2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
С. 12.08. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………………..…и с участието на прокурора ………………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3115 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 11754 от 4.ІХ.2015 г. на М. И. Б. от [населено място], подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие против решение № 1490 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 8.VІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 208/2015 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 4177/10.VІ.2014 г. на СГС, ГК, с-в І-10, по гр. д. № 5891/2013 г. в частта му, с която предявените от настоящата касаторка (в качеството й на единствена наследница на закон на починалата в хода на процеса М. Н. Х. от [населено място]) обективно кумулативно съединени два осъдителни иска срещу ответната застрахователна компания [фирма]-С. с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и съответно по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са били отхвърлени за разликата над присъденото й обезщетение за неимуществени вреди от 6 000 лв. (шест хиляди лева) и до пълния предявен по делото размер на претенцията от 35 000 лв., вкл. и ведно със законната лихва за разликата между главниците, считано от датата на настъпване на процесното ПТП /17.01.2013 г./ и до окончателното погасяване на задължението.
Оплакванията на касаторката Б. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 236, ал. 2 ГПК/. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който „да се уважи иска за причинени неимуществени вреди до пълния предявен размер, т. е. за още 29 000 лв., ведно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане – 17.01.2013 г., до окончателното плащане”, а също и да се присъдят разноски и адвокатско възнаграждение, но „като се отменят присъдените на ответника разноски”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК, където към оплакванията за неправилност е добавено и такова за нищожност на атакуваното въззивно решение /предвид неподписването му от единия от членовете на съдебния състав и липсата на отбелязване относно причините за това/, жалбоподателката Б. обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение САС се е произнесъл по общо 15 /петнадесет/, последните три от които с характера на „уточняващи”, материално- и процесуалноправни въпроса, „решени в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”, а именно: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение?”; 2./ „Неспазване на изискването за мотивираност на решението – липсата на мотиви относно всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението и необсъждане на налични по делото доказателства, представлява ли съществено (процесуално – бел. на ВКС) нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?”; 3./ „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?”; 4./ „Нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на дължимото на ищцата обезщетение за възмездяване на причинените й от ПТП вреди, при несъобразяване в достатъчна степен на задължителните указания по приложение на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС № 4/68 г., макар съдът формално да се е позовал на тях, както и неотчитането в пълнота на всички доказателства, свързани със задължителните критерии?”; 5./ „ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по чл. 52 ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?”; 6./ „Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на обжалваното съдебно решение?”; 7./ „”Допуснато ли е нарушение на материалния закон при прилагане принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е посочил критериите, които следва да се отчетат по приложение принципа на справедливост и не е съобразил в достатъчна степен всички критерии, както и конкретните, обективно съществуващи факти, имащи значение при определяне размера на обезщетението?”; 8./ „Нарушен ли е материалният закон като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпило увреждане, изживян силен стрес и психически последици, а и предвид възрастта – настъпилата пълна промяна в живота на пострадалата, като един от критериите при определяне размера на обезщетението?”; 9./ „Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите от съществено значение при определяне размера на обезщетението?”; 10./ „При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимита или икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетението?”; 11./ „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, съответно нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно идентични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, както и следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението и дали само формално соченото „съобразяване с лимита” е достатъчно за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?”; 12./ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ (отм.) и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?” 13./ „Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание по чл. 226 КЗ (отм.), освен с принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ (отм.), предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 от ПЗР на КЗ (отм.)?”; 14./ „Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразят тези промени?”; 15./ „Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самият законодател установява все по-високи лимити за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата касационна жалба на М. И. Б. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По твърдението на касаторката за порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в република постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и/или недопустимостта на обжалваното решение. Само ако съществува вероятност последното да е процесуално недопустим или нищожен съдебен акт, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за наличие на някой от тези два порока по смисъла на чл. 281, т. 1 и т. 2 ГПК ще се извърши с решението по съществото на касационната жалба. От фактическа страна не се констатира обаче в процесния случай атакуваното въззивно решение да не е било подписано от един от тримата членове на съдебния състав на САС. Предвид очевидната невярност на твърдението на касаторката, не е налице и вероятност този съдебен акт да страда от порок по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК. Допълнителните аргументи в подкрепа на този извод се съдържат в разпоредбите на чл. 21, ал. 5-във вр. чл. 236, ал. 3 ГПК.
2. По твърдението на касаторката Б. за наличието на приложно поле на касационния контрол във всяка от трите хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК:
За да потвърди решението на първостепенния съд в атакуваната негова отхвърлителна част – за разликата между присъденото в полза на ищцата по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) застрахователно обезщетение за претърпени от наследодателката й вследствие на процесното ПТП от 17 януари 2013 г. неимуществени вреди от 6 000 лв. и до пълния предявен размер на този пряк иск за 35 000 лв., вкл. ведно със законната лихва от датата на процесното ПТП и до окончателното погасяване на задължението, Софийският апелативен съд е приел, че това обезщетение в пълна степен репарира понесените от първата неимуществени вреди, понеже неговият размер „е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия; неговото обществено положение; вида и броя на получените увреждания,; продължителността на лечебния и възстановителен период; продължителността и интензитетът на болките и страданията; остатъчните проявления от уврежданията и прогнозата за лечение и с лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на решаващия съд по това дело. Надлежно разяснено е, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Погрешното отъждествяване от жалбоподателката Б. на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1-во и 2-ро ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, нито един от всичките 15 формулирани от касаторката Б. в изложението й по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правни въпроса, вкл. и последните 3 „уточняващи” такива, не е бил включен в предмета на спора по делото. Напротив, в преобладаващата си част те се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение, а в останалата част имат изцяло хипотетичен характер. Ето защо, при установеното отсъствие на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, се явява безпредметно обсъждането налице ли е всяка от допълнителните предпоставки за неговото приложно поле по т.т. 1-3 на същия законов текст.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1490 на Софийския апелативен съд, ГК, 10-и с-в, от 8.VІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 208/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2