9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 743
гр. С., 12,10, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2696 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 254, постановено на 28. 05. 2014 г. от Хасковски окръжен съд по т.д. № 328 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Хасковски районен съд по т.д. № 2554/2013 г., с което на свой ред е уважен предявеният срещу касатора от [фирма], ЕИК:[ЕИК] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване по отношение на касатора, че дължи на ищеца – ответник по касация сумата 17174.91 лв., представляваща мораторна неустойка по чл. 15 от Раздел VI на договор за лизинг № 010409/21. 04. 2009 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 729/2013 г. по описа на Районен съд – Хасково, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 283, т. 3, предл. първо от ГПК, като се твърди, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил главното твърдение за нищожност на клаузата за неустойка, с което е нарушил разпоредбата на чл. 269, изр. 2-ро от ГПК. Съществен пропуск на въззивния съд било и това, че не вменява на ищеца, като лизингодател никакви задължения, които да обосноват основателността на претенцията му за неустойка. В тази връзка касаторът излага, че лизингодателят през цялото време на действие на договора за лизинг е бездействал, като е премълчавал претенцията си по отношение на забавените лизингови вноски, при прехвърляне на собствеността върху обекта на лизинга, същият отново е имал пасивно поведение, като не е изпълнил задължението си своевременно да заяви претенцията си и не се е възползвал от правото си по чл. 15, изречение второ от договора с плащането на месечните вноски да прихване натрупаните до момента лихви за забава. Касаторът счита, че на това право на лизингодателя съответства и задължението му да извърши такова прихващане, за да не се допусне необосновано и прекомерно натрупване на неустойки, което да доведе до изкривяване на техния обезщетителен характер. Съдът, според касатора, игнорира задължението на лизингодателя да предяви своевременно претенцията си за неустойка по всяка една от забавените лизингови вноски, каквото задължение има лизингодателят съгласно чл. 15, изр. второ от договора, а този текст на практика гарантира правото на лизингополучателя да се защити от необосновано натрупване на неустойки. С това, твърди касаторът, съдът фактически не обсъждал посочения от касатора порок, водещ до нищожност на клаузите относно неустойката, изтъквайки само формални критерии по отношение на законови предпоставки за уважаване на претенцията за неустойка съда. Ако въззивният съд беше изпълнил задължението си да разгледа и обсъди посоченото от твърдение, че прочита който прави първоинстанционния съд на клаузата за неустойка е неправилен и незаконосъобразен, излага по-натам касатора, очевидно щеше да достигне до извода, че договорната клауза за неустойка разбирана по този начин е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, защото при евентуалното й присъждане е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, което води до несправедливо обогатяване на лизингодателя, и неустойката излиза извън обезщетителните и обезпечителни функции, които са й придали страните, т.е. извън пределите на нравствеността. Касаторът излага още, че освен претенцията за неустойка лизингодателят, при действието на договора за лизинг е имал и други пътища за защита срещу забавата на лизинговите вноски, от които не се е възползвал своевременно – да прекрати договора (чл. 38), да откаже да прехвърли правото на собственост върху лизинговата вещ с мотива, че има неизплатени неустойки, но той бездействал, като създал у касатора убеждението ,че няма такива претенции. Освен това, според касатора, неустойката не представлява изпълнение на договорените задължения, а същата се явява обезщетение за тяхното неизпълнение, поради което и позоваването от страна на решаващия съд на текста на чл. 41 от договора за лизинг било неправилно, тъй като този текст се отнася за забавено изпълнение от страна на лизингополучателя на задълженията му по договора и касаел правото на лизингодателя да търси изпълнени независимо от забавата им. В крайна сметка, според касатора, правото на лизингодателя да търси неустойка за забавено плащане на всяка една лизингова вноска е ограничено във времето от разпоредбата на чл. 15 изречение второ от договора – до заплащането на следващата лизингова вноска, а за последната е до момента на окончателното прехвърляне на собствеността върху обекта на лизинговия договор. Обратното тълкуване на тези договорни разпоредби водело до тяхната нищожност и обосновавало неправилността на обжалваното решение.
Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, респ. – отхвърляне на предявения срещу касатора иск по същество, претендират се разноски.
Противната страна оспорва жалбата, не претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният срещу касатора иск е уважен, въззивният съд в обжалваното си решение, след като е възпроизвел решаващите изводи на първата инстанция досежно това, че е безспорно, че между страните съществуват търговски отношения, възникнали по силата на сключен между тях договор за лизинг, по който месечната вноска е била уговорена в размер на 5550 лева, единадесетата вноска е била дължима на 21. 03. 2010 год. и няма спор между страните, че същата не е била изплатен в уговорения срок, но е била платена на два пъти – на 28. 11. 2011 год. – 5500 лева и на 29. 12. 2011 год. – 50 лева, поради което и е видно, че ответникът е изпълнил това свое задължение със закъснение. Според уговореното в раздел IV, т. 15 от договора в случай на забавено плащане, лизингополучателят дължи лихва за закъснение на база основания лихвен процент плюс наказателна лихва в размер на 0.5 на сто за всеки просрочен ден, поради което и се налага извод, че ответникът дължи на ищеца така уговорената неустойка за своето забавено изпълнение,възлизаща на основния лихвен процент плюс 0,5 % от стойността на забавеното плащане, в общ размер, определен от ССЕ в първоинстанционното производство. Въззивният съд е изложил, че не споделя навежданите доводи от касатора, че лизингодателят е злоупотребил със своето право да получи неустойка, като не е предприел своевременното й събиране, чрез прихващане със следващите месечни вноски, такова тълкуване на волята на страните по договора не може да се приеме при внимателен прочит на текста на чл. 15 изр. 2-ро, според който начислените лихви са дължими с плащането на следващата месечна лизингова вноска. Според съда това сочи, че плащането на лихвата е било отново задължение на лизингополучателя, като е уговорен срока, в който това е следвало да стане, по делото не се спори, че всички лизингови вноски са били забавени и то значително. В тази връзка, според съда не може да се сподели и становището, че поради пасивното поведение на лизингодателя се е стигнало до натрупването на такава голяма неустойка. Според въззивния съд, не може лизингополучателят да черпи права от собственото си неправомерно поведение, като вменява в задължение на лизингодателя поведение, с което веднага след настъпването на забавата за всяка една вноска да търси правата си по съдебен ред. Въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването, че след като е била прехвърлена собствеността върху лизинговата вещ, то лизингодателят бил заявил, че няма никакви претенции към лизингополучателя. По принцип неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода, докато е налице състояние на неизпълнение на задължението на длъжника, а времето, през което ще се начислява неустойката е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Според съда още, не е без значение още, че е налице търговска сделка, сключена между търговци, поради което и нейния размер не подлежи на намаляване, поради прекомерност, като в тези случаи е изключена възможността за частично освобождаване от отговорност, съгласно чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, нормата на чл. 309 от ТЗ е императивна и нейното действие не може да бъде дерогирано от търговците, поради което всеки един търговец сключвайки търговска сделка следва да знае, че размера на договорената неустойка не ще подлежи на корекция. В заключение въззивният съд е приел, че за да бъде уважен иск за заплащане на неустойка за договорно неизпълнение по търговска сделка е достатъчно да се установи наличие на облигационна връзка – валидно договорно задължение, от което да възниква задължение за изпълнение, уговорена по размер неустойка на неизпълнението, кредиторът да е изпълнил своето задължението по договора и длъжникът да е неизправната страна, които елементи според съда са налице в случая.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът формулира, с твърдение да съставляват правни въпроси – годно общо основание за допускане на такова обжалване, въпросите:
1. Въззивният съд длъжен ли е съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК да разгледа и се произнесе по всички изложени в жалбата оплаквания, още повече когато те касаят нищожност на договорна клауза за неустойка? Сочи се, че този въпрос е съществен за разрешаване на правния спор, тъй като съгласно посоченото в касационната жалба, въззивния съд не се е произнесъл по оплакването за нищожност на клаузата за неустойка и този му отказ е довел до постановяването на неправилно решение. Същевременно този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Решение № 229 от 21. 01. 2013 г. по търг. д. № 1050/2011 г. на Върховен касационен съд и Решение № 503 от 16. 01. 2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на Върховен касационен съд.
2. Има ли право въззивния съд да обсъжда и се произнася по непредявено искане за намаляване на неустойката? Според касатора, този въпрос е съществен, защото в мотивите на обжалваното решение въззивния съд главно обсъжда него и обосновава отхвърлянето на жалбата му с неговата неоснователност. Произнасяйки се по едно непредявено оплакване съда е постановил едно необосновано решение. Поставеният въпрос е решаван също противоречиво от съдилищата и е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Решение № 14 от 01. 03. 2013 г. по гр.д. № 206/2012 г. на Върховен касационен съд и Решение № 84 от 28. 02. 2012 г. по гр. д. № 1430/2011 г. на Върховен касационен съд.
3. Нищожна ли е клаузата за договорна неустойка, когато надхвърля обезщетителните и обезпечителни функции, които са й придали страните, и размерът й многократно надвишава основното задължение? Този въпрос, според касатора е съществен, тъй като въззивния съд, постановявайки осъдително решение задължава ответника да заплати неустойка, която от една страна многократно надхвърля размера на основното задължение, а от друга страна създава предпоставки при предявяване на идентични претенции за всяка от забавените вноски, общият размер на присъдената неустойка по всяка от забавените вноски да надхвърли многократно стойността на веща предмет на договора за лизинг. Този въпрос се твърди да е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Тълкувателно решение № 1 от 15. 06. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на Върховен касационен съд и Решение № 16 от 16. 06. 2009 г. по т. д. № 430/2008 г., II т. о. на ВКС.
Според разясненията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
И трите, така формулирани от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпроса, не отговарят на така законоустановените и разяснени по задължителен за съдилищата от касационната инстанция начин критерии, за да послужат като годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Никъде по делото, още по-малко пък своевременно – с отговора на исковата молба и/или въззивната жалба, и преди оплакванията си едва пред настоящата, касационна инстанция, касаторът не е релевирал по делото твърдения за нищожност на процесната договорна клауза за неустойка, в какъвто смисъл са зададени първият и третият въпрос. Поради изложеното и видно от възпроизведените в настоящото определение решаващи мотиви на въззивния съд към обжалваното му решение, и двата (първият и третият въпроси), като невключени в предмета на спора и необусловили изхода на делото, са ирелевантни за същия изход, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и за втория, формулиран от касатора въпрос. Въззивният съд действително е изложил мотиви досежно невъзможността за намаляване на неустойка по търговска сделка, сключена между търговци, но не като правен извод, обусловил изхода по конкретното дело, а само за да подчертае с аргумент от въведената в чл. 309 ТЗ законова забрана, неоснователността (вкл. преценявана и от гледна точка на субективното отношение на търговците – страни по търговска сделка, към елементите на последната), на твърденията на касатора за евентуална, възможна злоупотреба с права от страна на кредитора му, състояща се в непредприемане на незабавни действия за събиране на дължимите му по договора, неустойки.
Липсата в конкретния случай на формулиран в изложението за допускане на касационно обжалване, правен въпрос – годно общо основание за допускане на такова обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК само по себе си обуславя недопускането му, без да е възможно и/или необходимо да се извършва нарочна преценка на наличието и на допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба, измежду законоуредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК такива, доколкото последната преценка се извършва по отношение само на конкретен, отговарящ на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК правен въпрос, какъвто в случая липсва.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право, но не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 254, постановено на 28. 05. 2014 г. от Хасковски окръжен съд по т.д. № 328 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: