11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 744
гр. София, 06.11. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 1760/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 5094/14.03.2019 г. на [община], чрез процесуалния си представител адв. Г. Д. от АК-София, против въззивно решение № 304 от 05.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2345/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, с което е потвърдено решение № 1475 от 08.03.2018 г., постановено по гр.д. № 1527/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, 15 с-в, като [община] е осъдена, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати Т. Т. Г.: сумата 23 945 лева – обезщетение за имуществени вреди, настъпили от унищожаване на едноетажна жилищна сграда с площ 80 кв.м, лятна кухня с площ 22 кв.м, сушилня, гараж, и две стопански постройки, намиращи се в [населено място], [община]; сумата 3 484 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в унищожено имущество, намиращо се в описания имот, подробно описано; сумата 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от унищожаването на имуществото и стресът от наводнението в [населено място] от 06.02.2012г. при скъсване на стената на язовир И., заедно със законната лихва върху всяка една от главниците, считано от 06.02.2012г. до окончателното плащане, като искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди до пълния предявен размер от 60 000 лева за къщата и за 8170 лева – обезщетение за движимото имущество, е отхвърлен. Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявени от Т. Г. за солидарното осъждане на Министерство на отбраната и на [община] за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 68 170 лева, изразяващи се в унищожаването на едноетажна жилищна сграда, лятна кухня, сушилня и гараж, и две стопански постройки, намиращи се в [населено място] и намиращата се в имота покъщнина и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лева, настъпили в резултат от унищожаването на имота и стресът от наводнението в [населено място] от 06.02.2012 г. при скъсване на стената на язовир И., както в частта, с която е отхвърлен искът на Т. Г., с правно основание чл.49 ЗЗД, предявен против Министерство на отбраната за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 68 170 лева и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лева, настъпили в резултат от унищожаването на имота и стресът от наводнението на [населено място] на 06.02.2012г., при скъсване на стената на язовир И., като необжалвано от страните, е влязло в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че постановеното въззивно решение е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие със съдебна практика на ВКС, както следва: решение № 468 от 02.07.2010 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 921/2009 г.; решение № 149 от 12.06.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 647/2012 г.; решение № 61 от 25.05.2014 г. на ВКС, IІ г.о. по гр.д. № 7585/2013 г.; решение № 236/28.01.2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. № 692/2013 г.; решение № 71 от 28.04.2015 г. на ВКС, І г.о. по гр.д. № 6943/2014 г.; решение № 169 от 27.02.2018 г. на ВКС, ІІ т.о. по т.д. № 879/2016 г. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ По силата на разпоредбата на § 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА придобиват ли общините имоти, включително язовири, които преди влизането в сила на ЗМСМА не са били в собственост на държавата, а на трети лица, или съставянето на акт за публична общинска собственост за подобни имоти, в който като основание за придобиване на правото на собственост е посочена разпоредбата на § 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА, е достатъчно, за да се приеме, че община е собственик на актувания имот/язовир; 2/ Допустимо ли е /има ли правен интерес/ ответникът по иск с правно основание чл.49 ЗЗД да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпване на вреди за ищеца, или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти; 3/ С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 и ал.2 ГПК в производствата по искове по чл. 49 ЗЗД, има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелството, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди, или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове; 4/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото-приети и относими към конкретния спор, или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно.
Ответницата по касационната жалба Т. Т. Г. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. Н. Д. от АК-Шумен, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Претендира адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Ответникът по касационната жалба Министерство на отбраната, [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. М. Я., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразила становище за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че надлежно материалноправно легитимиран ответник по исковете с правно основание чл. 49 ЗЗД е [община], която е собственик на процесния язовир, респективно, че Министерство на отбраната не съставлява такъв. Посочил е, че съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, ал.1, т.94 ДР на Закона за водите /ЗВ/ язовирът е „водопреносна система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации“ и предвид разпоредбата на чл. 6 ЗВ е самостоятелен, отделен обект на право на собственост, различен от земята, върху която се намира. В тази връзка и с оглед безспорното обстоятелство, че язовирът е строен през 1961-1962г., е без значение чии са поземлените имоти, върху които попада понастоящем /принципът на приращението е приложим към момента на възникване на новия обект, а собствеността върху водите, водните обекти и водостопанските системи се определя от вида на вещта и предназначението й – а не от правата върху земята, на която се намират, освен по изключение – напр. чл.27 ЗВ/. При тези обстоятелства е приел, че твърденията на общината, че язовирът попада в имот №.00002 и че МО осъществява фактическо ползване върху него от 2004г., са ирелевантни; освен това са и недоказани по делото. Съдът е приел, че понастоящем язовир „И.“ /известен и като „Ешмеджика“/ – като имот №.527 от КВС на [населено място], област Хасковска – е актуван като публична общинска собственост с акт №.250/28.03.2000 г. на основание писмо №.9004-14/16.10.97г. и § 7, т.2 ПЗР ЗМСМА – съгласно който с влизане в сила на закона, в собственост на общините преминават и онези посочени в разпоредбата държавни имоти, сред които и язовирите, които са от местно значение, а по делото е безспорно, че язовир И. е от такова значение. Проследил е и хронологично данните относно изграждането и собствеността му, че той е бил изграден със средства на ТКЗС и върху земя, собственост на член-кооператорите му, той е станал част от имуществото на ТКЗС И., а впоследствие е бил продаден на търг през 1994 г., но доколкото продажбата е била извършена преди приемането на Закона за водите през 2000г., респективно към този момент е било възможно язовирът да е собственост на правен субект, различен от [община], това предположение е без значение за настоящия правен спор. Това е така, тъй като той не е с предмет правото на собственост върху язовира и по него страна е единствено общината. Същата е собственик на язовира съгласно акт за публична общинска собственост /А./ №.250/28.03.2000г. и актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. Приел е, че в чл. 19, ал.1, т.4 от Закона за водите е посочено, че водностопанските системи и съоръжения на територията на общината с изключение на тези, които са включени в имуществото на търговски дружества и на язовирите по списък, приложен към Закона за водите (в който списък язовир И. не фигурира), представляват публична общинска собственост. Според посоченото в §7, т.2 и ал.2 ПЗР на ЗМСМА, с влизането в сила на закона, в собственост на общините преминават язовири, езера и др. от местно значение, ако не са включени в капитала, уставния фонд или заведени в баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество, а в чл.2, ал.1, т.2 от Закона за общинската собственост е предвидено, че общинска собственост са имотите, предоставени в собственост на общината със закон. Правото на собственост на общината върху процесния воден обект е възникнало ex lege, с влизане в сила на ЗМСМА и на това основание общината е съставила в своя полза актовете за публична общинска собственост, като правопораждащ правото й факт, в двата акта е посочен § 7, т.2 ПЗР на ЗМСМА. В тази връзка въззивният съд е приел, че след като актовете за публична общинска собственост удостоверяват възникването на правото на собственост и легитимират [община] като собственик на имоти № 527 и № 526 в землището на [населено място] и начина на трайно ползване, посочен в актовете, е язовир „Ешмеджика“ (язовир И.), именно в това си качество, съгласно Закона за водите, на общината е вменено задължението да поддържа язовира и компонентите му в техническа изправност, както и да предприеме съответните мерки и при констатираните многократно неизправности да извърши неотложно аварийно – възстановителни дейности на потенциално опасния язовир. Съдът е приел, че по делото не се твърди, нито се ангажирани доказателства, [община] да е предприела необходимите действия във връзка с дадените в техническия доклад от ноември 2010г. предложения за отстраняване на недостатъците и за предотвратяване на наводнения, както и да е предприела действия за уплътняване на каверните и възстановяване на заскаляването, дадени с констативния акт от 21.04.2011г. на ГД Гражданска защита. След като още през април 2011г. е установено, че язовир И. прелива и е с отворен основен изпускател, че в язовира има вода над пределно допустимите количества и дадените предписания не са изпълнени, бездействието на служителите на общината, които освен задължение за поддръжка на язовира имат и задължение да защитават населението от наводнения и аварии, е противоправно, тъй като съставлява отклонение от законовоустановените задължения за действие. Съдът не е приел, че с извършването на проверки и изпращането на писма до областния управител с описание на констатирани неизправности на язовира и язовирната му стена, общината е изпълнила вменените й в Закона за водите задължения. Отделно от това, освен изброените вече задължения на собственика на язовира, предвидени в ЗВ, в чл. 191, ал.1, т.2 ЗВ, в редакцията към 06.02.2012г. ( ДВ, бр. 65 от 2006 г.) за кмета на общината е предписано задължението, както за контрол, така и за изграждането, поддържането и експлоатацията на водностопанските системи по чл. 19, т. 4. В настоящия случай, съдът е приел, че собственик на язовира е [община], която съгласно чл. 141 ЗВ, следва да го управлява и стопанисва с грижата на добрия стопанин, като е налице обективна възможност за обезопасяването му и привеждането му в техническа изправност. Поради това оставянето на язовира в технически неизправно състояние за продължителен период от време, въпреки дадените от Гражданска защита предписания и препоръки, представлява нарушение на установените от закона правила и норми за експлоатация и стопанисване на процесната водностопанска система и виновно неизпълнение на задълженията на служителите на ответната община. Приел е, че А. се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината и нейния публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, до доказване на противното, общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. Съдът е посочил, че в настоящия спор ищцата като насрещна страна няма интерес да проведе доказване, което изключва легитимиращия ефект на А., и съответно не носи доказателствената тежест да установи кой е действителния собственик на язовира, различен от [община], която е актувала имота като своя собственост. Ответникът [община] пък не може да се защитава по предявения срещу нея иск с правно основание чл.49 ЗЗД, отричайки удостовереното с А. нейно право и съответно легитимиращия ефект на А.. Противното би означавало тя да противопостави на претенцията на ищцата чужди права – на действителния според нея собственик на язовира, и то в производство, по което последният не е страна, което е недопустимо. Въз основа на изложеното е обобщено, че предвид представения А. собственик на язовира е [община]. В това си качество тя има задължение съгласно чл. 141 ЗВ да поддържа в техническа изправност водно стопанската система, каквато представлява язовира, вкл. язовирната стена. Бездействието на служителите да изпълнят това задължение, през периода 2000-2012 г., е причина за наводнението в [населено място], което пък е довело до разрушаването на процесните недвижими имоти, собственост на ищцата, погиването на движими вещи – мебели, обзавеждане, домакински уреди, както и до негативните й преживявания – ужас, стрес и притеснения от наводнението. Приел е, че при тези обстоятелства фактическият състав на чл.49 ЗЗД по отношение на [община] е доказан и исковете за причинени имуществени и неимуществени вреди са основателни, които е уважил, както следва – обезщетението за причинените имуществени вреди в размер на сумата от 23 945 лв. – стойността на погиналите постройки, сумата от 3 484 лв. – стойността на унищожените вещи, като в тази връзка е съобразил и заключенията на специализираните експертизи и обезщетението за причинените й неимуществени вреди – болки и страдания в размер на сумата от 10 000 лв. при отчитане принципа за справедливо обезщетяване, съобразно критерия, заложен в чл. 52 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки по следните съображения:
Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос съдебна практика, § 7, т. 2 ПЗР на ЗМСМА посочва кои от бившите държавни язовири стават общинска собственост и не касае язовирите, изградени със средства на ТКЗС върху земя, собственост на техни членове-кооператори, които по същество не са държавна собственост, а собственост на членовете-кооператори на ТКЗС и представляват част от имуществото на това ТКЗС. В тази връзка въззивният съд не е приел, че по силата на § 7, т.2 ПЗР на ЗМСМА общината придобива имоти, които не са собственост на държавата. Това, което е приел, е, че по делото е представен акт за публична общинска собственост от 2000 г., съгласно който [община] е собственик на язовира като този акт е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес /който не е с предмет правото на собственост върху язовира и по него страна е единствено общината/. Съдът подробно е обосновал действието, с което се ползва А. като официален документ. Приетото от него, че има само декларативно действие за собствеността на общината и няма конститутивен ефект /констатира собственост на общината, без да я поражда/ и на основание чл.179, ал.1 ГПК се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината и нейния публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие до доказване на противното като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът, не противоречи на цитираното от касатора решение, и съответства на задължителната съдебна практика, в това число обобщена в ТР №.11/12 от 21.03.2013г. по т.д.№.11/2012г. на ОСГК на ВКС. Предвид изложеното, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по този правен въпрос.
В сочената във връзка с втория правен въпрос практика се приема, че актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона /чл.5, ал.2 ЗОбС/, с който се констатира правото на общинска собственост; като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл.179, ал.1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия /т.е. съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота/, и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост; съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения; актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик като за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик /решение №.149/12.06.2013г. по гр.д.№.647/2012 г., ІV г.о. на ВКС/; актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл.143, ал.1 ГПК /отм./ и чл.179, ал.1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване факти, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени /решение №.71/28.04.2015г. по гр.д.№.6943/2014г., І г.о. на ВКС/; ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона /решение №.61/26.05.2014г. по гр.д.№.7685/2013г., ІІ г.о. на ВКС/; в решение № 236/28.01.2015г. по гр.д.№ 692/2013г., ІІІ г.о. на ВКС, е прието, че актът за държавна собственост е официален документ и следва да бъде изрично оспорен, за да се открие производство по чл.154 ГПК/отм./; възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота, не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл.154 ГПК/отм./ и актът за държавна собственост следва да бъде преценяван по правилата на чл.143 ГПК/отм./. Видно от изложеното, така цитираната практика не касае въпроса дали ответник по иск с правно основание чл.49 ЗЗД може да навежда твърдения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот. Предвид това тя е неотносима към изведения въпрос. От друга страна, доколкото в същата са обсъждани принципно действието и оспорването на акт за общинска собственост и е прието, че той може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, респективно, че за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик, изложените от въззивната инстанция мотиви, в това число относно недопустимостта да се предявяват чужди права /на евентуални други собственици от общината, вместо тях и без тяхното участие в процес, с предмет облигационен спор, не са в противоречие с тези постановки. Следва да се има предвид и, че в правната теория и практиката на ВКС се застъпва становището, че съставянето на акт за държавна/общинска собственост е достатъчно, за да се приеме, че държавата, респективно общината, заявява собственически права върху актувания имот. Ако той е актуван неправилно, трябва да се отпише от актовите книги със заповед на Кмета /чл.64 ППЗОС/, евентуални спорове за собственост се решават по исков ред, а в случая няма данни язовирът да е отписан от тези книги като неправилно актуван. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице и по втория правен въпрос.
Съгласно цитираната във връзка с третия въпрос съдебна практика, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.154, ал.1 ГПК ; когато ищецът претендира обезщетение за вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението и вредите; вината се предполага (чл.45, ал.2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД. Така цитираната практика е неотносима към въпроса, който касае конкретна хипотеза, свързана с фактите и обстоятелствата на разглеждания случай и предвид това не е и общ и абстрактен, а конкретен и фактически. Отделно от изложеното, съдът не е отрекъл правото на ответника да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, а е намерил за неоснователни възраженията му в тази връзка, излагайки подробни съображения относно легитимиращото действие на акта за общинска собственост и оспорването му. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281, т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация, предвид критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по третия правен въпрос.
В отразената във връзка с четвъртия въпрос практика се сочи, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; те следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че решението е постановено при игнориране на доказателства – съдебно-техническа експертиза, установяваща границите на язовир „И.“ и акт за държавна собственост, легитимиращ държавата като собственик на един от имотите, в който попада водна площ на язовира, стената и преливника му. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от така формираната практика. Той е обсъдил всички относими към спора доказателства, възражения и доводи на страните. Приел е, че [община] е собственик на язовира предвид представения А. №.250/2000г., като актът е достатъчно доказателство за пасивната й легитимация в настоящия процес. Обосновал е, че като официален документ той има само декларативно действие и не се ползва с конститутивен ефект, констатира правото на собственост на общината без да го поражда и тези изводи са в съответствие с възприетото в ТР №11/2012 г. на ОСГК на ВКС за доказателственото значение на констативния нотариален акт. Посочил е, че на основание чл.179, ал.1 ГПК А. се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти, а за правото на собственост на общината върху имота и публичния й характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за публична общинска собственост до доказване на противното, като общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. В настоящия облигационен спор ищецът не оспорва собствеността на общината върху язовира и се позовава на легитимиращия ефект на А., а общината като ответник не може да отрича удостовереното в А. нейно право на собственост и съответно легитимиращия ефект на този акт, защото не може да противопостави на ищеца чужди права – на трето лице, което не е страна по спора. Именно предвид тези постановки и изложените мотиви относно язовира като самостоятелна вещ, съдът е обсъдил релевантните в тази връзка факти, обстоятелства и доводи, и не е обсъждал като неотносими данните относно правото на собственост на земята под язовира и тези за фактическото му ползване като изрично е заявил, че предвид изложените по-горе мотиви, те са ирелевантни. При тези обстоятелства евентуално изразеното становище за недоказаност на твърдения на ответника в тази връзка са неотносими към решаващата воля на въззивната инстанция. С оглед на изложеното основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице и по четвъртия правен въпрос.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1, т. 1 ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че в случая по поставените правни въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на адв. Н. Д. от АК-Шумен, процесуален представител на ответницата по касационната жалба Т. Т. Г. от [населено място], при условията на чл. 38 ЗАдв следва да бъде присъдена сумата 1 653 лв. адвокатско възнаграждение за касационното производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 304 от 05.02.2019 г., постановено по в.гр.д. № 2345/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, по касационна жалба вх. 5094/14.03.2019 г. на [община].
ОСЪЖДА [община] да заплати на адв. Н. Д. от АК-Шумен, сумата от 1 653 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Т. Т. Г. пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: ЧЛЕНОВЕ: