1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 745
гр. София, 23.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 723 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [община], [населено място] чрез процесуален представител адвокат Т. А. Д. срещу решение № 2737 от 23.11.2018г. по т. дело № 4670/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение от 29.06.2018г. по т. дело № 29/2017г. на Окръжен съд Видин в частта, с която [община] е осъдена да заплати на „Водстрой“ АД следните суми: на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 174 702,91 лв., представляваща част от сумата 287 968,71 лв. по фактура № 2513/04.06.2012г. и договор за строителство от 27.10.2008г., ведно със законната лихва от 17.05.2017г. до окончателното изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 53 342,48 лв., представляваща законна лихва за периода от 19.05.2014г. до 16.05.2017г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 16 843,13 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Кое би било правилното тълкуване на договорна клауза спрямо модалитет, който се явява външен на основанието и предмета на договора по критериите на чл. 20 ЗЗД?
2. Трябва ли признанието на дълга да бъде изрично или то може да се извлича от всякакви конклудентни действия?
3. Може ли подписването и осчетоводяването на фактурата да установява фактическото приемане на обекта?
4. Може ли да се приеме с издаването на акт образец 15 за строеж втора категория при липса на приложен към него протокол за успешно проведени единични изпитвания на съоръжението, че предаването на строежа от строителя на възложителя е завършено, с което е установено и фактическото ползване на обекта от възложителя?
По отношение на първия въпрос касаторът поддържа предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а по отношение на втория, третия и четвъртия въпроси твърди, че са решени в противоречие с решение № 9/05.06.2017г. по т. д. № 2690/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/08.11.2010г. по т. д. № 1135/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 186/30.10.2013г. по т. д. № 820/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 231/13.07.2011г. по т. д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 23/04.08.2014г. по т. д. № 1938/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът „Водстрой“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/ чрез процесуален представител адвокат А. Ц. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по първия и четвъртия правни въпроси, а останалите въпроси е решил в съответствие с практиката на ВКС. Ответникът излага евентуални съображения за правилност на обжалвания съдебен акт и претендира присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в предвидения в чл. 283 едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото в нея е релевирано основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение по отношение на фактическата обстановка и е изложил и свои мотиви.
Въззивният съд е препратил към мотивите на решението на Окръжен съд Видин на основание чл. 272 ГПК и е изложил и допълнителни мотиви съобразно оплакванията и доводите във въззивната жалба и отговора на ответната страна по нея в съответствие с правомощията си на въззивна инстанция.
Съдебният състав е констатирал, че във въззивното производство страните не спорят по определени факти и обстоятелства, които се установяват и от представените доказателства, а именно: 1/ възникнало между страните правоотношение по сключен на 27.10.2008г. договор за възлагане на обществена поръчка, с който [община] е възложила на „Водстрой“ АД изграждането на смесена канализация на [населено място], [улица]и [улица]срещу цена от 975 491,80 лв. с ДДС, със срок за изпълнение до 210 дни от датата на подписване на протокола за откриване на строителната площадка, в който е предвидено, че плащанията на възнаграждението следва да се извършват поетапно – след съставянето на протоколи за установяване на действително извършените работи в 10-дневен срок от датата на получаване на първичен счетоводен документ – фактура на името на възложителя; 2/ наличие на сключен между [община] и Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда /ПУДООС/ договор № 6873/3.02.2009г. за осигуряване на финансирането на обекта в размер на 975 491,80 лв., със срок на действие 210 дни от датата на подписване на протокола за откриване на строителната площадка; 3/ започване на строителството на обекта въз основа на разрешение за строеж № 7/24.11.2008г., издадено от главния архитект на [община], и подписан на 23.04.2009г. протокол за откриване на строителната площадка; 4/ изпълнени СМР, за които е съставен протокол № 1/03.06.2009 г. обр. 19 и е издадена фактура № 1365/03.06.2009г. за сумата 65 657,53 лв. с ДДС, която е платена по банков път от ответника на ищеца на 28.12.2009г.; 5/ съставен протокол № 2/24.09.2009г. за изпълнени СМР и издадена от ответника фактура № 2513/4.06.2012г. на стойност 287 968,77 лв. с ДДС, която е осчетоводена от ищеца през м. 06.2012г., а от ответната община – на 31.12.2013г.; 6/ на 30.09.2009г. е подписан констативен акт обр. 15 за установяване годността за приемане на строежа, като е съставен и окончателен доклад № 53-ODBH-1-534/5.10.2009г., изготвен от лицето, упражняващо строителния надзор – „Експертинвест“ АД; 7/ прехвърляне на част от вземането по фактура № 2513/4.06.2012г. в размер на 113 265,87 лв. от ищеца на „Бдин“ АД с договори за цесия от 11.12.2014г. и 08.03.2016г. и допълнително споразумение към последния; 8/ с решение от 27.03.2017г. по т. д. № 35/2016г. на Окръжен съд Видин, потвърдено с решение от 02.11.2017г. по т. д. № 3801/2017г. на САС, ТО, 11 състав, в сила от 18.01.2018г., са уважени изцяло предявените от „Бдин“ АД срещу [община], при участието на „Водстрой“ АД като помагач на ищеца, искове за заплащане на сумите по прехвърлената част от вземането по фактура № 2513/4.06.2012г., заедно със съответната законна лихва за забава; 9/ ответникът не е заплатил на ищеца останалата част от сумата по фактура № 2513/4.06.2012г. в размер на исковата претенция от 174 702,91 лв.
Възражението на ответника по иска /настоящ касатор/, че само част от претендираните СМР по процесния протокол № 2/24.09.2009г. били извършени от ищеца /тези на стойност 113 265,87 лв. – присъдени на цесионера по т. д. № 25/2016г. на ВОС/, а останалите СМР били реално извършени, но не от ищеца, а от ответника в периода 01.10.2009г. – 31.05.2012г. с част от средствата, отпуснати от ПУДООС по договор № 6873/3.02.2009г., и с труд, осигурен от общината по договор № ESF-1103-05-07-D003/1.09.2010 г. по проект „Нов избор – развитие и реализация“ по Националната програма „От социални помощи към временна заетост“, сключен с Агенцията по заетостта, е прието за неоснователно по следните аргументи:
1/ Предвид характера на договора като договор за изработка и императивните правила на доказването по ГПК, доказването на фактическото извършване на процесните СМР и тяхното приемане се извършва чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК; поради това уговарянето в чл. 3 от процесния договор на изрично посочени документи за предаване-приемане на СМР не лишава страните в исковия процес да доказват фактите и чрез други доказателства: чрез нарочно съставени от страните документи, чрез документи, издадени от държавни органи по реда на ЗУТ или чрез конклудентни действия на възложителя, от които може да се направи извод за одобряване на извършената работа, напр. последващо фактическо ползване на обекта.
2/ Ангажираните от ответника доказателства в подкрепа на възражението му, че работата е изпълнена от него или наети от него лица без участието на изпълнителя /договор № ESF-1103-05-07-D003/1.09.2010г., общински план за развитие на [община] за периода 2007 – 2013г., както и показанията на свидетелите В. Ц. и С. Д., които също сочат, че работата е извършвана от ищеца, макар и до 2011г. да са ползвани и служители на времена заетост/, са крайно недостатъчни за извод в тази насока.
3/ Въз основа на приетото и неоспорено заключение на СГЕ въззивният съд е приел, че констативният акт обр. 15 от 30.09.2009г. и фактура № 2513/4.06.2012г. са подписани от законния представител на ответната община към онзи момент – кмета на общината Н. Гергов. Поради това, че и двата частни удостоверителни документа съдържат извънсъдебни признания от името на ответника за неизгодни за него факти, а именно, че ищецът в изпълнение на процесния договор е извършил описаните СМР, оборването на тяхното съдържание, включително на посочената дата на съставяне, е недопустимо да се извърши от ответника чрез свидетелски показания – чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Поради липсата на процесуална пречка потвърждаването на тяхното съдържание, както и на протокол № 2/24.09.2009 г. и останалите представени актове, съставени в строителния процес, да се извърши и чрез свидетели, въззивната инстанция се е позовала на потвърждаването на съдържанието на оспорените документи чрез показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели Н. Н., С. В., И. В., М. Л., Н. Гергов и С. М. – същите установяват верността и автентичността на записаното в актовете и протокол № 2/24.09.2009г., че именно ищецът е изпълнил въпросните СМР към посочените дати. Обстоятелството, че протокол № 2/24.09.2009г. не е бил представен от общината пред ПУДООС за отпускане на средства в периода до 2012 г. не означава, че такъв не е съществувал, нито такъв извод следва от късното издаване на фактура № 2513/4.06.2012г.
4/ Тезата на ответника, че изтичането на 18.11.2009г. на уговорения в процесния договор срок е довело до прекратяване на неговото действие, след което ищецът не дължи изпълнението на СМР, а ответникът не дължи заплащането им на основание този договор, е приета за принципно невярна по съображения, че срокът по чл. 6 /грешно посочен чл. 3/ не е срок на действие на договора, какъвто не е уговорен в него, а е срок за изпълнение на задълженията на изпълнителя, след изтичането на който той изпада в забава и дължи уговорената в чл. 12 неустойка за забава. Поради това, че изпълнителят по договор за изработка дължи резултат, до постигането на който той не се освобождава от задълженията си, като дължи изпълнение и при просрочие, освен ако възложителят развали договора, без правно значение за дължимостта на претендираните суми е дали процесните СМР са изпълнени преди или след 18.11.2009г. В настоящия случай не се твърди разваляне на договора за изработка от страна на възложителя.
5/ Въз основа на протокол № 2/24.09.2009г. и констативен акт обр. 15 от 30.09.2009г., показанията на разпитаните свидетели, установяващи фактическото ползване на изработеното, и заключението на ССЕ, установяващо обстоятелство, че ответникът е осчетоводил процесната фактура № 2513/4.06.2012 г. през 2013г. за цялата й стойност, въззивният съд е направил извод, че ответната [община] е приела извършените процесни СМР, а осчетоводявайки фактурата, е признала задължението си по нея, поради което е доказано възникването в полза на ищеца на вземането по фактурата в пълен размер.
За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника за погасяване по давност на процесното вземане и на довода, че падежът следва да се счита за настъпил на датата на съставяне на протокол № 2/24.09.2009г., въззивният съд е приложил общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, считано от падежа на вземането /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/, като е определил падежа на вземането въз основа на чл. 5 от процесния договор, предвиждащ, че плащането следва да се извърши от възложителя в 10-дневен срок от получаване на първичен счетоводен документ – фактура на името на възложителя. Съдебният състав е констатирал, че процесната фактура № 2513/04.06.2012г. е получена от ответника на датата на съставянето й – 04.06.2012г., доколкото същата е двустранно подписана, включително от надлежен представител на ответника /кмета на общината към онзи момент/, поради което е заключил, че 10-дневният срок по чл. 5 от договора е изтекъл на 14.06.2012 г., вземането е станало изискуемо на 15.06.2012 г., от когато е започнал да тече 5-годишният давностен срок., и към датата на подаване на исковата молба /19.05.2017г./ същият не е изтекъл. Въззивната инстанция е изложила и евентуален довод – в случай, че се възприеме тезата на ответната община, че давността е започнала да тече от датата на съставяне на протокол № 2/24.09.2009г., то същата е била прекъсната на основание чл. 116, буква „а“ ЗЗД с подписването от кмета на фактура № 2513/4.06.2012г., с която вземането е било признато.
По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е изложил съображения за частичната му основателност в размер 53 342,48 лв. – лихви върху непрехвърлената част от вземането по фактурата, а именно върху процесната главница от 174 702,91 лв., предвид акцесорния му характер, цедираната част от главницата и непогасената по давност част за периода от 19.05.2014г. до 19.05.2017г.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в различни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 89/17.07.2009г. по гр. д. № 523/2008г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 38/27.02.2012г. по гр. д. № 1227/2011г. на ВКС, ГК, II г. о. и други/, тълкуването на волята на страните, изразена в сключения между страните договор, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи, при тълкуването на договора трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните договорни клаузи следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, предвид систематичното им място в договора, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай договорните клаузи са ясни и при тяхното прилагане съдебният състав не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС.
Предвид наличието на трайноустановена практика на ВКС по въпроса, относим към приложението на чл. 20 ЗЗД, не е осъществена предпоставката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по посочените втори и трети материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Въпросите не са решени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 138/17.10.2011г. по т. д. № 728/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 53/12.09.2013г. по т. д. № 74/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 158/07.11.2013г. по т. д. № 1128/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 47/08.04.2013г. по т. д. № 137/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 172/13.01.2016г. по т. д. № 2535/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 185/2015 от 10.02.2016г. по т. д. № 2928/2014г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 34/27.04.2016г. по т. д. № 516/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, съгласно която отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, за които е съставена фактурата. В настоящия случай изводът, че [община] е приела извършените процесни СМР, а осчетоводявайки фактурата, е признала задължението си по нея, поради което е доказано възникването в полза на ищеца на вземането по фактурата в пълен размер, е направен и въз основа на други доказателства – протокол № 2/24.09.2009г., констативен акт обр. 15 от 30.09.2009г., показанията на разпитаните свидетели, установяващи фактическото ползване на изработеното, които доказателства са обсъдени в съвкупност и тяхната взаимна връзка.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по четвъртия материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е относим към предаването и приемането на извършената работа – основание за заплащане на претендираното възнаграждение, и в този смисъл е релевантен. Цитираните от касатора решение № 157/08.11.2010г. по т. д. № 1135/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 186/30.10.2013г. по т. д. № 820/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 23/04.08.2014г. по т. д. № 1938/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. са неотносими, тъй като с тях е даден отговор на други правни въпроси, които не са разгледани в обжалваното решение на САС, а именно: относно правата на възложителя при констатирани недостатъци на изработеното и дължи ли възложителят заплащане на вложените материали, труд и възнаграждение при извършване на работата с недостатъци /в първото решение/; дали в случаите, когато работата е изпълнена с недостатъци и договорът е развален едностранно от възложителя, се дължи заплащане на възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД и за процесуалната форма на упражняване на правата по чл. 265 ЗЗД от страна на възложителя /във второто решение/; при възражение на възложителя на основание чл. 265, ал. 2 ЗЗД за лошо изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение на договора за изработка, предявено срещу иск на изпълнителя с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за присъждане възнаграждение за изработеното, недоказването на лошо изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение и неприето разваляне на договора на това основание, но установяването на лошо /некачествено/ изпълнение, предпоставя ли присъждане на пълното възнаграждение за изпълненото, без намаляването му в съответствие с неточното изпълнение, ако липсва изрично упражнено от ответника право по смисъла на чл. 265, ал. 1 ЗЗД /в третото решение/. По настоящото дело ответната община не е релевирала възражение за некачествено изпълнение на възложената работа /една от формите на неточно изпълнение/, а е направила възражение за неизпълнение в количествено отношение /непълно изпълнение/. Поради това първоинстанционният и въззивният съдилища не са изследвали и не са се произнесли относно качеството на изпълнението на възложената с процесния договор работа.
Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК /решение № 231/13.07.2011г. по т. д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 9/05.06.2017г. по т. д. № 2690/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 218/23.12.2016г. по т. д. № 3709/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./, приемането на извършена работа по договор за изработка обхваща, както фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание, че то съответства на възложеното с договора, което е израз на одобряването му. За приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е релевантно изявлението на възложителя, заедно с реалното предаване на изработеното, че счита същото за съобразено с договора, или извършването на конклудентни действия, придружаващи получаването на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от страна на възложителя за такова пълно одобряване.
Многократно ВКС е изразявал становище, че установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Двустранно подписаният протокол обвързва страните за изпълнените и приети СМР и възложителят дължи възнаграждение съгласно приемо – предавателния протокол, който, като частен свидетелстващ документ, може да бъде оспорен от всяка от страните, в който случай съдът преценява документа с оглед всички събрани доказателства. Когато протоколът за извършените СМР е подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените работи не са изпълнени, е върху възложителя. В горепосочения смисъл са постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК решение № 110/17.08.2011г. по т. д. № 597/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 147/30.09.2013г. по т. д. № 934/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 34/22.02.2010г. по т. дело № 588/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 94/02.03.2012г. по т. д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 25/01.03.2013г. по т. д. № 287/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 65/16.07.2012г. по т. д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.
В решение № 178/13.10.2017г. по т. д. № 638/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 7/22.02.2011г. по т. д. № 264/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че при липса на съставен двустранен приемо-предавателен протокол, установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства, включително и с гласни доказателства, ако една от страните необосновано е отказала да подпише съставените с тази цел документи.
Изработеното се счита прието от възложителя чрез конклудентни действия при условие, че същият е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя и то функционира по предназначение без да са направени възражения за недостатъци. В този смисъл са решение № 250/11.01.2011г. по т. д. № 535/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 32/30.05.2016г. по т. д. № 95/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.
Касаторът не е доказал твърдяното противоречиво разрешаване на идентичен правен въпрос в обжалваното въззивно решение и константната практика на ВКС, тъй като Софийски апелативен съд не е извел изводите си за приемане на работата въз основа на просто разместване на фактическата власт върху работата, а на база на подписани между страните документи. В настоящия случай въззивният съд е направил извод, че процесните СМР са извършени от ищеца и приети от възложителя, като в съответствие с горепосочената трайноустановена практика на ВКС е изградил фактическите си и правни изводи въз основа на двустранно подписаните протокол № 2/24.09.2009г., констативен акт обр. 15 от 30.09.2009г., фактура № 2513/4.06.2012г. и показанията на разпитаните свидетели. Ответникът по иска не е оборил съдържанието и датата на съставяне на посочените протоколи и не е опровергал установените и от заключението на СТЕ обстоятелства.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2737 от 23.11.2018г. по т. дело № 4670/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение от 29.06.2018г. по т. дело № 29/2017г. на Окръжен съд Видин в частта, с която [община] е осъдена да заплати на „Водстрой“ АД следните суми: на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 174 702,91 лв., представляваща част от сумата 287 968,71 лв. по фактура № 2513/04.06.2012г. и договор за строителство от 27.10.2008г., ведно със законната лихва от 17.05.2017г. до окончателното изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 53 342,48 лв., представляваща законна лихва за периода от 19.05.2014г. до 16.05.2017г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 16 843,13 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.