13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 746
[населено място], 27.12.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. дело № 2254 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса, [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт Х. Т., срещу решение № 601 от 12.03.2019 г. по т.дело № 3546/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 с-в, с което е потвърдено решение № 498 от 07.03.2018 г. по т. дело № 2004/2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, V-13 с-в, с което настоящият жалбоподател е осъден да заплати на МБАЛ „Света София“ ЕООД, [населено място] следните суми: 26 000 лв., представляваща част от вземане за оказана болнична медицинска помощ по договор № 22-2441/2015г. над договорения лимит съгласно фактура № [ЕГН]/16.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 12.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; 4486,73 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 01.10.2015 г. – 11.06.2017 г., включително, като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 4500 лв.; 1220,00 лв., представляваща разноски за държавна такса в производството пред Софийски градски съд.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател Национална здравноосигурителна каса, [населено място] поставя следните въпроси:
Въпрос 1: Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България – решение № 2 от 22.02.2007 г. по конституционно дело № 12/2006 г. – основание по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК. При произнасянето си въззивният съд бил нарушил разпоредбата на чл. 52 от Конституцията на Р България относно това, че гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, от което следва, че е неограничена. А всъщност с решението на Конституционния съд било предвидено, че е ограничена по ред, предвиден в закона. Въззивният съд не бил преценил правилно, че здравноосигурените лица имат право на медицинска помощ в обхвата на бюджета на Здравната каса, който се приема от Народното събрание на Р България въз основа на ЗБНЗОК, а не въобще.
Въпрос 2 Въззивният съд не бил приложил Правилата на чл. 8, ал.1 и ал.2 от Правила за условията и реда за определяне и изменение на стойностите по чл. 4, ал. 1 т. 1 и 2 и за използване на средства от резерва по чл. 1, ал.2 ред 1.4 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и на чл. 21, ал. 4 Приложение № 2 Б от ПМС 57 от 16.3.2015 г. на МС, които само са споменати, без да бъдат обсъдени, а именно – че лечебното заведение имало право да подаде заявление за увеличаване стойностите по Приложение № 2 в срока за отчитане на отчетните документи, такова заявление не било подадено до СЗОК като при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя на болнична медицинска помощ за хоспитализации с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, същият формирал листа на чакащите съгласно чл. 22 Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ. Подробно посочва правните възможности за спешна диагностика и лечение и за изменение на стойностите съгласно Методика за заплащане дейностите в болничната медицинска помощ.
Въпрос 3. Въззивният съд бил се произнесъл по непредявен иск – чл. 266, ал.1 ЗЗД, което било недопустимо и решението било неправилно и необосновано.
Въпрос 4: Излага съображения, че договорът има елементи на дефинирания в по-късно приет закон – чл. 19 а от АПК административен договор. Но следвало да се вземат предвид характеристиките на този договор, както са посочени от страните,
Въпрос 5: Нямало разрешаване на спора дали НЗОК/СЗОК трябва да заплати извършената медицинска дейност, надвишаваща стойностите по Приложение 2 или не и дали са спазени правилата за отчитане и заплащане на медицинската дейност от страна на НЗОК. Имало механизъм за корекция по стойността на ЛЗБМП. Това се случвало и с представените допълнителни споразумения.
Въпрос 6 : Не било допуснато като доказателство Решение на НС на НЗОК от 08.7.2015 г. , с което се отпускали допълнително средства в размер на 38 606 351 лв за здравноосигурените лица в болничната помощ за сметка на средства от „резерва, включително за непредвидени и неотложни разходи“ и решение на НС на НЗОК от 18.12.2015 г. , с което се освобождават средства от „резерва, включително непредвидени и неотложни разходи“ , с които се увеличават средствата за здравноосигурителните плащания за лекарствени продукти за лечение на злокачествени заболявания в условията на болнична помощ, които са в размер на 8 000 0000 лв, което било то решаващо значение за спора, а именно, че на национално ниво е имало достатъчно средства, но ЛЗБМП не било изпълнило разпоредбите на индивидуалния договори и на чл. 8, ал.1 и ал. 22 от Правила за условията и реда за определяне изменение на стойностите по чл. 4, ал.1 т.1 и 2 за използване на средства от резерва по чл. 1, ал.2 ред 1.4 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и на чл.21 ал. 4 от Приложение № 2 б от ПМС 57 от 16.3.2015 г. на МС като същото имало тази възможност.
Въпрос 7. Законът за бюджета на НЗОК по същество бил финансов план с едногодишно действие и отразявал разходването им. Налице било ограничение и следвало да се обсъдят общите принципи и цели, заложени в ЗЗО, чиято функция бил бюджетът на НЗОК за съответната година. Съдържанието на чл. 35 от ЗЗО гарантирал свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договори с НЗОК. От граматичното тълкуване се налагал изводът, че обхватът, обемът трябва да бъдат определени, т.е. не са неограничени. Прилагателното определение показвал дадено, определена мярка. Това означавало, че „чрез определени по вид, обхват и обем пакет от здравни достъпи, означавало че е излишно, ако е неограничен достъпът до здравни нужди.
Въпрос 8. Разрешението на въззивния съд, че определените обеми и стойности на изпълнителните на болнична медицинска помощ са прогнозни и биха могли да бъдат надхвърлени било невярно, тъй като съгласно Приложение 2 към индивидуалния договор, са точно определени и същите не могат да бъдат надхвърляни. Средствата , които са предвидени като резерва за непредвидени и неотложни разходи, ищецът не бил доказал, че са неотложни. Поради това следвало да се заявят по реда на Правилата за Приложение № 2 Б от ПМС 57 от 16.3.2015 г. на МС, а такива не били заявели от лечебното заведение за болнична помощ.
С изключение на поставения въпрос 1 , за което е обосновано допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, за останалите въпроси касационният жалбоподател сочи като допълнително основание за допускане до касационно обжалване на поставените въпроси всички основания по чл. 280, ал.1 т. 1- 3 от ГПК, без подробно да ги обосновава.
Бланкетно също е посочено и основание за допускане на решението до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на същото, основание по чл. 280, ал.2 от ГПК, без подробно да е обосновано.
Ответникът – МБАЛ „Света София“ ЕООД, [населено място], чрез процесуален представител адв. Д. Д., оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Апелативен съд София е приел, че въззивната жалба на НЗОК е неоснователна и следва да се потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е осъдена НЗОК да заплати на МБАЛ „Света София“ ЕООД сумата от 26 000 лв., част от вземане за оказана болнична медицинска помощ в общ размер от 42 074,00 лв. Въззивният съд е приел, че между страните Националната здравноосигурителна каса и МБАЛ „Света София“ ЕООД на 23.02.2015 г. е сключен договор, по силата на който дружеството е организирало изпълнение на болнична помощ за здравноосигурени лица, както и допълнителни споразумения, с които е актуализирано Приложение 2 към договора като неразделна част от него. Прието е , че за месец юли 2015 г. болницата – ищец е осъществила болничната помощ на правоимащи според договора лица по клинични пътеки, която дейност била своевременно и надлежно отчетена. Прието е, че има надлимитни стойности по клинични пътеки. Въззивният съд е приел, че се дължи плащане на основание чл. 59 ЗЗО на основание сключения индивидуален договор. Прието е, че прогнозните обеми и цени на медицинска помощ съгласно чл. 55 г ЗЗО и посоченото в бюджета на НЗОК, са актове уреждащи правоотношението между страните, както и Методика за заплащане на болничната помощ, приета с ПМС 57/16.3.2015 г. В нея било посочено, че стойностите се посочват в договорите и при достигане месечните стойности, водещи до липса на капацитет за хоспитализации, изпълнителят формира листа на чакащите съгласно чл. 22 от Наредбата за осъществяване на достъп до медицинска помощ. Предвид това е прието, че съгласно ЗБНЗОК за 20-015 г. , НЗОК определя за всяка РЗОК обща стойност на разходите, разпределени по месеци. Ако се налага корекция Надзорния съвет на НЗОК приема такава съобразно Правила за условията и реда за определяне на дейностите и контрол на корекции. Съгласно чл. 4 ЗЗО задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ. С оглед правата по чл. 4 от ЗЗО лимитите не можели да ограничат правата на гражданите. Превишавайки установените лимити болницата не била допусната неизпълнение, не била надхвърлила обема на възложената й работа. Прието е, че стойностите и обемите на здравна дейност съгласно индивидуалните договори, са прогнозни, то при реално оказани здравни дейности, осъществено болнично лечение, се дължи заплащане като в този случай НЗОК следва да осъществи правото си да използва резервни бюджетни средства съгласно чл. 26, ал.2 от ЗЗО. Въззивният съд е приел, че делегираните бюджети въведени от закона като задължителен финансов способ и принцип за финансиране на дейността в областта на болничната помощ, заплащана чрез системата на задължително здравно осигуряване, нямат за цел да прехвърлят финансовата тежест по опазване здравето на гражданите от държавата към изпълнителите на болнична помощ- търговски дружества, на които е забранено да извършват търговска дейност извън сферата на медицинско обслужване, както и да изискват заплащане от осигурените лица за дейности в обхвата на чл. 45 ЗЗО.
С оглед на това апелативният съд е приел, че възложителят следва да заплати на изпълнителя исковата сума ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и обезщетение за забава изплащането на главниците.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от предпоставките, предвидени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 от ГПК касационната инстанция може да допусне до обжалване на въззивното решение когато има вероятност то да не е валидно или да е постановено недопустимо съдебно решение. В случая не могат да се направят изводи, обосноваващи наличие на посочените основания. Освен при така посочените предпоставки, касационно обжалване може да се допусне и при наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд, като това разрешение е обусловило и изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.
Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.
По поставения правен въпрос 1 настоящият съдебен състав намира, че не е точно зададен. Но въпреки неясната формулировка, соченият от касатора въпрос се свежда до това, при гарантиране правата на здравноосигурените лица със заплащане на медицинските дейности от бюджета на НЗОК, при спазване на лимитите, дължи ли се заплащане на тези дейности без ограничение. Така соченият въпрос според касатора е разрешен в нарушение на решението на Конституционния съд № 2 от 22.2.2007 г. по конст.д. 12/2006 г. Въззивният съд не е приел, че е налице неограничено право на здравноосигурените лица да получат медицинска помощ и достъп до здравеопазване. Напротив приел е ограниченията, въведени с чл. 35 от ЗЗО и чл. 55 д от ЗЗ, както и ограничението на бюджета на НЗОК и ЗБНЗОК за 2015 г. Но е приел, че при така извършените дейности от болнично заведение, изпълнител на болнична медицинска помощ със сключен договор с НЗОК, от една страна, и от другата страна НЗОК, не може да откаже в гарантирания здравен пакет избраната медицинска помощ и я е осъществил. Приел е, че стойностите, посочени в договорите са прогнозни и могат да бъдат надхвърлени като е предвиден и специален ред за разходване на бюджетните средства и резерв за компенсации. В този смисъл, съдът не отрича лимитите на здравното осигуряване, изразяващи се във формирани клинични пътеки и прогнозни стойности. Но приема, че са налице законови условия за тяхното заплащане и отказът да се заплатят противоречи на закона предвид възможността да се получат средства от резерва съгласно чл. 26, ал.2 от ЗЗО. В тази връзка разясненията, съдържащи се в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, относно противоречието на атакуваното с решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България, не покриват изискването за поставен конкретен въпрос. В това решение е разглеждан въпросът за противоконституционност на нормите на чл. 4 и 5 от Закона за бюджета на НЗОК. С него Конституционният съд е разгледал правата гарантирани от чл. 52 от Конституцията и съпоставката им със Закона за бюджета на здравната каса, тълкуван в контекста на Закона за здравното осигуряване. В решението е формиран извод, че социалните права, сред които е здравната помощ и здравното осигуряване се реализират в зависимост от изпълнение на задълженията на държавата да организира здравното осигуряване, което обезпечава здравно обслужване и лечебна помощ. Прилагането на принципите, заложени в Закона за бюджета на здравната каса и равното третиране на лицата в този закон, осигурявайки свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ, определена по вид, обхват, обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата, е прието за въведено предвидимо ограничение и е приета липса на противоречие на чл. 52 от Конституцията на Р България.
Действително в посоченото решение Конституционният съд е посочил, че Законът за бюджета на Националната здравно осигурителна каса, не противоречи на чл. 52 от Конституцията, т.е. бюджетният план на НЗОК може да е ограничен финансово и зависи от икономическото развитие на държавата. Но разрешението, дадено от Конституционния съд е свързано с възможността здравноосигурените лица да получат медицинска помощ като част от правото им на здравеопазване в определени от закона рамки. Разходването на средства за осигуряване на здравна помощ на всички граждани е регламентирано съгласно ЗЗО и НРД, като това разходване е възложено на НЗОК. Обстоятелството, че е налице ограничение, посочено и от Конституционния съд не означава разрешаване на въпроса по делото в противоречие с посоченото решение на Конституционния съд. В случая въззивният съд, разглеждайки конкретно сключения договор между болницата и НЗОК с конкретно зададени лимити на болничната помощ по клинични пътеки и извършването на здравни дейности, предоставянето на здравни услуги, предвидени за заплащане от Здравната каса, лимитите, наложени от ЗЗО и ЗБНЗОК и конкретния НРД за годината и лимитите, определени за конкретния период от Здравната каса, приема, че предоставилият здравна помощ има право да получи стойността на договорените дейности, на основание чл. 45 от ЗЗО независимо, че в Методиката по чл. 55 от ЗЗО е определено, че при достигане на съответни месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя за хоспитализация, следва да се оформи листа на чакащите. Но след като е предоставена дейността по избор на здравноосигурени и правоимащи лица, избрали лечение в конкретната болница, то се дължи заплащането й като при липса на бюджетно предвидени средства, следва да се измени бюджетната рамка, което е в компетентност на НС на НЗОК по силата на чл. 4 ЗБНЗОК. В този смисъл, въззивният съд не е разрешил въпрос за това, че здравноосигурените лица имат неограничено право на здравна помощ. А само, че при осъществена съгласно клиничните пътеки болнична помощ дори и над лимитите , но при осъществен избор от здравно осигурено или имащо право на достъп до клиничните пътеки, болницата има право на вземане, дори и да са надхвърлени лимитите съгласно сключения индивидуален договор между болницата и НЗОК. В този смисъл соченото допълнително основание, нарушение на Решение на Конституционния съд не може да се приеме, че се е осъществило. Ще следва да се приеме, че по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
По поставения въпрос 2 Въззивният съд не бил приложил Правилата на чл. 8, ал.1 и ал.2 от Правила за условията и реда за определяне и изменение на стойностите по чл. 4, ал. 1 т. 1 и 2 и за използване на средства от резерва по чл. 1, ал.2 ред 1.4 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и на чл. 21, ал. 4 Приложение № 2 Б от ПМС 57 от 16.3.2015 г. на МС, които само са споменати, без да бъдат обсъдени, а именно – че лечебното заведение имало право да подаде заявление за увеличаване стойностите по Приложение № 2 в срока за отчитане на отчетните документи, такова заявление не било подадено до СЗОК като при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя на болнична медицинска помощ за хоспитализации с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, същият формирал листа на чакащите съгласно чл. 22 Наредба за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ. Подробно посочва правните възможности за спешна диагностика и лечение и за изменение на стойностите съгласно Методика за заплащане дейностите в болничната медицинска помощ. Касационното обжалване се допуска по правен въпрос, който е включен в предмета на делото и е обусловил решаващата воля за постановяване на решението по този спор. В този смисъл макар и в предмета на спора да са направени посочените възражения от кастора, то основният извод на съда, за да потвърди осъдителното решение, е признаването, че НЗОК отговаря за осъществената болнична дейност по реда, предвиден за осъществяването и и дължи заплащането й , независимо от прогнозирането й по месеци чрез законово предвидената възможност при надвишаване на прогнозните стойности действително извършените дейности от болницата да се заплащат от предвидените резервни средства. В този смисъл така поставеният въпрос относно увеличаване на стойностите, необходими на лечебното заведение по реда на Правила за определяне и изменяне на стойностите, не е обуславящ изхода на делото и не съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. При липса на посочено общо основание, посочено от касатора, не може да се разгледа и бланкетно сочените допълнителни основания по чл.2 80, ал. 1, т. 2 и 3 от ГПК.
Въпрос 3. Въззивният съд бил се произнесъл по непредявен иск – чл. 266, ал.1 ЗЗД, което било недопустимо и решението било неправилно и необосновано.
Въззивният съд е разгледал предявеният иск на посоченото от касатора основание. Приел е, че към договора, на който се позовава ищецът следва да се приложат правилата на договора за изработка и е приел, че относно възнаграждението, дължимо на болницата, искът намира своето основание в чл. 266 от ЗЗД. В този смисъл поставеният въпрос следва да се разгледа в два аспекта – като сочено основание за недопустимост на иска като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 пр. 2 от ГПК и като основание за разглеждане на иска не на предявеното правно основание. В първия случай, би имало вероятност съдебното решение да е недопустимо, ако съдът се е отклонил от диспозитивното начало и е разгледал факти, различни от сочените в исковата молба. Но настоящият съдебен състав намира, че такова основание не е налице. Липсва нарушение на въззивния съд, което да е довело до разглеждане на непредявен иск и поради това да съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Ето защо разгледаният въпрос от гледна точка на сочено основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК не е налице.
Въпросът за правната квалификация на иска, извън вече разгледаното нарушение, е въпрос, който е свързан с правилността на въззивното решение и би могъл да е основание по чл. 281, т. 3 от ГПК при допускането му до касационно обжалване. В случая този въпросне може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Правен въпрос 4: Излага съображения, че договорът има елементи на дефинирания в по-късно приет закон – чл. 19 а от АПК ДВ бр. 74 от 2016 г., административен договор. Но следвало да се вземат предвид характеристиките на този договор, както са посочени от страните, настоящият съдебен състав при произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК намира, че така поставеният въпрос също както и въпрос 3 следва да се разгледа както от гледна точка на евентуална недопустимост на съдебното решение, така и от гледна точка за правната същност на договора, на който е основан искът. По отношение на вида на договора следва да се приеме, че договорът е сключен на 23.5.2015 г. Със ЗУСЕСИФ в сила 29.12.2015 г. е въведено понятието административен договор като с АПК в сила от 23.09.2016 г. е налице и легална дефиниция. В случая тези норми не са били действащо право към сключване на договора и съгласно трайната практика на Върховния касационен съд и изричната норма на § 149, ал. 4 от ПЗР на ЗИД на АПК, ДВ бр. 77 от 2018 г. в сила от 01.01.2019 г., споровете относно недействителност, изпълнение, изменение или прекратяване на административни договори, сключени преди влизане в сила на изменението на АПК се извършват по реда на ГПК пред гражданските съдилища. Това правило е подробно застъпено и в трайната практика на Върховния касационен съд, изразена в определение № 236 от 05.04.2019 г. по т. д. № 787/2019 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС определение № 287 от 05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1252/2019 г., т. к., І т. о. на ВКС. В този смисъл макар и да се позовава на чл. 19 а от АПК, в случая не може да се направи извод за евентуална недопустимост на съдебното решение на въззивния съд. Освен това, както бе посочено вече, въпросът за правната квалификация и правилността на съдебното решение с оглед определяне вида на договора, не представлява основание, което да е свързано с допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ще следва да се приеме, че поставеният въпрос, не е разрешаван от въззивния съд и не може да представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съответно и соченото бланкетно допълнително основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК не може да бъде преценено като основателно.
Въпрос 5: Нямало разрешаване на спора дали НЗОК трябва да
заплати извършената медицинска дейност, надвишаваща стойностите по Приложение 2 или не, и дали са спазени правилата за отчитане и заплащане на медицинската дейност от страна на НЗОК. Това се случвало и с представените допълнителни споразумения. Въззивният съд е изложил съображения, че лимитирането на дейността по силата на сключения между страните договор между болницата и НЗОК, не може да влияе върху правата на здравноосигурените лица да получат здравна помощ съгласно приетите клинични пакети и да изберат лекар и лечебно заведение, в което да получат тази помощ. При преценка правата на страните в системата на здравното осигуряване и болнична помощ, съдът е приел, че при преценка има или не надвишаване на прогнозни стойности, следва да се приеме, че болницата когато е извършила дейност по клинични пътеки, за които здравната каса дължи възмездяване, следва да получи стойността, която е уговорена в договора. Ако липсват средства, то следва да се използват резервни средства, предвидени и заделени за такива случаи според въззивния съд. С оглед това разрешение посоченият въпрос 5 не е разрешаван от въззивния съд. Поради това не може да представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване и към него не може да се прецени дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 2 и 3 от ГПК.
Въпрос 6. Поставеният въпрос е свързан с твърдение, че не е допуснато като доказателство решение на Надзорния съвет и твърдението, че следва болницата да сключи индивидуален договор, за да се възмездят средствата й, изразходвани за лечението на правоимащите лица. В случая въззивният съд не е дал разрешение на поставения въпрос. Въззивният съд е приел, че стойностите по договора са прогнозни и като такива могат да бъдат надвишени и поради това при надвишаване подлежат на заплащане от резервни средства, за което компетентен е Надзорния съвет на НЗОК. Но не може достигането на лимита да прехвърля финансовата тежест по опазване здравето на гражданите от държавата на отделните изпълнители на болнична помощ – търговски дружества. В този смисъл решаващите мотиви на въззивния съд не представляват разрешение на поставения от касатора въпрос. Мотивите на въззивния съд са свързани с поемане на разходите от болницата, без да е заплатена дейността от НЗОК и с недопустимото прехвърляне на финансовата тежест от държавата на болницата по отношение на лица, имащи права да се ползват с определени здравни дейности по предвидени клинични пътеки. В този смисъл мотивите във връзка с тезата на касатора, изложена и във въпрос 6, не са решаващи за въззивния съд. Така извършеното констатиране от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, по същество представлява оплакване срещу разрешението на въззивния съд относно допускането на доказателства. Това оплакване не може да бъде основание за допускане на решението до касационно оплакване. Същото може да е основание съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК.
По отношение на въпроси 7 и 8 следва да се приеме, че също не са разрешавани от въззивния съд. Тезата на НЗОК като ответник процеса, продължена и в производството пред касационната инстанция е, че следва да има лимитиране и при достигане до лимита да не се осъществява болнична помощ. Въззивният съд е разрешил поставените въпроси в комплекса от правоотношения по отношение на задължението на държавата, поето от НЗОК да осигури здравна помощ по реда, предвиден в закона и при осъществяване достъпа до здравна помощ и избора на лекуващи лекари и болнични заведения ,като е приел, че съгласно законовата регламентация в Конституцията, ЗЗО, ЗБНЗОК за 2015 г., осъществените права на здрвноосигурените лица, избрали конкретната болница и лекар, които имат сключен договор със здравната каса, са гарантирани от закона и че лимитите се отнасят до регламентираните клинични пътеки. Прието е, че ограничаването на здравните дейности чрез регламентиране пакета от здравни дейности със закон, но ограничението за разходите за реализация не може да е за сметка на болничните заведения. В този смисъл не са разрешавани поставените въпроси. Като неразрешавани от въззивния съд, те не са обусловили изводите, водещи до постановеното решение и не представляват общо основание за допускане до касационно обжалване.Не може да се изследват и допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК само с посочване на правната норма, настоящият съдебен състав не установи да е налице вероятност решението да е нищожно или недопустимо. По отношение на основанието по чл. 280, ал.2 , пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно. „Очевидна неправилност“ като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК редакцията ЗИДГПК ДВ бр. 86/2017 г. е необходимо да произхожда от самото решение, без да се налага проверка на неговата правилност. Такова решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание. Всяка неправилност при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК.
С оглед на изложеното ще следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното съдебно решение на Софийски апелативен съд.
Няма доказателства ответникът да е извършил разноски и такива не следва да се присъждат.
По така изложените съображения Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 601 от 12.03.2019 г. по т.дело № 3546/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 с-в.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.