5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 745
С., 14.06. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1516 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. С. У. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. П. Г. от АК-М., против въззивно решение № 293 от 06.07.2010 г., постановено по в.гр.д. № 308 по описа за 2010 г. на Врачанския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 115 от 08.03.2010 г., постановено по гр.д. № 1048/2009 г. на Козлодуйския районен съд, са отхвърлени предявените от С. С. У. срещу „М.-Т.-С., С.” СД, [населено място], В. област, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 1400 лв., представляваща стойността на дължимия наем за ползване на недвижим имот – апартамент в [населено място], за периода от 01.05.2009 г. до 15.08.2009 г., с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 31 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на дължимата наемна цена, с правно основание 92 ЗЗД за заплащане на сумата 910 лв., представляваща неустойка по чл. 5 от наемния договор.
К. поддържа, че въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основания за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, а и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изведените правни въпроси са:
– Следва ли да се присъждат деловодни разноски в полза на страната, която не ги е поискала своевременно.
– В каква форма следва да бъде направено изявлението за едностранно прекратяване на договора за наем, когато той е сключен в писмена форма.
– Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява изявлението за едностранно прекратяване на договора за наем, когато той е сключен в писмена форма. В подкрепа на твърденията си по първия изведен от касатора въпрос, същият посочва Определение № 84 от 17.04.1980 г. по гр.д. № 111/80 г. на ІІ г.о. на ВС.
Ответникът по касационната жалба, „М.-Т.-С., С.” СД, [населено място], чрез управителя В. М. С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна, но не изразява становище по основанията за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК. Същата е недопустима по исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, тъй като по тези искове обжалваемия интерес е до 1000 лв. /чл. 280, ал. 2 ГПК/. На същото основание жалбата е недопустима и в частта й за разноските като по отношение на тях в случая е приложим реда на чл. 248 ГПК, ако са налице условията затова.
Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо.
За да постанови решението си, с което са отхвърлени предявените искове като неоснователни, въззивният съд е приел, че ответникът едностранно е прекратил с едномесечно предизвестие договора за наем, съгласно клаузата по чл. 14, б.”б” от договора, поради което не се дължат суми за наем, лихви и неустойки за периода след изтичането на срока на предизвестието.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочат хипотезите по т.1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Изложението не обосновава такъв правен въпрос, отнесен към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е посочена задължителна практика на ВКС/ВС, а съгласно т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС това са тълкувателните решения на ОСГТК на ВКС, постановленията на П., както и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в противоречие с която въззивният съд да е решил поставените правни въпроси, които са от значение за спорното право. Липсата на посочена задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, на която приетото във въззивното решение да противоречи, дават основание на настоящата инстанция да приеме, че не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по главния иск. Независимо от това обаче следва да се отбележи, че отговорът на въпроса за формата, в която следва да бъде отправено едномесечното предизвестие за едностранно прекратяване на срочния наемен договор, сключен в писмена форма и визираното в тази връзка субсидиарно приложение на чл. 87, ал. 1 ЗЗД при наемните договори, е свързан с характера на договора за наем като двустранен, възмезден, неформален договор, при който писмената форма е само средство за доказване и нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, отнасяща се за разваляне на договорите, поради неизпълнение, не намира приложение при едностранното предсрочно прекратяване на наемния договор, тъй като се касае за различни фактически състави. По този въпрос, както и по въпроса за допустимостта на свидетелските показания в случая, въззивното решение е постановено в съответствие с трайната и непротиворечива съдебна практика.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, което в случая е заявено бланкетно. Такова основание би било налице, ако произнасянето на съда по поставените въпроси би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, какъвто не е настоящия случай. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД, а в частта му по исковете с правно основние чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, както и в частта за разноските, касационната жалба като недопустима, следва да бъде оставена без разглеждане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 293 от 06.07.2010 г., постановено по в.гр.д. № 308 по описа за 2010 г. на Врачанския окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за сумата от 1400 лв., по касационната жалба с вх. № 5848/19.08.2010 г. на С. С. У. от [населено място].
Определението в тази част не подлежи на обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 5848/19.08.2010 г. на С. С. У. от [населено място] срещу въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 910 лв., с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 31 лв., както и в частта му за присъдените разноски и прекратява производството по делото в тези части.
Определението в тази част може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му пред друг тричленен състав на ВКС, ГК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: