О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 743
гр. София, 17.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ОЛГА КЕРЕЛСКА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
Като изслуша докладваното от съдия Керелска т. дело №60016/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение №2475/15.12.2015 г.по в. гр.д. №1768/2015 г. на Софийски апелативен съд, 10-ти състав по касационната жалба на Н. С. Д. от [населено място], С. П. Иванова от [населено място] и Д. М. Д. от с. гр., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетните си деца В. С. Д. и М. С. Д..
Ответникът по касационната жалба „ЗАД [фирма], [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допустимост на касационното обжалване в писмен отговор по делото.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, приложено е и Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.3,т.1 ГПК , поради което е процесуално допустима.
Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280 ГПК.
Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано изпълнението на допълнителен критерий / основание/ по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК /виж ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г./
С представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът застъпва становище, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в т.ч. и задължителната такава по материалноправния въпрос , свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД по отношение на определения размер на обезщетението.Позовава се на противоречие с ППВС №4/23.12.1968 г.т.ІІ и с практика по чл. 290 ГПК на ВКС -решение №49/27.04.2011 г. по гр.д. №697/2010 г. на ВКС, 3-то г.о., Р №39/03.08.2015 г. по т.д. № 45231/2013 г. на ВКС, 2-ро т.о. Счита, че с въззивното решение не са спазени задължителните указания на ВС и ВКС за това , че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие , а трябва да бъде съобразено по всяко дело с конкретните доказани обстоятелства. На второ място касаторът счита, че допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК/ противоречие със задължителна практика на ВС и ВКС/ е изпълнено и по отношение на въпроса свързан с приложението на чл. 51,ал.2 ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.Позовава се на противоречие с ППВС №17/1963 г. тъй като съдът не е съобразил установения с това постановление принцип , че за да се намали дължимото обезщетение за вреди самият пострадал трябва лично да е допринесъл за тяхното настъпване. Сочи и решения на ВКС , постановени по реда на чл. 290 ГПК / Р №45/15.04.2009 г. по т.д. №525/20078 г. на ІІ т.о., Р №206/12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г. на ІІ т.о., Р №159/24.11.2010 г. по т.д. №1117/2009 г и Р №58/29.04.2011 г. по т.д. №623/2010 г. на ІІ т.о./ съгласно които , при преценката за наличие на съпричиняване на настъпилите в резултат на ПТП вреди, следва да се отчита не само фактът на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Според касатора основанието по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК е изпълнено и по процесуално правния въпрос свързан с изискването за мотивираност на решението в случай на решаващо неприемане на експертен извод за предотвратимостта на ПТП от страна на пострадалия. Въпросът може ли съдът да постанови решение без да мотивира собствения си извод, който е в противоречие и с експертни изводи за претърпяване на ПТП от страна на пострадалия е от решаващо значение в случая , предвид приетия принос от страна на наследодателя на ищците, както за настъпване на ПТП, така и за вредоносния резултат . В тази насока се позовава на Р №108/16.05.2011 г. по гр.д. №1814/2009 г., Р №324/13.07.2011 г. по гр.д. №378/2009 г. и Р №83/02.05.20`12 г. по гр.д. № 943/2011 г. , 3-то г.о. , постановени по чл. 290 ГПК.
С обжалваното решение е потвърдено решение №3773/28.05.2014 г., постановено по гр.д. № 3837/2012 г. от Софийски градски съд, с което ЗАД [фирма], [населено място] е осъден да заплати следните суми : на С. П. Иванова и Н. С. Д. по 96 000 лв. на осн чл. 226,ал.1 от Кодекса на застраховането /КЗ/ във вр. чл. 233КЗ обезщетение за претърпени вреди от смъртта на техния син С. Д. ; на Д. М. Д. – 80 000 лв. на осн. чл. 226,ал.1 КЗ във вр. чл. 223 от КЗ обезщетение за вреди от смъртта на нейния съпруг и по 120 000 лв. на В. С. Д. и М. С. Д. , действащи като малолетни чрез законния си представител Д. М. Д., обезщетение за вреди от смъртта на техния баща С. Д. , ведно тези обезщетения със законната лихва от 11.11.2010 г. до окончателното й изплащане.
При определяне размера на дължимите обезщетения въззивният съд е посочил , че съобразява конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия и неговото обществено положение, близките отношения на пострадалия и ищците по делото , претърпените от последните болки и страдания от неговата внезапната преждевременна смърт , както и лимита на застрахователното обезщетение. Същевременно въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 272 ГПК и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, където тези критерии при определяне размера на обезщетението, са обсъдени подробно. С оглед на това ,настоящият състав на Върховният касационен съд ,3-то г.о. счита, че по поставения материалноправния въпрос , свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД по отношение на определения размер на обезщетението, въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната задължителна практика на ВС и ВКС. Размерът на присъденото обезщетение „по справедливост” е определено при съобразяване на релевантните за този размер факти и обстоятелства.
С обжалваното решение не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС и въпроса свързан с приложението на чл. 51,ал.2 ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.С решението е отчетено обстоятелството, че пострадалият е карал с превишена скорост / 114 км/ч, при ограничение от 90 км/ч.Прието е също така , че ако пострадалият е карал със разрешената скорост след удара с товарния автомобил не би се отклонил и достигнал като разстояние второто дърво , в което водача се е ударил фатално със скорост от 45 км/ч. По отношение на данните за скоростта, с които се е движил пострадалия автомобил и разрешената скорост съдът се е позовал на приетата по делото съдебно – техническа експертиза.Въз основа на тези данни съдът е направил извод относно възможността фаталния удар във второто дърво да бъде избегнат,ако пострадалият водач е карал в рамките на разрешената скорост. Този извод не влиза в противоречие с данните от приетата по делото съдебно – техническа експертиза, според която дори и да се е движил с разрешената скорост от 90 км/ч. първоначалният удар с другия автомобил – камион марка „ЗИЛ” не би могъл да бъде избегнат.При съобразяване на опитните правила и общоприета логика,направения от съда извод не е неправилен.Несъмнено по – ниската скорост обуславя и по- малка сила на удара в обект, който се намира на пътя на движещия се автомобил и съответно възможността колата да рекушира в друг обект, както в случая.В мотивите на първоинстанционният съд, към които има препращане се приема , че съпричиняването се изразява в това , че пострадалият водач в нарушение на чл. 20,ал.2,изр.2 от ЗДП не е намалил скоростта и не е предприел спиране след като е възприел или е бил длъжен да възприеме маневрата на другия участващ в произшествието автомобил, още повече че същият е подал съответния светлинен сигнал / мигач/. Доколкото тези изводи на първоинстанционния съд не са били отречени от въззивната инстанция и има препращане към тях, следва да се приеме ,че съображенията на въззивната инстанция са добавъчни още повече ,че въззивната инстанция е възприела и определения от първоинстанционния съд процент на съпричиняване -20%. С оглед на казаното не е налице противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС по въпроса , че за да бъде признато съпричиняване на вредоносния резултат, самият пострадал трябва лично да е допринесъл за тяхното настъпване.Безспорно признатото в случая съпричиняване се свързва с лични действия или бездействия на пострадалия.Същевременно не е налице противоречие с практиката на ВКС и по отношение на въпроса за мотивиране на изводите във връзка със съпричиняването.За да мотивира тези изводи съдът се е позовал и на данните от приетата по делото съдебно- техническа експертиза. Посочена е и причинно – следствената връзка между действията и бездействията на пострадалия и настъпилия за него вредоносен резултат.
Съобразно изложеното, по формулираните правни въпроси не е изпълнено посоченото от касатора допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационното обжалване по чл. 280,ал.1т.1 ГПК, поради което е касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода на настоящото производство, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 5 870 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното ВКС, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2475/15.12.2015 г.по в. гр.д. №1768/2015 г. на Софийски апелативен съд, 10-ти състав по касационната жалба на Н. С. Д. от [населено място], С. П. Иванова от [населено място] и Д. М. Д. от с. гр., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетните си деца В. С. Д. и М. С. Д..
ОСЪЖДА Н. С. Д. от [населено място], С. П. Иванова от [населено място] и Д. М. Д. от с. гр., действаща лично за себе си и като майка и законна представителка на малолетните си деца В. С. Д. и М. С. Д. да заплатят на „ЗАД [фирма] , [населено място] юрисконсултстко възнаграждение в размер на 5 870 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: