7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№743
С., 12.08.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3058 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 5024/8.VІІ.2015 г. на пловдивското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие против решение № 196 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 28.V.2015 г., постановено по т. д. № 12/2015 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 496/22.Х.2014 г. на Пловдивския ОС по т. д. № 997/2013 г. в атакуваната негова част: за осъждането на търговеца настоящ касатор – на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и съответно на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да заплати на ищцовото [фирма]-гр. П. сума в размер на 91062 лв., представляваща незаплатената цена на доставени стоки по две данъчни фактури от датите 30.V.2009 г. и 20.Х.2009 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото (30.ХІІ.2013 г.) и до окончателното погасяване на задължението, както сума в размер на 28 102.21 лв., представляваща мораторно обезщетение върху същата главница за период от три години до предявяването на тези два обективно кумулативно съединени осъдителни иска.
Оплакванията на д-вото касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като в тази връзка се инвокират доводи, както досежно това, че неправилно била интерпретирана задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК – „в насока, че включването на фактурите в счетоводството на ответника доказва и получаване на стоките по тях”, но също и че в нарушение на чл.чл. 370-373 ГПК първостепенният съд бил отказал да приеме за разглеждане по делото защитното възражение на търговеца настоящ касатор за прихващане, „направено с депозирания в срок отговор на допълнителната искова молба”. Предвид всичко това се претендира касиране на обжалваното въззивно решение и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата обективно кумулативно съединени иска на [фирма]-гр. П. да се отхвърлят в предявените по делото техни размери, ведно с присъждане на всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл – „в противоречие с практиката на съдилищата” – по следния процесуалноправен въпрос: „Дали се явява преклудирано възражение за прихващане по търговски спор, направено за първи път с отговора на допълнителната искова молба по реда на чл. 373, ал. 2 ГПК, за установяването на което не е необходимо събиране на доказателства пред първата инстанция, както и дали в процесуалните възможности на ответника по чл. 373, ал. 2 ГПК се включва и заявяване на възражение за прихващане, за което се ангажират доказателства с отговора на допълнителната искова молба, т.е. нуждаещо се от доказване в същия съдебен спор?” Посочено и приложено е от касатора към изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК решение № 1462/18.ХІІ.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ТК, постановено по т. д. № 1198/2012 г. – влязло в сила по реда на чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК, което обстоятелство е видно от постановеното в производство по чл. 288 ГПК определение № 948/6.ХІІ.2013 г. на ВКС, І-во т. о. по т. д. № 1746/2013 г.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. П. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване – предвид липсата на надлежна обосновка за наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на разноски за настоящето касационно пр-во в размер на сумата от 3 696 лв. (три хиляди шестстотин деветдесет и шест лева) – съгласно приложените списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 11.ІХ.2015 г., както и авизо за местен превод от 25.ІХ.2015 г. Инвокирани са доводи, че
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пловдивския апелативен съд, настоящата касационна жалба на [фирма]–гр. П. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Едно първоначално терминологично уточнение: Сред трите предпоставки за допустимост на касационния контрол в текста на чл. 280, ал. 1 ГПК, тази по т. 2 визира релевантен за изхода на делото правен въпрос, който е „решаван противоречиво от съдилищата”, а не: „решен в противоречие с практиката на съдилищата”, както касаторът погрешно интерпретира това нормативно съдържание.
Предмет на касационната жалба може да е само постановеният по съществото на спора акт на въззивната инстанция – не и този на първостепенния съд. Процесуална възможност за противопоставяне на възражение за прихващане срещу иска, „след срока за отговор”, вкл. до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, съгласно чл. 371 предл. 2-ро ГПК, е предвидена само ако съществуването или неоспорването му (на вземането, което е негов предмет – бел. на ВКС) са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение”. В процесния случай, във връзка с оплакването за допуснато от първостепенния съд нарушаване на съдопроизводствените правила по чл. 370 и чл. 373 ГПК в частта досежно оставеното без уважение искане на търговеца настоящ касатор за разглеждане на възражението му за прихващане с насрещни задължения в размер общо на 91 977.11 лв., Пловдивският апелативен съд е приел, че тези вземания не са били безспорни, т.е. че за установяването на тяхната изискуемост е било необходимо събиране на „нови доказателства пред първата инстанция”: предвид оспорването на представите от [фирма] на 8 акта образец 19 /с пор. №№ 34-41/. С оглед на това е било оценено като „правилно”, т.е. обосновано и законосъобразно, прилагането от първата инстанция на разпоредбата на чл. 371 ГПК, допускаща възражение за прихващане след срока за отговор на исковата молба да може да се прави вкл. и до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, но само „когато за доказването му не се налага събирането на нови доказателства”. Докато в случая, чието разрешаване е било предмет на представеното от касатора с изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК влязло в сила решение № 1462 на Пловдивския апелативен съд, ТК, от 18.ХІІ.2012 г. постановено по т. д. № 1198/2012 г., възражението за прихващане е било счетено за допустимо, като своевременно направено, т.е. при използване на процесуалната възможност по чл. 371, предл. 1-во ГПК: предвид обстоятелството, че „в качеството им на частни свидетелстващи документи представените протоколи обр. 19 не са оспорени досежно верността им, поради което те имат доказателствено значение, именно защото тяхната материална доказателствена сила не е била оборена в процеса”. В заключение, съгласно т. 3 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Констатираната по-горе липса на идентитет между атакуваното от търговеца настоящ касатор въззивно решение и другото влязло в сила решение на въззивен съд „по същия правен въпрос” изключва в процесния случай приложното поле на касационния контрол.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско д-во искане за това, касаторът [фирма]-гр. П. ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да му заплати сума в размер на 3 696 лв. (три хиляди шестстотин деветдесет и шест лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от пловдивското адвокатско д-во – съгласно приложените по делото Списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 11.ІХ.2015 г., както и авизо за местен превод от 25.ІХ.2015 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 196 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 28.V.2015 г., постановено по т. д. № 12/2015 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], партер, магазин № 2 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 3 696 лв. (три хиляди шестстотин деветдесет и шест лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от пловдивското адвокатско д-во „Д., П. и Б.”.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2