О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 745
гр. София, 10.10.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2548 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място], представлявано от адв. П. П., и касационна жалба на „МЕРИТЕЛ И. Л.“, дружество, регистрирано съгласно законите на Република К., представлявано от адв. Н. Д., срещу решение № 366 от 23.02.2015г. по т.д. № 3437/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е обезсилено изцяло решение от 03.10.2012г. по т.д. № 5442/2011г. на Софийски градски съд, VI-18 състав и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
Касаторът [фирма] /в несъстоятелност/ поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на §14, ал.1 ЗИДТЗ /обн. ДВ бр.20/28.02.2013г./ по отношение на наличието на правен интерес у ищеца за подаване на иска, тъй като наличието на такъв не е юридически факт, на който законът може да придаде обратна сила. Счита, че въззивният съд е следвало да констатира недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес и да обезсили решението, както и да прекрати производството по делото. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Следва ли допустимостта на иска по чл.647, т.5 ТЗ /в случая наличието на правен интерес за завеждането на такъв иск/ да се преценява от въззивния съд „през призмата на изменените законови разпоредби“, приети със ЗИДТЗ /обн. ДВ бр.20/28.02.2013г./, на които с § 14, ал.1 ЗИДТЗ е придадена обратна сила?
2. Може ли съдът, след като изрично констатира, че в случая за ищеца не е бил налице правен интерес за предявяване на конститутивен иск по чл.647, т.5 ТЗ /стара редакция/, служебно да санира констатираната недопустимост на иска с оглед измененията на правната уредба и да приеме, че с оглед измененията на закона вече за него е налице правен интерес да води този иск и да преквалифицира иска като заведен по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ /нова редакция/?.
Поддържа, че е от съществено значение за развитието на правото да бъде установено, че констатираната недопустимост на иска по чл.647, ал.5 ТЗ /стара редакция/ по отношение липсата на правен интерес да бъде воден този иск, не може да бъде заздравена поради наличието на нова правна уредба и счита, че като бъде даден отговор на поставения въпрос, ще се даде отговор на важни въпроси от заварените производства по несъстоятелност, засегнати от законодателните промени.
Касаторът „МЕРИТЕЛ И. Л.“ поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на диспозитивното начало, като е преквалифицирал иска като такъв по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ /нова редакция/ и е санирал неговата недопустимост, без дори да има такова искане от страна на ищеца. Твърди още, че съдът неправилно е приложил §14, ал.1 ЗИДТЗ / обн. ДВ бр.20/28.02.2013г./, като излага съображения, че правният интерес не е юридически факт и по отношение на него не може да се прилага фикцията за обратното действие на закона и съответно посочената разпоредба не може да има отношение към наличието на правен интерес у ищеца при подаването на иска. Счита, че след като съдът изрично е констатирал, че ищецът не е имал правен интерес да предяви конститутивния иск по чл.647, т.5 ТЗ /стара редакция/, е следвало да приеме иска за недопустим и да прекрати делото. Представя изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Преценката за наличието на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка може ли да е предмет на обратно действие на закона?
2. Може ли преценката относно допустимостта на иска по чл.647, ал.5 ТЗ /наличие на правен интерес/ да бъде направена с оглед приетите със ЗИДТЗ /ДВ бр.20 от 28.02.2013г./ изменения в ТЗ и по-конкретно в материята на отменителните искове, на които с § 14, ал.1 от ЗИДТЗ е придадена обратна сила?
3. Може ли съдът, след като изрично констатира, че в случая за ищеца не е бил налице правен интерес за предявяване на конститутивен иск по чл.647, т.5 ТЗ /стара редакция/, служебно да санира констатираната недопустимост на иска с оглед измененията на правната уредба и да приеме, че с оглед измененията на закона вече за ищеца е налице правен интерес да води този иск и да преквалифицира иска като заведен по чл.646, ал.2, т.2 ТЗ /нова редакция/?
Поддържа, че посочените въпроси са важни за заварените производства по несъстоятелност, засегнати от законодателните промени – важни за развитието на правото и точното приложение на закона въпроси.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], представляван от адв. К. Д., оспорва касационните жалби, като поддържа, че не са налице сочените от касаторите предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като по отношение на разпоредбите на §8, §9, §10 и §14, ал.1 ЗИДТЗ /обн. ДВ, бр.20 от 28.02.2013г./ вече е създадена безпротиворечива практика на ВКС, според която допустимостта на заварени висящи искови производства по отменителни искове, включително по чл.647 ТЗ, следва да се преценява с оглед изменените норми. Счита, че въззивният съд не се е произнесъл по поставения от касатора „МЕРИТЕЛ И. Л.“ първи процесуалноправен въпрос. Излага подробни съображения за неоснователност на касационните жалби.
„МЕРИТЕЛ И. Л.“ е подал отговор, с който е изразил становище за допустимост и основателност на касационната жалба на [фирма] /в несъстоятелност/.
Ответникът [фирма], [населено място] е подал отговори, приподписани от адв. Г. Б. – В., с които изразява становище за допустимост и основателност на двете касационни жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, е приел, че при действалата към датата на подаване на исковата молба законодателна уредба относно исковете за попълване масата на несъстоятелността приложното поле на чл.647, т.5 ТЗ /стара редакция/ е ограничено върху обезпеченията, учредени от длъжника в периода между една година преди откриване на производството и датата на откриване на производството, но само доколкото предхожда началната дата на неплатежоспособност. Приел е, че ако обезпечението е учредено след началната дата на неплатежоспособност или след датата на откриване на производството не по установения в производството ред, същото е относително недействително ex lege, поради което липсва правен интерес от предявяване на конститутивен иск по чл.647 ТЗ, доколкото правната промяна вече е настъпила ipso jure. Посочил е, че атакуваната договорна ипотека е била учредена на 04.05.2010г. за обезпечаване на необезпечено дотогава вземане на длъжника [фирма], което е след началната дата на неплатежоспособност – 21.08.2009г., определена с влязлото в сила решение от 11.06.2013г. по т.д. № 973/2011г. на СОС, ТО, 6 състав, и поради това е попадала изцяло в приложното поле на чл.646, ал.2, т.3 ТЗ /стара редакция/, с оглед на което за предявяването на конститутивен иск по чл.647, т.5 ТЗ /стара редакция/ не е бил налице правен интерес.
Независимо от изложеното, въззивният съд е заключил, че не е налице недопустимост на предявения иск поради междувременно извършената законодателна промяна със ЗИДТЗ /ДВ, бр.20 от 28.02.2013г./, съгласно която се запазва непроменена единствено хипотезата на чл.646, ал.1 ТЗ, а хипотезата на чл.647, т.5 ТЗ /стара редакция/ е диференцирана според това дали обезпечението е учредено за собствени на длъжника задължения или за чужди такива, като са регламентирани различни подозрителни периоди, но и в двете хипотези тяхната относителна недействителност може да бъде обявена единствено чрез конститутивно съдебно решение, а не ex lege. Взел е предвид придадената с §14, ал.1 ЗИДТЗ /ДВ, бр.20 от 28.02.2013г./ обратна сила на приетите законови промени и е приел, че допустимостта на иска следва да бъде преценена през призмата на изменените законови разпоредби.
Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед вида на атакуваното действие и момента на извършването му то не попада в приложното поле на изменените разпоредби на чл.647, ал.1, т.4 или 5 ТЗ, тъй като те изискват обезпечението да е учредено за чужди задължения, а попада изцяло в обхвата на изменената редакция на чл.646, ал.2, т.2 ТЗ – атакуваната ипотека от 04.05.2010г. е учредена за обезпечаване на необезпечено от длъжника дотогава вземане срещу него, като тя е извършена в едногодишен срок преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ /10.08.2010г./ и то след началната дата на неплатежоспособността /21.08.2009г./. С оглед на това е заключил, че предявеният иск отговаря на основното изискване за неговата процесуална допустимост по чл.124, ал.3 ГПК – да е предвиден изрично в закона, като е без значение, че към момента на предявяването му той е бил предвиден в една разпоредба, а понастоящем е предвиден в друга законова разпоредба. Посочил е, че наличието на изрично предвиден в закона конститутивен иск обуславя и наличието на правен интерес за предявяването му от ищеца, при положение, че целената с него правна промяна не следва ex lege от други разпоредби.
Въззивният съд е приел, че е налице друго основание за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, следствие от новоприетата процесуална разпоредба на чл.649, ал.3, изр.1 ТЗ, на която с § 14, ал.1 ЗИДТЗ също е придадено обратно действие, според която когато искът по чл.649, ал.1 ТЗ /измежду които е и процесният/, е предявен от кредитор, съдът служебно конституира синдика като съищец. Приел е, че участието на синдика като задължителен необходим другар не може да бъде осигурено само в рамките на въззивното производство съгласно т.6 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК, а постановеното първоинстанционно решение следва да бъде обезсилено и делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на необходимия другар.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси се отнасят до възможността съдът да извърши преценка за допустимостта на предявения иск, включително и за правния интерес от предявяването му, и да го квалифицира съобразно приетите със ЗИДТЗ /ДВ бр.20 от 28.02.2013г./ изменения в ТЗ, касаещи исковете за попълване на масата на несъстоятелността, на които с § 14, ал.1 от ЗИДТЗ е придадена обратна сила, а не съобразно действащата към момента на предявяване на иска нормативна уредба. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговорят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая е налице формирана постоянна съдебна практика – решение № 93 от 10.07.2014г. по т.д. № 2907/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 126 от 18.11.2014г. по т.д. № 69/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 187 от 17.12.2014г. по т.д. № 722/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., според която при влязла в сила по време на висящността на производството нова правна норма, приложима към спора, при предвидено от законодателят изрично действие на същата по отношение на заварени при влизането в сила на закона производства, въззивният съд е длъжен да квалифицира и разгледа спора съобразно с тази нова редакция на закона, като извърши и преценка за допустимостта на иска с оглед изменението на материалния закон. Въззивният съд не се е отклонил от този практика, като е квалифицирал предявения иск съобразно влязлата в сила нова редакция на относимите материалноправни норми /чл.646, ал.2, т.2 ТЗ и чл.647, т.4 и т.5 ТЗ/ и ги е съобразил при преценката на допустимостта на предявения иск и на наличието на правен интерес от търсената защита. При наличието на формирана съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и в съответствие с която е постановено обжалваното решение, следва да се приеме, че не е налице допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 366 от 23.02.2015г. по т.д. № 3437/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: