКС и е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по трудов спор с цена на иска над 5 000 лв. Подадена е от легитимирана страна. Касатор е ищецът по отхвърления иск. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
По иска с правна квалификация чл. 200 КТ въззивният съд е възприел професионалния характер на заболяването на ищеца, зачитайки действието на протокол № 7/ 04.11.1999 г. на диагностичната комисия, съставен при условията, реда и от оторизирания орган, посочени в Наредба № 23 за съобщаването, регистрирането и отчитането на професионалните заболявания, обн. ДВ бр. 5/ 18.01.1985 г. в сила до 05.07.2001 г. Като е съобразил, че съгласно чл. 200 КТ работодателят отговаря за вредите от професионална болест, които са причинили трайно намалена работоспособност 50 и над 50 % на работника или служителя, независимо от това дали орган на работодателя или друг негов работник има вина за настъпването им, а със съставения протокол е установен професионалният характер на заболяването, а ищецът е насочен за трудоустрояване, а приел индивидуалният административен акт за недостатъчен, за правопораждащите факти на имуществената отговорност на работодателя. Поради това е пристъпил към обсъждане на представените решения на ТЕЛК – Стара З.. Установил е, че те потвърждават професионалния характер на заболяването, а последното по време на съставяне – решението на ТЕЛК от 18.06.2008 г. – определя трайно намалената работоспособност от 50 % на ищеца по причина на заболяването. Това решение обаче не е пожизнено, а с него е определен срок на трайно намалената работоспособност до 01.06.2011 г. Въззивният съд е приел, че след като по делото няма представени следващи решения на ТЕЛК, за периода след 01.06.2011 г. не е осъществена една от материалните предпоставки на предявения иск по чл. 200 КТ – професионалното заболяване на ищеца да е причинило трайно намалена работоспособност 50 и над 50 %. Посочил е, че правопораждащият следва да бъде доказан само с решение на ТЕЛК, а ангажираните други доказателствени средства за неговото установяване са неотносими. А. за това е почерпил от чл. 62, ал. 3 КСО. Достигнал е до крайния извод, че искът е неоснователен: за периода от 01.03.2010 г. до 01.06.2011 г., който е включен в решението на ТЕЛК от 18.06.2011 г. – като погасен по давност (възражение на ответника и изтеклия към предявяването на иска 3-годишен срок по чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ), а за периода 02.06.2011 г. – 31.12.2015 г. – поради липсва на решение на ТЕЛК, което за този период да определя процента на трайно намалената работоспособност на ищеца вследствие професионалното заболяване.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно оплакването в жалбата от ищеца срещу първоинстанционното решение, че приложено по делото влязло в сила решение доказва основанието на предявения иск. Съобразил е, че с него ответникът е осъден да заплати на основание чл. 200 КТ обезщетение за вреди поради професионалното заболяване, причинило трайно намалена работоспособност 50 % на ищеца, но е приел, че решението няма действието по чл. 297 ГПК. Обосновал се е с времевите предели на породената сила на пресъдено нещо, като е приел, че те не се разпростират върху онази част от исковия период, които следва изтеклия срок на погасителната давност. За този период е необходимо ново решение на ТЕЛК, което да определи процента на намалена работоспобност поради професионалното заболяване на ищеца.
При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос не обуславя обжалваното решение. Въззивният съд не е отрекъл, а е зачел действието на представения протокол № 7/ 04.11.1999 г. на диагностичната комисия, съставен при условията и по реда на Наредба № 23 за съобщаването, регистрирането и отчитането на професионалните заболявания (отменена, но в сила към датата на издаване на индивидуалния административен акт). Като е съобразил, че чрез него е установен професионалният характер на заболяването на ищеца, но не и причинената трайна неработоспособност 50 и над 50 %, е добавил, че протоколът е недостатъчен, за да докаже друга предпоставка (правопораждащ факт) на предявения иск по чл. 200 КТ. С това разрешение на въпроса, въззивното решение не противоречи, а съответства и на решението на ВКС, на което касаторът се позовава. В последното се приема, че по иска по чл. 200 КТ съдът е длъжен да съобрази действието на индивидуалния административен акт, който установява професионалния характер на заболяването на работника или служителя, а да не изисква нов за същия факт при последваща промяна на правната уредба. Следователно по първия въпрос са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият повдигнат въпрос обуславя обжалваното решение, но разрешението, което въззивният съд е дал, не противоречи, а съответства и на втория отговор на правния въпрос, даден с решение № 207/ 28.04.2010 г. по гр.д. № 1521/ 2009 г. ВКС, ГК, III-то ГО. В решението, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК, се приема също, че е безсрочно решението на диагностичната комисия за установяване на професионално заболяване, съставено при условията и по реда на отменената наредба. Когато е представено влязло в сила решение, с което между същите страни е бил уважен иск по чл. 200 КТ при представянето на такъв протокол на диагностичната комисия, по следващо дело между същите страни и на същото основание, съдът е длъжен да възприеме професионалният характер на заболяването. Въззивният съд е възприел, а не е отрекъл професионалният характер на заболяването на ищеца, но е посочил че съдебното решение, с което между същите страни е уважен иск по чл. 200 КТ, но за предходен период, няма задължително действие за друг факт (материално-правна предпоставка) от значение за предявения иск – това, че професионалното заболяване е причинило на ищеца трайно намалена работоспособност 50 или над 50 % в периода на предявения иск по настоящото дело, който следва изтеклия срок на погасителната давност. Следователно по втория повдигнат въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въпреки изхода на производството претенцията на ответника по чл. 78, ал. 3 ГПК е неоснователна. Липсват доказателства, че той е сторил разноски пред касационната инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 44/ 02.04.2018 г. по гр.д. № 81/ 2014 г. на Сливенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.