2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
гр. София, 31.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 548 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Ц. П. Загорска от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Н. Д., против определение № 511 от 25 юни 2012 г., постановено по в.ч.гр.д. № 243 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2012 г., с което е потвърдено определение № 483 от 21 април 2012 г., постановено по гр.д. № 30 по описа на районния съд в гр. Златоград за 2012 г. за връщане на исковата молба на З. против ЦДГ „С.” [населено място], по искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1-4, чл. 224, ал. 1, чл. 59, чл. 226, ал. 3 КТ, а в частта на определението, с което е отхвърлено искането на ЦДГ „С.” [населено място] за заплащане на разноски, определението е отменено и Загорска е осъдена да заплати на работодателя разноски за адвокатско възнаграждение.
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото частната жалбоподателка изрично посочила на въззивния съд, че дори да не е налице уволнение, то следва да се разгледат част от предявените искове, свързани с размера на заплатите и невярно попълване на трудовата й книжка след възстановяването й на работа от съда; с решение на общинския съвет в З. се прави опит да се изменят факти – закриване на П. [населено място] към ответника и откриване девет месеца по-късно към друга детска градина, а закриване е налице, защото дейността на обособената част е прекъсната; заповедта, с която едностранно се променя трудовото правоотношение от безсрочно в срочно такова, е уволнителна при тази ситуация; въззивният съд е извършил отказ от правосъдие, като не е разгледал исковете за размера на заплатата и оформяне на трудовата книжка на жалбоподателката; налице е и нередовен състав на въззивния съд, тъй като един от съдиите в състава е участвал в разглеждането на делото, извършвал е действия по исковата молба в първата инстанция. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че основният правен въпрос е налице ли е уволнение със заповед № 24А от 10 октомври 2011 г., с която едностранно се променя трудовото правоотношение от безсрочно на срочно такова – нарушение по чл. 67, ал. 3, чл. 118 КТ, при закриване на П. [населено място] към ЦДГ „С.” [населено място] с решение на общинския съвет от 20 септември 2010 г., нищожен административен акт, който се опитва да промени и преквалифицира факти от живота със задна дата; чрез решение № Е17от 20 декември 2011 г. на общинския съвет се цели да се прикрие уволнителния характер на заповед № 24А от 10 октомври 2011 г., едностранно променяща трудовото правоотношение от безсрочно на срочно, ведно с недопускане до работното място.
Ответникът ЦДГ „С.” [населено място], представлявана от директора Е. Г., чрез процесуалния й представител Г. Д., в отговор на частната жалба по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК сочи доводи за недопустимост на жалбата, липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за нейната неоснователност.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, положен е подпис на частната жалбоподателка, както и на процесуалния й представител, приложено е пълномощно за представителство и защита, дадено на адв. Д., поради което жалбата е процесуално допустима.
С определението си въззивният съд приема, че от посочената от ищцата заповед не се установява да е прекратено трудовото й правоотношение – то продължава да съществува при хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 4 КТ; посоченото в заповедта не означава, че се трансформира трудовия договор от такъв за неопределено време в срочен до 20 ноември 2011 г., както се сочи от ищцата; искът по чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск е недопустим, защото правото на такова обезщетение възниква само при прекратяване на трудовото правоотношение; исканията за заплащане на една брутна заплата по ОКТД, диференцирано заплащане за 2011 и 2012 г., С. за същите години ведно с лихвите, индексация на заплатите за 2010, 2011, 2012 г. ведно с лихвите, след оставяне на исковата молба без движение, не са конкретизирани от ищцата за основанието на претенциите и за начина на формиране на сумите, поради което исковете са недопустими; не се излагат обстоятелства, на които се основават исковете за поправка на вписването в трудовата книжка относно възстановяването й на работа, за поправка на основанието за настоящото уволнение, за поправка на размера на заплатите й, както и за претендираното обезщетение по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ – за поправката на датата на възстановяване липсва правен интерес, тъй като за дата е вписана тази, на която ищцата се е явила на работа, за поправката на основанието за настоящото уволнение също липсва интерес, тъй като тя не е уволнявана, вписаната заплата съответства на заплатата по допълнителното споразумение; недопустим е и искът по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ – не е посочено в какво се изразяват твърдените вреди.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Частната жалбоподателка поставя един правен въпрос: налице ли е уволнение със заповед № 24А от 10 октомври 2011 г., с която едностранно се променя трудовото правоотношение от безсрочно на срочно такова – нарушение по чл. 67, ал. 3, чл. 118 КТ, при закриване на П. [населено място] към ЦДГ „С.” [населено място] с решение на общинския съвет от 20 септември 2010 г., нищожен административен акт, който се опитва да промени и преквалифицира факти от живота със задна дата. Този правен въпрос не кореспондира с точните изводи на въззивния съд по въведения в процеса проблем – изводите на въззивния съд са, че трудовото правоотношение на ищцата продължава да съществува в хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 4 КТ, а нареждането ищцата да изпълнява длъжността „старши учител” в ЦДГ „С.” за времето от 10 октомври 2011 г. до 20 ноември 2011 г. не означава, че с тази заповед трудовият договор се трансформира от такъв за неопределено време в срочен до 20 ноември 2011 г. Следователно, освен извода, че трудовото правоотношение с ищцата продължава при условията на чл. 123, ал. 1, т. 4 КТ, съдът още сочи, че процесната заповед от 10 октомври 2011 г. е с правно основание по чл. 120 КТ с оглед закриването на полудневната детска група в [населено място] и заповедта с правно основание по чл. 120 КТ не променя съдържанието на трудовото правоотношение. Ако може да се приеме по някакъв начин, в противоречие с критериите, дадени в задължителното за прилагане ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, за начина на формулиране на общото основание за допускане на касационното обжалване, че съдът би могъл да преформулира поставения от частната жалбоподателка въпрос, свързан с първия извод, то по втория извод на съда правен въпрос не се поставя, а липсата на поставен правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд препятства допускането на касационното обжалване на претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Правен въпрос по изводите на съда за недопустимост на исковете извън тези по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, не се поставя. Простото заявяване, че съдът е осъществил отказ от правосъдие като не е разгледал съответните искове, без наличието на съответния въпрос, както беше пояснено, не дава възможност касационното обжалване да се допусне по подобен проблем.
На последно място се твърди, че един от съдиите, взели участие при постановяване на обжалваното определение, е извършвал действия по исковата молба в първата и втората инстанция. По същината си се твърди наличие на основание за отвод по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, без частната жалбоподателка да е уточнила какъв според нея е порокът на съдебния акт. К. съд приема, че не следва да допусне касационното обжалване поради вероятността обжалваното определение да е недопустимо (т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като със системата за случайно разпределяне на делата исковата молба първоначално е била разпределена на съдия И. К., след което обаче делото е разпределено на съдия Р. К., която е и върнала исковата молба на частната жалбоподателка. Във въззивния съд докладчик по делото е съдия Т. К., а останалите членове на съдебния състав са И. К. и М. С.. Следователно, не е изпълнено изискването на закона – като съдия по делото да участва лице, което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция. Съдия К. не е решил делото в първата инстанция, поради което не съществува пречка за неговото участие в състава на въззивния съд.
Ответникът претендира присъждане на разноски, които са в размер на 830 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие, и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 511 от 25 юни 2012 г., постановено по в.ч.гр.д. № 243 по описа на окръжния съд в гр. Смолян за 2012 г.
ОСЪЖДА Ц. П. З., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Ц. д. г. „С.” [населено място], [улица], представлявана от директора Е. Г., сумата от 830,00 (осемстотин и тридесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: