О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 742
гр.София, 30.10.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1644 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. С. Л. против решение № 2300 от 5.12.2016 г., постановено по гр.д. № 347 по описа за 2016 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав, с което е потвърдено решение № 6942 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 5917 по описа за 2014 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-20 състав, за отхвърляне на предявените от касатора срещу С. Д. Д., А. Д. Д. и С. Д. Д.-К. искове с правно основание чл.74 от ЗЗД за заплащане на сумата от общо 102 000 лв., представляваща задължение на ответниците като наследници на Д. Д. и Ц. Д. за връщане на полученото по нищожен договор за продажба на недвижим имот от 8.5.2000 г. и евентуалните искове с правно основание чл.59 от ЗЗД за заплащане на същата сума.
Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по два въпроса:
1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно/ в тяхната взаимна връзка и зависимост/? Трябва ли съдът да изхожда само от съдържащите се в тях сведения каквито са, без да им приписва съдържание, каквото те нямат?
2. Съобразно нормата на чл.34 от ЗЗД когато договорът бъде признат за нищожен, всяка от страните по него трябва ли да върне на другата страна всичко, което е получила от нея?
Ответниците по касационната жалба С. Д. Д., А. Д. Д. и С. Д. Д.-К. не вземат становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
П. Г. Б., майка на касатора Р. С. Л., е предоставила заем в размер на 95 000 лв. на Д. и Ц. Д., който е бил обезпечен с договорна ипотека върху парцел IV-1480, 1481 от кв.29 по плана на [населено място], м. „М. ливади”, учредена с нотариален акт от 11.08.1999 г. № 197, том I, дело № 199/1999 г. на нотариус М. Ш., район на действие СРС. С нотариален акт № 42, том II, рег. № 11828, дело №260 от 08.05.2005 г. заемополучателите са продали чрез пълномощника си Р. Л. недвижимия имот на Л. Н. Р. за сумата от 102 000 лв., която купувачът е изплатил напълно и в брой на Р. Л.. На същата дата/8.05.2000 г./, с цел да бъде заличена ипотеката върху имота, заемодателят П. Б. е декларирала, че е получила заетата сума от 95 000 лв. от пълномощника на заемателите Р. Л.. След шест месеца, на 28.11.2000 г. Л. Р. е препродал имота на Д. Д., брат на Р. Л. и син на заемодателя П. Б., който на свой ред след по-малко от месец, на 23.12.2005 г. е прехвърлил собствеността на [фирма]. Междувременно с влязло в сила на 4.11.2010 г. решение от 8.12.2006 г., постановено по гр. д. № 2666 по описа за 2005 г. на Софийския градски съд, Първо гражданско отделение, трети състав, са обявени за нищожни пълномощното, с което заемателите са овластили Р. Л. да продаде имота, както и продажбите от 8.05.2000 г. и 28.11.2000 г. Основанието за нищожност е противоречие на сделките с разпоредбата на чл.152 от ЗЗД, тъй като с тях е уговорено удовлетворяване на кредитора/заемодател/ по начин, различен от този, посочен в закона. След влизане в сила на това решение първият купувач Л. Р. и пълномощникът на заемодателите Р. Л. са сключили на 23.09.2013 г. споразумение, с което Р. Л. се е задължила да върне получената продажна цена от 102 000 лв. по обявения за нищожен договор от 8.05.2000 г. и е изпълнила това си задължение според преводно нареждане от същата дата. Излагайки тези обстоятелства в исковата молба, тя е предявила срещу наследниците на Д. и Ц. Д. искове за заплащане на тази сума на основание чл.74 от ЗЗД като трето лице, встъпило в правата на кредитора Л. Р., на когото продавачите дължат връщане на даденото по нищожния договор, и евентуално- на основание чл.59 от ЗЗД, като неоснователно обогатяване.
Софийският градски съд е отхвърлил както главните, така и евентуално предявените искове, приемайки за недоказано, че купувачът Л. Р. действително е заплатил продажната цена от 102 000 лв., тъй като нотариалният акт не се ползва със задължителна материална удостоверителна сила по отношение заявлението на страните за извършено плащане, а други доказателства за такова плащане липсват. Освен това е изложил и съображението, че ако цената е платена, тя е получена от пълномощника за себе си и без основание поради нищожността на упълномощаването и продажбата. В такъв случай пълномощникът дължи връщане на сумата, а не мнимите упълномощители, поради което ищцата е изпълнила свое, а не чуждо задължение. Този съд е счел също за недоказано плащането на сумата от 95 000 лв. от ищцата на заемодателя, отразено в декларацията за заличаване на ипотеката, тъй като тази декларация представлява частен свидетелстващ документ, който няма доказателствена сила спрямо ответниците. Показанията на свидетеля Д. за извършването на такова плащане не са кредитирани, понеже той не е видял самото плащане, а и като брат на ищцата и участник в последващите сделки е заинтересуван от изхода на спора.
Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд, като е добавил, че декларацията за заличаване на ипотеката трябва да се разглежда в контекста на решението за прогласяване нищожността на упълномощаването и на продажбите и затова не установява извършено плащане на заема.
При преценката на доказателствата съдилищата не са допуснали твърдяното противоречие с практиката на ВКС по първия въпрос на касатора. Не е извършено извадково позоваване само на определени доказателства за сметка на други, не са игнорирани, а са обсъдени доводите на касатора. Затова няма противоречие между въззивното решение и цитираните от касатора решения № 172 от 28.10.2010 г. по т.д. № 1110/2010 г. на Второ Т.О. на ВКС, № 91 от 17.11.1971 г. по гр.д. № 73/71 г. на ОСГК на ВС и т.4 на ППВС № 7 от 27.12.1965 г. Доказателствата по делото са разгледани не изолирано, а в съвкупност, като съдилищата са изложили и съображения защо не кредитират показанията на свидетеля Д.. Ето защо не е налице и противоречие с постановките, съдържащи се в решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на Първо Г.О. на ВКС.
Всъщност във всички писмени доказателства, представени от касатора, липсват каквито и да е данни за реално плащане на цената на имота на праводателите на ответниците. Това обстоятелство, в съчетание с приетото основание за нищожност на упълномощаването и продажбите/начин на удовлетворяване на кредитора по договор за заем, не чрез плащане на заетата сума, а чрез опосредствено прехвърляне собствеността върху недвижим имот/ прави изводите на въззивния съд логични и съобразени с действителните отношения между страните.
По втория въпрос на касатора също няма противоречие между въззивното решение и решение № 403 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 1543/2010 г. на Трето Г.О. на ВКС. В това решение е прието, че съобразно разпоредбата на чл.34 от ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен, всяка от страните по него трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. За целта обаче трябва да се установи, че именно страната, а не нейният пълномощник, е получил цената по сделката, което в настоящия случай не е било доказано. В цитираното решение на ВКС казусът е решен по същия начин. Констатирано е, че цената е получена от пълномощника и няма данни да е предадена на продавача, затова продавачът не дължи връщането на цената.
Останалите посочени от касатора решения не са относими към поставените въпроси. Така например решение № 97от 8.2.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на Първо Т.О. на ВКС касае начина, по който съдът разглежда обективно съединените искове, а решение № 34 от 22.02.2012 по гр. д. № 652/2011 г. на Второ Г.О. на ВКС се отнася до приложението на чл.159, ал.2 от ГПК. В решение № 101 от 7.3.2012 г. по гр.д. 70/2011 г. на Първо Г.О. на ВКС е посочено, че с ГПК от 2007 г. е въведено ограничено въззивно производство, а решение № 250 от 11.01.2011 г. по т.д. № 535/2010 г. на Второ Т.О. на ВКС е постановено по въпроса дали резултатът от извършената работа следва да е приет с изрично изявление от страна на възложителя, или са достатъчни конклудентни действия за приемането.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че по повдигнатите от касатора въпроси касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2300 от 5.12.2016 г., постановено по гр.д. № 347 по описа за 2016 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав, с което е потвърдено решение № 6942 от 14.10.2015 г. по гр.д. № 5917 по описа за 2014 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, I-20 състав, за отхвърляне на предявените от касатора срещу С. Д. Д., А. Д. Д. и С. Д. Д.-К. искове с правно основание чл.74 от ЗЗД за заплащане на сумата от общо 102 000 лв., представляваща задължение на ответниците като наследници на Д. Д. и Ц. Д. за връщане на полученото по нищожен договор за продажба на недвижим имот от 8.5.2000 г. и евентуалните искове с правно основание чл.59 от ЗЗД за заплащане на същата сума.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: