ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 746
София, 10.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1053 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. Г., Г. Й. Д. и Т. А. В., чрез пълномощника им адв.С. М. срещу решение №256 от 04.06.2014г., постановено по в.гр.д. №350/2014г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, І-ви в.с-в, с което е потвърдено решение №746 от 14.10.2013г., постановено по гр.д. №4342/2012г. по описа на Пазарджишкия районен съд. С първоинстанционното решение са осъдени А. А. Г., Г. Й. Д., Н. Р. Р., Н. К. Б. и Т. А. В. да заплатят солидарно на С. Н. Г., на основание чл.45, вр. с чл.52, вр. с чл.53 и чл.84, ал.3, вр. с чл.86 от ЗЗД сумата от 7500 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от извършено престъпление, установено със съдебен акт от 27.09.2012г., постановен на основание чл.384, ал.3, вр. с чл.382, ал.7 НПК по НОХД №886/2012г. по описа на Пазарджишкия районен съд, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането-19.05.2011г. до окончателното й изплащане. За разликата над 7500 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв. искът е отхвърлен.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон и необосновано.
Ответникът по касационната жалба С. Н. Г. от [населено място], обл.Пазарджик, не взема становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пазарджишкия районен съд, с което са осъдени ответниците А. А. Г., Г. Й. Д., Н. Р. Р., Н. К. Б. и Т. А. В. да заплатят солидарно на ищеца С. Н. Г., на основание чл.45, вр. с чл.52, вр. с чл.53 и чл.84, ал.3, вр. с чл.86 от ЗЗД сумата от 7500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от извършено престъпление, установено със съдебен акт от 27.09.2012г., постановен на основание чл.384, ал.3, вр. с чл.382, ал.7 НПК по НОХД №886/2012г. по описа на Пазарджишкия районен съд, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането-19.05.2011г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 7500 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв.
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК, е приел за установено, че е налице противоправно и виновно поведение на ответниците, което е причинило неимуществени вреди на ищеца. Видно от Протокол от 27.09.2012г. по НОХД №886/2012г. на РС-Пазарджик, на основание чл.384, ал.3 във вр. с чл.382, ал.6 от НПК, съдът е вписал и одобрил окончателно споразумение между страните, като петимата обвиняеми-ответници по иска за обезщетение, са се признали за виновни в това, че на 19.05.2011г. в бар-клуб „В.” в [населено място], в съучастие като извършители, по хулигански подбуди са причинили средни телесни повреди на повече от едно лице. Сред пострадалите бил и ищеца Г., на когото била причинена контузия на главата със сътресение на мозъка, протекло с пълна загуба на съзнание до степен на комоционна кома и представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота. От заключението на назначената в първата инстанция съдебно-медицинска експертиза съдът е приел за установено, че сътресението на мозъка е най-леката форма на черепно-мозъчна травма, протичаща с общомозъчна симптоматика с преходен характер, краткотрайна загуба на съзнание и без огнищен неврологичен дефицит, като възстановяването на съзнанието е постепенно с амнезия за събитията около и малко след травмата, главоболие, което лесно се провокира от физическо и психическо напрежение, но обикновено отзвучава за около една до четири седмици. Ищецът Г. е бил приет в спешно отделение на МБАЛ с диагноза контузия на глава, сътресение на мозъка и контузия на гръдния кош, но е отказал хоспитализация. От показанията на свидетелите В. и Н. съдът е установил, че на 18 срещу 19.05.2011г. ищецът и неговите приятели били в заведението, видимо пийнали. Ищецът посегнал на бармана, като според свидетеля В. му ударил шамар, поради което последният натиснал паник-бутона и пристигнали два екипа на „Радио С.”, сред които били ответниците по делото, които извели Г. и приятелите му извън заведението. Съдът е приел, че твърденията на ответниците, че след като ищецът и приятелите му били изведени навън, те не се подчинили и настоявали да се върнат в заведението и бутали и обиждали охранителите, не са подкрепени с никакви доказателства.
Относно доводите на ответниците за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, съдът е приел следното:
Според общия правен принцип виновният причинител на вреди е длъжен да ги поправи, като той дължи обезщетение само за вредите, които са в пряка причинна връзка със собственото му противоправно поведение. Когато и поведението на пострадалия е в пряка причинна връзка с вредоносния резулат, е налице съпричиняване. Съпричиняването е обективен факт, който се определя единствено от наличието на такава причинна връзка, а не и от наличието на вина в действието или бездействието на пострадалия. За да е налице, обективно е необходимо за настъпването на вредите да са допринесли най-малко две лица-делинквентът и увреденият, като тяхното поведение е част от общия причинно-следствен процес на увреждането. Само по себе си нарушаването на общоприети правила за поведение от страна на пострадалия не може да обоснове извод за наличие на съпричиняване. И в този случай определящо е наличието на причинна връзка между нарушаването им и настъпването на вредоносния резултат. Ответниците обосновават съпричиняване с наличието на агресивно и обществено неприемливо поведение от страна на ищеца. Въззивният съд е приел, че с оглед на доказателствената съвкупност, поведението на ищеца не би могло да се квалифицира по този начин. От доказателствата по делото може да се направи извод, че между него и барман в заведението е имало конфликт, който е провокирал натискане на паник-бутона; т.е поведението на ищеца би могло да се разглежда само като причина за търсене на съдействие от охранителна фирма (основателно или неоснователно). Развилите се след този момент събития нямат връзка с предходното поведение на ищеца. Всъщност, изложени са и доводи за поведение на ищеца, насочено към ответниците, след като е бил изведен от заведението, но тези твърдения са останали недоказани. Другото възражение за съпричиняване се основава на тезата, че злоупотребата с алкохол от страна на ищеца е допринесла за настъпване на вредоносния резултат-изпадането му в безъзнание. На първо място, според съда, не е установено по делото ищецът да е злоупотребил с алкохол. Свидетелят Н. установява, че ищецът е изпил „2-3 малки”. Според вещото лице употребата на алкохол може да бъде утежняващ фактор в клиничната проява на мозъчното сътресение, но прегледаната от него медицинска документация не сочи дали ищецът е бил изследван за употреба на алкохол и само по поведението на ищеца може да се прави извод доколко същият се е намирал в алкохолна интоксикация към момента на инцидента. Алкохолът обаче в такъв случай се явява допълнителен утежняващ фактор за неврологичната симптоматика, тъй като на практика се получават два фактора, увреждащи нервната система. В конкретния случай е установено само, че ищецът е употребил алкохол, като няма никакви данни, от които да се направят изводи за степента на алкохолна интоксикация и съответно-да се приеме, че употребата на алкохол е допринесла, утежнявайки симптомите на мозъчното сътресение. Съдът е приел за безспорно установено по делото, че на ищеца именно в резулат на действията на ответниците са били нанесени уврежданията, представляващи по характера си средна телесна повреда и именно за това им е наложено и наказание по НОХД №886/2012г. Причинените на ищеца увреждания няма данни да се дължат и на друга причина. Безспорно е още, че ищецът е отказал хоспитализация и е тръгнал на работа след инцидента. Такова поведение-непотърсване на лекарска помощ след прегледа в Спешна помощ и неспазване на препоръчителния режим при такъв вид увреждания не е установено как точно се отразява на интензитета на страданията и на тяхната продължителност. При тези данни, като е съобразил вида и характера на уврежданията и начина, по който са причинени, както и установеното относно точното състояние на ищеца, съдът е преценил, че праведливият размер на обезщетение е именно присъденият от първоинстанционния съд-7 500 лв.
Касаторите поддържат нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочат основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Повдигат следните материалноправни въпроси, които считат, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС: 1.Изисква ли принципът на справедливостта да се съобразят конкретните обстоятелства относно конкретния случай като възстановителен период, характер на увреждане, поведение на пострадалия преди, по време и след увреждането, интензитет на болки и страданията; 2.За интензивността на болките и страданията, подлежащи на обезщетяване, следва ли да се вземат предвид обстоятелствата, посочени в предходния въпрос.
Считат, че на така поставените въпроси с решението си въззивният съд е отговорил в противоречие с Постановление №4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС.
Поставят и материалноправни въпроси, отговорите на които считат, че ще допринесат за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1.Представлява ли съпричиняване на вредоносния резултат противоправното и обществено неприемливо поведение на пострадалия или същото следва да се вземе предвид като обстоятелство относно справедливия размер на обезщетението; 2.Неспазването на възстановителния режим от страна на посрадалия представлява ли съпричиняване или следва да се отчете в размера на обезщетението като обстоятелство, за което делинквентът не отговаря; 3.Употребата на алкохол от пострадалия представлява ли съпричиняване на увреждане, съставляващо сътресение на мозъка;
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по първата група от поставените от касационните жалбоподатели въпроси не е налице.
Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни. Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посоченото от жалбоподателите ППВС №4/23.12.1968г. Според т.ІІ от посоченото постановление размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК. В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС /включително и посочената от касатора/ съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за причинените му вреди. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение №69/18.03.2014г. по гр.д.№4686/2013г., решение № 317/01.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1553/2010 г., IV г. о. и др. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от вредоносното деяние, а именно: характера на увреждането-в случая причинената средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на главата със сътресение на мозъка, протекло с пълна загуба на съзнание до степен на комоционна кома; начинът на извършването му-нанесен побой от множество лица, по хулигански подбуди; вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от ищеца болки, страдания и емоционален дискомфорт. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 7 500 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява първата група от поставените материалноправни въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по първия въпрос от втората група от поставените от касационните жалбоподатели материалноправни въпроси, по следните съображения:
Според приетото в т. 4-та от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Посоченият въпрос касае приложното поле на чл.51, ал.2 ЗЗД, която разпоредба е ясна, пълна и непротиворечива. По приложението й е установена обилна и трайна практика на ВКС, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи. Тази практика е обективирана в ППВС № 17/1963 г. – т. 7, в Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС, както и в редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 444 от 31.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 453/2012 г., IV г. о., ГК, решение № 312 от 25.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2008 г., II г. о., ГК; решение № 173 от 1.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5172/2007 г., III г. о., ГК, решение № 159 от 24.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 1117/2009 г., II т. о., ТК, решение № 78 от 10.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1982/2013 г., I т. о., ТК, решение № 169 от 28.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 762/2010 г., II т. о., ТК решение № 45 от 15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о., ТК, решение № 313 от 4.06.2008 г. на ВКС по гр. д. № 1925/2007 г., II г. о.и др. В посочените решения е прието, че когато и поведението на пострадалия е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, е налице съпричиняване. За да е налице съпричиняване обективно е необходимо за настъпването на вредите да са допринесли най-малко две лица – деликвентът и увреденият, като тяхното поведение е част от общия верижен процес на увреждането. Само по себе си нарушаването на общоприети или опитни правила за поведение от страна на пострадалия не може да обоснове извод за наличието на съпричиняване. И в този случай определящо е наличието на причинна връзка между нарушаването им и вредоносния резултат, т.е. резултатът трябва да е следствие и на нарушаването. Задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. Поради това не всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. За да се приеме правнорелевантен принос, не е достатъчно увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат, но е необходимо и каузално да го е обусловил. Въззивното решение е постановено в съответствие с цитираната практика на ВКС по първият от поставените втора група въпроси в изложението. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият и третият въпрос от поставените втора група въпроси не са обуславящи за изхода на делото, тъй като се отнасят до установената от въззивния съд фактическа обстановка и по-конкретно относно липсата на доказателства за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ответника. Относно тях въззивният съд е приел, че няма никакви данни, от които да се направят изводи за степента на алкохолна интоксикация и съответно-да се приеме, че употребата на алкохол е допринесла, утежнявайки симптомите на мозъчното сътресение, както и че непотърсването на лекарска помощ след прегледа в Спешна помощ и неспазване на препоръчителния режим при такъв вид увреждания не е установено как точно се отразява на интензитета на страданията и на тяхната продължителност. Съдът е приел за безспорно установено по делото, че на ищеца именно в резулат на действията на ответниците са били нанесени уврежданията, представляващи по характера си средна телесна повреда и именно за това им е наложено и наказание по НОХД №886/2012г. Причинените на ищеца увреждания няма данни да се дължат и на друга причина. Несъгласието с фактическите и правни заключения в обжалваното решение само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване. Както е разяснено в ТР № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В настоящето производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Така поставени, посочените въпроси обосновават касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №256 от 04.06.2014г., постановено по в.гр.д.№350/2014г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, ГК, І-ви в.с-в.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.