1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
гр. София, 23.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 695 по описа за 2019г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „М. и Р.“ чрез адвокат Д. М. срещу решение № 2440 от 22.10.2018г. по гр. дело № 3631/2017г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е потвърдено решение № 100 от 06.01.2016г. по гр. дело № 10231/2013г. на Софийски градски съд, ГО, I-1 състав в частта, в която е признато за установено, че клаузите на чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL42178 от 11.08.2008г., сключен между Р. В. М. и Р. А. М. като кредитополучатели и „Юробанк И Еф Джи България“ АД /с настоящо наименование „Юробанк България“ АД/ са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 146 връзка с чл. 143 ЗЗП, и ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на ищците Р. В. М. и Р. А. М. сума в размер 5 563,68 швейцарски франка, представляваща недължимо платени месечни анюитетни вноски, сума в размер 9,54 швейцарски франка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 03.04.2012г. до окончателното изплащане.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, практиката на СЕС – решения по дела С-186/16 и С-119/17, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ относно валутата на кредита и валутния риск;
2/ тълкуване и прилагане на практиката на СЕС и в частност на актовете по С-186/16 и С-119/17;
3/ начина на формиране на лихвата по договора и критериите към лихвата и съответно към компонентите й;
4/ приложимост на БЛП за кредити в швейцарски франкове по кредити във валута, различна от швейцарския франк; промяната в условията на договора за кредит;
5/ приложимост на погасителна давност по суми, платени като анюитетни вноски;
6/ приложимо законодателство при преценка наличието на неравноправие и нищожност на клаузи от договор за кредит и това че следва да се преценява към датата на сключването му;
7/ приложимост на чл. 143, т. 19 ЗЗП относно клаузи от договор за кредит, сключен на 11.08.2008г.;
8/ наличие на значителност на неравноправност между правата и задълженията на страните по договор за кредит и критерии и начин на установяване значителността;
9/ установяване индивидуалността на клаузите от договора за кредит;
10/ критерии за установяване дали клаузите са ясни и разбираеми за средния потребител;
11/ доказателствена стойност на сключените към договора за кредит допълнителни споразумения, следва ли същите да се тълкуват като признание от страна на кредитополучателя относно валутата и размера на задълженията по договора за кредит.
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответниците Р. В. М. и Р. А. М., двамата от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Волева оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като в касационната жалба и изложението не са поставени конкретни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, а поставените общи проблеми не са обуславящи изхода на спора. Поддържат, че относно валутата на кредита и валутния риск, тълкуване и прилагане на практиката на СЕС и в частност актовете по дела С-186/16 и С-119/17 и приложимостта на БЛП за кредити в швейцарски франкове по кредити във валута, различна от швейцарския франк; промяната в условията на договора за кредит, е налице решение № 295/22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., което е съобразено от въззивната инстанция; считат, че съдебният състав е процедирал и решил въпроса в съответствие с практиката на СЕС. По въпроса за начина на формиране на лихвата по договора и критериите към лихвата и съответно към компонентите й, както и промяната в условията на договора за кредит е създадена практика на ВКС, с която САС се е съобразил – решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. Ответниците поддържат, че по въпроса за погасителната давност по суми, платени като анюитетни вноски, при искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице трайноустановена практика в смисъл, че се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а по отношение на периодичните плащания е постановено Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Излагат доводи, че поставените въпроси за приложимото законодателство при преценка наличието на неравноправие и нищожност на клаузи от договор за кредит и че следва да се преценява към датата на сключването му, както и за приложимостта на чл. 143, т. 19 ЗЗП относно клаузи от договор за кредит, сключен на 11.08.2008г., са чисто правни, поради което не попадат в приложното поле на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според ответниците въпросът за установяване индивидуалността на клаузите от договора за кредит е решен в съответствие с решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. Относно критериите за установяване дали клаузите са ясни и разбираеми за средния потребител, наличието на значителност на неравноправност между правата и задълженията на страните по договор за кредит и критериите и начина на установяване значителността ответниците считат, че не са решени в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, посочена в т. 6 от отговора на касационната жалба. Поддържат, че въпросите за доказателствена стойност на сключените към договора за кредит допълнителни споразумения, следва ли същите да се тълкуват като признание от страна на кредитополучателя относно валутата и размера на задълженията по договора за кредит, са решени при спазване на решение по т. дело № 2615/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. Ответниците претендират присъждане на направените по делото разноски – платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 42178/11.08.2008г., с който „Юробанк И Еф Джи България“ АД /с настоящо наименование „Юробанк България“ АД/ е предоставил кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 126 000 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, както следва: 1/ равностойността в швейцарски франкове на 18 000 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на конкретен описан недвижим имот; 2/ равностойността на швейцарски франкове на 108 000 евро по курс „купува” за щвейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, за други разплащания, срещу задължението на кредитополучателите да върнат кредита, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Констатирал е, че датата на усвояване на кредита е 15.08.2008г., дължимата към тази дата месечна вноска е в размер 1 268,03 швейцарски франка, приложимият курс „купува” за швейцарския франк на „Юробанк И Еф Джи България“ АД към евро към датата на сключване на договора е 1,6579236 и определен съобразно този курс, размерът на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 208 899 швейцарски франка. Приел е също, че от 15.11.2008г. ответната банка е увеличила базовия лихвен процент едностранно.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е установил следните обстоятелства: съгласно погасителния план към договора за кредит за периода от 15.09.2008г. до 15.03.2012г. /43 месеца/ първоначално договорената анюитетна месечна вноска е била в размер 1 268,03 швейцарски франка /главница и лихва/; общата сума на вноските е трябвало да бъде в размер 54 525,29 швейцарски франка; надплатената сума, изчислена като разлика между общия размер на осчетоводените по сметката 43 бр. месечни вноски за погасяване на задължения и общия размер на същия брой вноски по първоначално договорената месечна анюитетна вноска /1 268,03 шв. фр./ за периода от сключване на договора – 11.08.2008г. до завеждане на исковата молба – 03.04.2012г. вкл. е в размер 5 563,68 швейцарски франка; разликата между платените от ищците такси и таксите, които е трябвало да бъдат платени по първоначално определените месечни вноски, при отчитане промяната в съотношението между главницата и лихвата за периода от 11.08.2008г. до 03.04.2012г. е в размер 9,54 швейцарски франка.
За да направи извод, че ищците се ползват от предвидената в ЗЗП защита на потребителите, въззивната инстанция се е аргументирала с обстоятелството, че кредитополучателите /ищците/ са физически лица, на които по силата на процесния договор № HL 42178/11.08.2008г. е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което и същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съдебният състав е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката, поради което кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Изводът за неоснователност на възражението на ответника по исковата молба, че клаузите на договора са индивидуално уговорени, е аргументиран с обстоятелството, че общите условия са инкорпорирани в договора, и с липсата на конкретни доказателства във връзка със сключването на договора и за провеждането на преговори относно неговото съдържание, ангажирането на каквито е в тежест на доставчика съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което по отношение на спорните клаузи не е приложимо изключението по чл. 146 ЗЗД.
При преценка на неравноправния характер на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит въззивният съд е съобразил понятието „неравноправна клауза в договор, сключен с потребител“ по смисъла на чл. 143 ЗЗП, отчел е, че в посочената разпоредба е направено неизчерпателно изброяване на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, и е взел предвид взаимната обусловеност на спорните клаузи. За да направи извод, че процесните договорни клаузи са нищожни като неравноправни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, съдебният състав е приел, че са изпълнени критериите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, а именно:
1/ В нито една от клаузите, предвиждащи едностранна промяна от банката по време на действието на договора на възнаградителната лихва и Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, не са посочени условията, при които банката ще извършва промяната на базовия лихвен процент, представляващ един от компонентите при изчисляване размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Във въззивното решение е прието е, че в посочената от ответната банка Методология са определени компонентите, които влияят на размера на базовия лихвен процент, като е посочено, че при промяна на някой от тях е налице основание за неговата актуализация, но тези положения не са част от съдържанието на сключения с ищците договор за кредит, тъй като те не са възпроизведени в нито една негова клауза. Въззивният съд е констатирал, че по делото не са представени доказателства, че към датата на сключване на процесния договор кредитополучателите са били запознати с Методологията, на която се позовава ответната банка и която е едностранно издадена от него, както и че са изразили съгласие предвидените в нея условия да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения, като се е позовал също на чл. 298, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ТЗ.
2/ Липсата на възможност да влияят върху определянето на базовия лихвен процент поставя ищците – кредитополучатели в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена обратната възможност.
3/ В отношенията им с банката кредитополучателите са в положение на по-слаба страна и от гледна точка на степента им на информираност и на възможностите, които им се предоставят да преговарят.
4/ Предварително установените от банката условия в спорните договорни клаузи са във вреда на ищците – кредитополучатели и създават значително неравновесие между правата и задълженията на страните, като по този начин се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Тези изисквания в случая са нарушени с включване на процесните клаузи в договора, доколкото с тях се предвижда ограничаване възможностите на потребителите, с което се стига до незачитане на техните интереси.
Въззивният съд съобразно правомощията си, предвидени в чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като по този начин ги е направил свои собствени. С оглед приетата нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит и въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е направен извод за основателност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 5 563.68 швейцарски франка, представляваща разлика между заплатените от ищците 43 бр. завишени анюитетни вноски за периода от 11.08.2008г. до 03.04.2012г. и предварително договорените анюитетни вноски, и сумата 9.54 швейцарски франка, представляваща разлика между платените от ищците в по-висок размер такси и таксите, които е трябвало да бъдат платени по първоначално определените анюитетни вноски за същия период.
Относно възражението на ответната банка за погасяване на вземанията на ищците по давност на основание чл. 111 ЗЗД съдебният състав е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по чл. 272 ГПК, в което неоснователността на това възражение е аргументирана с характера на предявеното вземане и неговия източник – неоснователно обогатяване, а не вземане за периодични плащания, поради което се погасява с изтичането на петгодишна давност, която тече от момента на имущественото разместване. Предвид сключването на договора за кредит на 11.08.2008г., първото извършено от ищците плащане по него на 15.09.2008г. и подаването на исковата молба на 03.04.2012г., е направен извод, че петгодишната погасителна давност не е изтекла.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Относно валутата на кредита и валутния риск и тълкуване и прилагане на практиката на СЕС и в частност на актовете по С-186/16 и С-119/17 са постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 295/22.02.2019г., т. д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 294/27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 384/29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 314/29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 67/12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г. на ВКС, ТК, I т. о. В посочените съдебни актове е прието, че „неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.” За да дадат този отговор, съдебните състави са се позовали на задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703, определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17, EU:C:2018:103, решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, EU:C:2014:282, решение от 23.04.2015г. по дело C-96/14, EU:C:2015:262, решение от 03.06.2010г. по дело C-484/08, EU:C:2010:309/, решение от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750, решение по дело C-415/11, EU:C:2013:164 и др./. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е допуснал нарушение на цитираната практика на ВКС и СЕС.
По въпросите за начина на формиране на лихвата по договора за кредит, критериите към възнаградителната лихва и съответно към компонентите й, както и за приложимостта на БЛП за кредити в швейцарски франкове по кредити във валута, различна от швейцарския франк и промяната в условията на договора за кредит също е формирана константна практика на ВКС /решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 6/17.07.2018г. по т. д. № 2111/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 384/29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 314/29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове/, която е съобразена от въззивната инстанция. Съгласно константната практика уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора.
Съдебните състави на ВКС са приели, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит е необходимо между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки.
Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В Решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. е направено разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента – БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.
По въпроса за погасителната давност за вземането на сумите платени като анюитетни вноски, съответно част от тях, без основание приложение намира т. 7 от ППВС № 1/1979г., съгласно което задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е безсрочно, възниква от момента на получаване на недължимата сума и от тогава става изискуемо. То може да се иска от кредитора веднага, като началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Този въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана и в решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о.
Въпросът за приложимото законодателство при преценка наличието на неравноправие и нищожност на клаузи от договор за кредит не е решен в противоречие с константната практика на ВКС и практиката на СЕС /решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703/, съгласно която преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. При преценката за неравноправния характер на договорна клауза следва да се направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. За да се установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, съдът трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне.
Въпросът за приложимостта на чл. 143, т. 19 ЗЗП относно клаузи от договор за кредит, сключен на 11.08.2008г., не отговаря на основното изискване за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото отговорът му предпоставя преценка на конкретната клауза от договора, което би могло да се извърши само във фазата по проверка на правилността на въззивното решение. Преценката дали конкретната договорна клауза не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора се извършва въз основа на съответното съдържание на спорната клауза и съобразно останалите критерии за неравноправност. Следователно съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, този въпрос няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът за установяване индивидуалността на клаузите от договора за кредит е решен в съответствие с постановените по реда на чл. 290 ГПК множество решения на ВКС, например решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 231/02.03.2018г. по т. д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т. о. Съгласно практиката на ВКС индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗД. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата – съответната банка. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.
Относно критериите за установяване дали клаузите са ясни и разбираеми за средния потребител, наличието на значителност на неравноправност между правата и задълженията на страните по договор за кредит и критериите и начина на установяване значителността е формирана константна практика на ВКС и СЕС, която е съобразена от въззивния съд – решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение от 14.03.2013г. по дело № С-415/11, EU:C:2013:164.
Въпросът за доказателствена стойност на сключените към договора за кредит допълнителни споразумения и дали същите следва да се тълкуват като признание от страна на кредитополучателя относно валутата и размера на задълженията по договора за кредит не е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 65/06.07.2018г. по т. д. № 1556/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 146/01.11.2017г. по т. дело № 2615/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 231/02.03.2018г. по т. д. № 875/2017г. на ВКС, ТК, І т. о., съгласно която фактът на подписани допълнителни споразумения сам по себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца да ангажира на основание чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи от основния договор; допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно; предоговарянето на условията на кредита, вкл. съвпадащи волеизявления на страните по договора за кредит, относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и не предпоставя дължимост в така установения размер.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС и многобройна практика на СЕС, която е съобразена от въззивната инстанция.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците направените за касационното производство разноски в размер 4 000 лв. –