6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 742/17.10.2019
Върховен касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закритото заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Мими Фурнаджиева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2432 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2877/ 07.12.2018 г. по гр.д. № 2846/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 236/ 10.01.2018 г. по гр.д. № 4728/ 2016 г. на Софийски градски съд на основание чл. 135 ЗЗД е обявил за недействителен по отношение на С. И. Ю. – Б. договора по н.а. /№/ от /дата/, с който ответникът „Нов Аутлет“ ЕООД е продал на ответника М. А. Х. два застроени урегулирани поземлени имота в [населено място] срещу цена 125 200 лв.
Решението се обжалва от „Нов Аутлет“ ЕООД и от М. А. Х. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост по следните процесуално-правни въпроси: 1. Допустим ли е иск за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане с имот след вписаната възбрана, когато искът е предявен от лицето, в полза на което е наложена възбраната? и 2. Разполага ли с иска по чл. 135 ЗЗД кредитор, чието вземане е обезпечено със залог на пари, след като съдът е допуснал замяна на наложена възбрана върху имот в полза на същия кредитор (чл. 398, ал. 2 ГПК)? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване. По първия обосновават допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивният съд го е решил в противоречие с т. 4 от ТР № № 4/ 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/ 2017 г. ОСГТК на ВКС. По втория – допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и за проверка за правилност по следните въпроси (първият и третият – процесуално-правни, а вторият – материално-правен): 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, да прецени всички доказателства и доводи на страните, а в решението си да изложи върху кои доказателства основава фактическата обстановка, която е приел за установена? 2. За субективния елемент на иска по чл. 135 ЗЗД, с който кредиторът атакува възмездна сделка на разпореждане с недвижим имот на длъжника, има ли значение обстоятелството, че приобретателят е узнал за кредитора на прехвърлителя от вписана върху имота възбрана, ако след сключването на договора възбраната е заличена? 3. Дали определението, с което съдът е допуснал замяна на възбраната, е достатъчно основание за заличаването й от имотния регистър? Касаторите считат и тези въпроси включени в предмета на обжалване. По първия и третия обосновават допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на ВКС и с ТР № 1/ 2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Намират, че материално-правният въпрос е от значение за точното прилагана на закона и за развитието на правото. Претендират разноските по делото.
Ответникът по касация С. И. Ю. – Б. възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че жалбите са с допустим предмет. Решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска по чл. 135 ЗЗД над 5 000 лв. Подадена е от легитимирани страни. Касатори са ответниците, а искът е уважен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение.
С предявения иск ищецът С. Ю. иска на основание чл. 135 ЗЗД да се обяви за недействителен по отношение на него договорът по н.а. /№/ от /дата/, с който ответникът „Нов Аутлет“ ЕООД е продал на ответника М. А. Х. два застроени урегулирани поземлени имота в [населено място] срещу цена 125 000 лв. Ищецът е твърдял, че е кредитор на продавача по договор за заем от 01.08.2004 г. за сумата 220 000 евро срещу възнаградителна лихва, а ответниците са знаели това към сключването на договора за покупко-продажба.
Въззивният съд е приел, че доколкото с първоинстанционното решение искът е уважен, а във въззивната жалба (само) от ответника Х. той се е оплакал, че в нарушение на чл. 135 ЗЗД първата инстанция е приела да е знаел за вземанията на С. Ю. срещу „Нов Аутлет“ ЕООД, пред втората инстанция спорът се концентрира върху субективния елемент на иска – върху материално-правната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил и конкретните твърдения, с които оплакването в жалбата е било обосновано, както и че следва да ги обвърже с твърденията в писмения отговор на исковата молба (чл. 269, изр. 2, вр. чл. 131 ГПК). Намерил е, че в отговора на исковата молба ответникът Х. е признал, че преди да купи имотите от ответника „Нов Аутлет“ ЕООД е знаел за вписана възбрана върху единия имот в полза на ищеца С. Ю., но това не означавало да е запознат с конкретните параметри на правоотношенията между кредитора и продавача. Въззивният съд е приел, че в жалбата ответникът Х. се е оплакал също, че след сключването на договора за покупко-продажба възбраната е била отменена по надлежния ред (със съдебно определение по чл. 398, ал. 2 ГПК) и заличена, а първата инстанция била неглижирала тези релевантни за спора обстоятелства, извеждащи неоснователност на иска.
При тази изходна позиция въззивният съд е отразил фактите, които е намерил от значение за предпоставките (материално-правните условия) на иска по чл. 135 ЗЗД и за възраженията от ответниците, необходими другари по иска. От фактическа страна е приел, че: 1) С. Ю. се легитимира като кредитор на ответника „Нов Аутлет“ ЕООД с договор от 01.08.2014 г., по който „Нов Аутлет“ ЕООД е получил заем за сумата 220 000 евро (на 01.08.2014 г. – 140 000 евро, а на 04.09.2014 г. – 80 000 евро) срещу възнаградителна годишна лихва; 2) с договора по н.а. № 113/ 12.02.2016 г. „Нов Аутлет“ ЕООД е продал на Х. двата застроени имота в [населено място] срещу цена 125 000 лв.; 3) на 03.07.2015 г. върху единия имот в полза на С. Ю. е вписана възбрана в предварително обезпечение на иск на кредитора срещу длъжника „Нов Аутлет“ ЕООД за сумата 16 500 евро –възнаградителни лихви по договора за заем за периода 01.08.2014 – 30.04.2015 г.; 4) на 17.02.2016 г. с определение на съда по чл. 389, ал. 2 ГПК възбраната е била заменена със залог на пари за сумата 16 500 евро, извършен от „Нов Аутлет“ ЕООД в полза на С. Ю. при условията на чл. 180 – 181 ЗЗД и 5) на 28.06.2016 г. възбраната е заличена в имотния регистър.
Въззивният съд е приел, че доколкото искът има за предмет възмездна сделка, чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД изисква знанието и на продавача, и на купувача, че покупко-продажбата уврежда кредитора С. Ю.. Приел е, че договорът за заем от 220 000 евро срещу годишна възнаградителна лихва доказва знанието на продавача „Нов Аутлет“ ЕООД. Той е заемателят, а С. Ю. – заемодателят. Намерил е, че доколкото ответникът Х. не е сред кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже, че и купувачът е знаел, че покупко-продажбата уврежда кредитора. Въззивният съд е приел, че за осъществяването на материално-правната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е достатъчно, знанието на купувача Х. за вписаната възбрана в полза на кредитора С. Ю. върху единия имоти, а законът не изисква приобретателят да е наясно с всички параметри на възникналите от предоставения заем правоотношения между С. Ю. и „Нов Аутлет“ ЕООД.
Въззивният съд, така както и първоинстанционният, е намерил за ирелевантно обстоятелството, че възбраната е била заменена с определението на съда по чл. 389, ал. 2 ГПК, а впоследствие – заличена от имотния регистър. Знанието на купувача Х., че С. Ю. е кредитор на продавача „Нов Аутлет“ ЕООД, което е било проявено в знание за вписаната възбрана е установен по делото факт. Той не може да изчезне от правния мир, а да бъде заличен със задна дата поради заличените (преустановените) правни последици на възбраната, която е била наложена към покупко-продажбата, а впоследствие е била заличена.
Това са мотивите, при които въззивният съд е достигнал до извода, че въззивната жалба от Х. е неоснователна, а е длъжен да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 135 ЗЗД е бил уважен.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира основание да допусне до касационен контрол въззивното решение за проверка по допустимост. Съображенията са следните:
В т. 4 от ТР № 4/ 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/ 2017 г. ОСГТК на ВКС прие за недопустим иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на недействителност на извършено от длъжника разпореждане с имот след вписана възбрана, когато е предявен от лицето, в полза на което е наложена възбраната. По делото е установено, че за единия имот, продаден с договора по н.а./ № / от /дата/ г., е имало вписана възбрана в полза на ищеца. Възбрана е отменена по надлежния ред (чл. 389, ал. 2, вр. ал. 3 ГПК), а заличаването й – вписано в имотния регистър. След заличаването ищецът С. Ю. не може да се възползва от последиците на възбраната, а има правен интерес от предявения иск, който въззивният съд е разгледал и уважил. Следователно по първия процесуално-правен въпрос са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол за проверка на решението по допустимост.
С определението от 17.02.2016 г. по гр.д. № 8322/ 2015 г. на Софийски градски съд, влязло в сила на 05.05.2016 г., възбраната е заменена със залог на пари за левовата равностойност на сумата 16 500 евро – възнаградителни лихви по договора за заем от 01.08.2014 г. за периода 01.08.2014 г. – 30.04.2015 г. Обезпечението, което „Нов Аутлет“ ЕООД е извършил в полза на С. Ю. по реда на 389, ал. 2 ГПК, вр. чл. 180 – 181 ЗЗД, е само за това (акцесорно) вземане по договора за заем. По предявения иск по чл. 135 ЗЗД ищецът С. Ю. е обосновал легитимацията си като кредитор на „Нов Аутлет“ ЕООД по всички вземания по договора за заем от 01.08.2014 г., а не само от акцесорното, което е било предмет на допуснато от съда предварително обезпечение. Следователно и вторият процесуално-правен въпрос не обуславя въззивното решение, а по него е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол за проверка на решението по допустимост.
При служебна проверка настоящият състав на Върховния касационен съд установи, че след образуването на делото по иска по чл. 135 ЗЗД е постановено влязло в сила решение № 7029/ 07.09.2016 г. по гр.д. № 9176/ 2015 г. на Софийски градски съд, I-12 ГО. Със сила на пресъдено нещо е установено вземането на С. Ю. срещу „Нов Аутлет“ ЕООД по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за 16 500 евро – възнаградителните лихви по договора за заем от 01.08.2014 г. за периода 01.08.2014 г. Въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол и служебно, поради вероятна недопустимост (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК). Влязлото в сила решение не осъществява привременната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в смисъла, възприет с т. 2 ТР № 2/ 09.07.2019 г. по тълк.д. 2/ 2017 г. ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав не приема да са налице и сочените основания за допускане на касационния контрол за проверка на правилността на решението. Съображенията са следните:
Първият от повдигнатите за това въпроси (процесуално-правният) обуславя решението, но то съответства на практиката на ВКС, на която касаторите се позовават. В решението правният спор е решен в аспекта на оплакванията във въззивната жалба, която касаторът Х. е подал. Въззивният съд се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, извършвайки преценка на събраните доказателства в съответствие с правомощията по чл. 269, изр. 1 ГПК. Дали извършеното от него е правилно, в настоящото производство не може да се прецени, но предприетият и изложен в мотивите на решението подход не противоречи, а съответства на ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, а и на решенията на Върховния касационен съд, на която касаторите се позовават. Така втори се явява въпросът, че в касационните жалби липсват оплаквания, по кое оплакване във въззивната жалба (само) от ответника Х. втората инстанция не се е произнесла, кое точно възражение на ответниците, необходими другари, не е обсъдила и кое доказателство за релевантно обстоятелство не е съобразила.
Повдигнатият от касаторите материално-правен въпрос обосновава решението. По него практика на Върховния касационен съд на настоящия състав не е известна, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК такава да се създава. Практиката на ВКС не разкрива колебания, че в тежест на ищеца е да докаже субективният елемент по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД (знанието на приобретателя, че прехвърлителят по възмездния договор има кредитор), когато законът не го презумира (чл. 135, ал. 2 ЗЗД). Тази практика настоящият състав споделя. В съответствие с нея и е изводът, че фактът, който изразява недобросъвестността на приобретателя, не се проявява и не може да се прояви чрез действието на правни норми и в частност на онези, които уреждат правните последици от наложената възбрана, респ. от заличаването й в имотния регистър. Така е приел и въззивният съд. Волята на законодателя, изразена в чл. 135, ал.1, изр. 2 ЗЗД, е ясна и не се нуждае от тълкуване в смисъла на повдигнатия материално-правен въпрос. По него е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол за проверка за правилност.
Последният повдигнат процесуално-правен въпрос не обуславя решението. Въззивният съд е приел за ирелевантни за предявения иск обстоятелствата, че наложената възбрана е била отменена и заличена. Съответно не е разсъждавал и за това, дали определението по чл. 389, ал. 2 ГПК е било основанието за вписване на факта на заличената възбрана в имотния регистър.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите остават направените разноски и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2877/ 07.12.2018 г. по гр.д. № 2846/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.