10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 742
гр. С.,12,10,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2128 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищцата в производството М. Т. К. касационна жалба срещу въззивно решение № 433, постановено на 27. 02. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 2496 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, с което на свой ред са отхвърлени предявените от касатора срещу ответника по касация Г. искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховане за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от ПТП, причинено от неидентифицирано моторно превозно средство, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т. 3, предл. първо от ГПК. Конкретно се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с осигуряването на доказателства по делото, доколкото вместо да уважи искането на ищцата – касатор за призоваване на посочен от нея още в исковата молба свидетел за установяване на механизма на процесното ПТП, съдът е постановил същият да бъде осигурен от ищцата при режим на довеждане, което за нея било невъзможно. По този начин ищцата била лишена от възможността да ангажира доказателства за установяване механизма на ПТП, поради което пък именно неустановяване, исковете й били отхвърлени, като неоснователни. Твърди се още, че с доклада си по чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд не е дал указания кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, със задължителни указания по прилагането на закона, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените от касатора искове са отхвърлени, въззивният съд в обжалваното си решение е приел за правилни част от решаващите изводи на първоинстанционния такъв досежно това, че по делото не е установен от ищцата съществен елемент от фактическия състав, водещ до ангажирането на отговорността на ответника Г. , за претърпените от ищцата – касатор вреди, а именно – наличието на виновно противоправно поведение на водач на друго, при това неидентифицирано МПС, при настъпването на ПТП. Въззивният съд е изложил, че въпреки изричното указване от страна на първоинстанционния съд, че на доказване от ищцата подлежи противоправното поведение на неустановения водач и цялостният механизъм на ПТП, доказателства в тази насока не са ангажирани. Според въззивния състав, по делото няма никакви доказателства за участие в катастрофата на втори автомобил, такова участие не е отразено и в съставения констативен протокол за ПТП, а ищцата е застъпила тезата за виновно поведение на неустановен водач едва след образуване на наказателно производство срещу нея.
Във въззивната си жалба срещу отхвърлителното първоинстанционно решение ищцата е искала допускане до разпит пред въззивния съд на поискан с нея още в исковата й молба, при условията на призоваване, неразпитан в първоинстанционното производство свидетел – очевидец на ПТП, който обаче бил допуснат от първоинстанционния съд, но не при условията на призоваване от съда, а при довеждане от ищцата, което тя не можела да осъществи. За да остави искането за събиране на нови гласни доказателства без уважение, въззивният съд е изложил в проведеното по делото открито съдебно заседание във въззивната инстанция, че въпреки допуснатата от първоинстанционния съд неточност относно начина на събиране на гласните доказателства, пред първоинстанционния съд не е възразено, а напротив – в последното по делото заседание ищцата е направила изявление, че няма да сочи други доказателства и няма доказателствени искания, поради което и не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 от ГПК.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване, което в голямата си част съставлява възпроизвеждане на съдържанието на касационната жалба касаторът излага, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК, като заявява само, че основния порок на решението е същественото нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до постановяване на решението при нарушение на материалния закон и неговата необоснованост. (Така заявеното по съществото си съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не такова за допускане на касационно обжалване, в светлината на чл. 280, ал. 1 ГПК.)
По отношение на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 , т. 1 от ГПК, извън възпроизведените оплаквания от касационната жалба досежно правилността на въззивното решение, която правилност не е предмет на настоящото производство общо се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, посочена като: Решение № 174 от 12. 01. 2011 г. на ВКС по т. д. № 36/2010 г., I т. о., ТК, в което било прието, че съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, страната има право да иска събиране на доказателствата във въззивното производство, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не може да настъпи когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда (първоинстанционен или въззивен) нарушение на процесуални правила. Нарушението на процесуалния закон може да се изразява в неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускане на доказателства или в приемането, че поисканото доказателство е неотносимо за спора, в нарушение от съда на вменено му от закона задължение – чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, или когато не събрани доказателства, които съдът събира служебно- чл. 176, чл. 195 , чл. 204 , чл. 267, ал. 2 ГПК. Посочените нарушения са все основания за допускане на доказателства от въззивната инстанция. Излага се по-натам, че с доклада по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд не е дал указания кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях – противоречие с решение № 253 от 18. 05. 2011 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2010 г., IV г. о., в което е ГК било прието, че въззивният съд може и е длъжен да събере доказателствата, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК – кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. За тези доказателства не настъпва преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК, тъй като в резултат на процесуалните нарушения, допуснати в първата инстанция, е била пропусната възможността за своевременното им допускане – чл. 266, ал. 3 от ГПК. Цитира се и Решение № 417 от 12. 07. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 788/2009 г., IV г. (към което предходното касационно решение също препраща) и в което било прието, че нови доказателства са и тези, които не са били събрани поради процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд – чл. 266, ал. 3 ГПК, в която хипотеза са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК – въззивният съд следва да допусне доказателства, които не са били събрани поради допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство. В тази част от изложението, в която се релевира наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно – противоречие с цитираната и приложена задължителна практика на касационната инстанция, въобще не се формулира от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, както това императивно повелява чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Извън случаите, в които е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо (какъвто настоящият случай не е), липсата на формулиран от касатора правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сама по себе си е достатъчно основание да бъде отказано допускането на такова обжалване. Поредността, в която се извършва проверка за наличието на основания за касационно обжалване е от проверка на общото, към проверка на конкретното, т.е. проверката дали формулираният от касатора правен въпрос отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, предхожда проверката за наличието на претендирания от касатора, допълнителен селективен критерий, в случая – по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, поради което и липсата на формулиран правен въпрос осуетява възможността за извършването на обоснована такава проверка в цялост.
Дори и да се пренебрегне систематизацията на изложението, извършена от самия касатор и да се приеме твърдение за относимост към критерия по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на формулираните в края на същото два въпроса, по отношение на които се претендира наличието на друг допълнителен селективен критерий – по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, то основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК отново не се установява да са налице. По отношение на първия, поставен въпрос, не е налице претендираното противоречие с цитираната и приложена, задължителна съдебна практика. Видно от изложеното и от самия касатор, в първото посочено решение касационната инстанция е въздигнала, като съществени процесуални нарушения на съда, даващи основание да се иска събирането на несъбрани в първоинстанционното производство доказателства, като нови такива във въззивния процес, неправилното тълкуване и/или прилагане на процесуална норма по допускане на доказателства, или че поисканото доказателство е неотносимо за спора, нарушение от съда на вменено му от закона задължение, или когато не са събрани доказателства, които съдът следва да събере служебно. Не такъв е процесният случай, доколкото видно, както от материалите по делото, така и от мотивите на въззивния съд, по делото не е осъществена която и да било от посочените в решението на касационната инстанция хипотези, а отказът на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК (формулирана, като невъзможност на съда да се позове на нея във въззивното производство) е обусловен от непротивопоставянето на ищцата на постановеното от съда допускане на искания от нея свидетел, именно при довеждане, както и изрично заявеното от ищцата по делото, преди даването на ход на устните състезания по същото, че е изчерпила доказателствените си искания, и няма такива. По същите причини, първият въпрос не е и изцяло релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
Вторият въпрос е изцяло несъответен на действително установимите по делото обстоятелства, доколкото противно на предпоставяното от въпроса и на изложеното от касатора, видно е от протоколирания доклад по делото, изготвен от първоинстанционния съд (л. 51 от първоинстанционното дело), че на ищцата конкретно и ясно е указана доказателствената тежест относно обстоятелствата, на които основава иска си (обстоятелство, констатирано и от въззивния съд в мотивите му), включително досежно наличието на противоправно поведение на водача на посоченото в исковата молба МПС, и наличието на причинно-следствена връзка между поведението му и настъпването на вредоносния резултат. При така изложеното и вторият въпрос се явява от една страна фактически необоснован, съобразно действително установимите по делото обстоятелства, а от друга страна – по същите причини, по делото не се установява да е налице претендираното от касатора да е допуснато от въззивния съд, противоречие с цитираната задължителна съдебна практика (второто и третото от цитираните касационни решения), изводите в която се основават на неосъществена по настоящото дело хипотеза, свързана с допуснати от съда процесуални нарушения на задълженията му досежно изготвяне на доклад по делото, и разпределянето при това, на доказателствената тежест между страните в процеса.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК отново само общо се твърди, че решението на съда е по процесуално правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона , както и за развитието на правото.
Формулират се два въпроса: 1. Когато в първоинстанционния съд ищецът е направил искане с исковата молба за допускане на гласно доказателство – свидетел при режим на призоваване от съда, то съдът разполага ли с правна възможност да постанови определение за допускане на лицето като свидетел, но при режим на довеждане и с какви възможности разполага ищецът за атакуване на такова определение пред първата инстанция, респективно разполага ли с процесуални възможности да атакува самото решение, и пред втората инстанция да иска събиране на несъбраното пред първата инстанция доказателство? 2. За процесуалната възможност на страната да иска събиране на доказателства във втората инстанция, когато с доклада по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд не е дал указания кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. По отношение и на двата се излага само общо, без да се обосновава с конкретни твърдения, че отговорите им биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По вече изложените по-горе мотиви в частта относно претендираното наличие на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и двата, така формулирани въпроса не отговарят на изискванията да представляват годен общ критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на същите не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая формалното посочване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е от естество да обоснове допълнителен селективен критерий в същата хипотеза, съгласно задължителните указания, дадени с т. 4 от ТР № 1/2010 год. по т.д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не се посочват нито конкретни неясни, противоречиви и/или непълни правни норми, приложими в отговор на формулираните въпроси, и налагащи създаването на съдебна практика по прилагането им, или осъвременяване на практиката, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък се сочи също конкретна съдебна практика, налагаща промяна на вече създадената такава, поради неточно тълкуване, или пък осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието, както на общ, така и на допълнителен, селективни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираните такива, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 433, постановено на 27. 02. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 2496 по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА М. Т. К., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 10 да заплати на Г. – [населено място], [улица] сумата 1185 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: