1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 746
гр.София, 28.09.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1843/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 39 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1544/ 2017 г. С него е потвърдено решение на Старозагорски районен съд по гр.д.№ 2433/ 2017 г. и по този начин са уважени предявените от Д. Х. Д. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 004/ 02.03.2017 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „технически сътрудник и диагностик на МПС и ППС” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа от 3 395,98 лв и на разноските по делото.
Жалбоподателят претендира допускане на въззивното решение до касационен контрол по процесуалноправния въпрос (прецизиран при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) длъжен ли е въззивният съд, когато първата инстанция не е указала на страната, че не сочи доказателства за релевантни за определяне на обезщетението по чл.225 ал.1 КТ факти, да й даде възможност да ангажира доказателства; и по материалноправния въпрос (също прецизиран) релевантни ли са за определяне на размера на обезщетението по чл.225 ал.1 КТ факти, които са се осъществили след извършеното уволнение и биха довели до по-голям размер на брутното трудово възнаграждение на уволнения работник в сравнение с този по чл.228 КТ. Счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ищецът Д. Д. оспорва жалбата като недопустима. Според него правилото на чл.280 ал.3 т.3 ГПК изключва от актовете, подлежащи на касационно обжалване, решенията по искове по чл.225 ал.1 КТ, ако не се обжалва решението, с което уволнението е признато за незаконно. Счита, че щом касаторът не е формулирал въпроси по законността на уволнението, жалбата му следва да бъде оставена без разглеждане. Евентуално излага съображения, че няма основания за допускане на касационно обжалване, защото практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл.225 ал.1 КТ е твърдо установена и въззивното решение е съобразено с нея.
Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна поддържа, че същата не подлежи на разглеждане на основание чл.280 ал.3 т.3 ГПК. Напротив, посочената разпоредба изключва от ограничението за достъп до касация всички искове по чл.344 ал.1, включително този по чл.344 ал.1 т.3 КТ, без оглед на неговата цена. Разпоредбата не поставя като условие за упражняване на правото на касационна жалба срещу решение по иск по чл.344 ал.1 т.3 КТ да бъде подадена жалба и срещу решението по чл.344 ал.1 т.1 КТ. Вън от изложеното, в конкретния случай, според петитума на касационната жалба, въззивното решение е обжалвано изцяло. Дали са изложени доводи по иска за отмяна на уволнението е въпрос на приложение на правилото на чл.290 ал.2 ГПК, а не на допустимостта на подадената жалба.
Искането за допускане на касационното обжалване обаче е неоснователно.
За да уважи предявените искове, въззивният съд приел, че ищецът е заемал въз основа на трудов договор длъжността „главен технически сътрудник и диагностик на МПС и ППС” при ответното дружество. Със заповед от 23.01.2017 г. работодателят въвел за срок от три месеца, считано от 01.02.2018 г., намалено работно време – по 4 часа дневно за работниците, които заемали такава длъжност. Въз основа на това работно време за месец февруари ищецът получил брутно трудово възнаграждение в размер 333,40 лв. С решение на ТЕЛК от 10.01.2017 г. било констатирано, че работникът е напълно неработоспособен и не е подходящ за заеманата длъжност. Въз основа на това решение работодателят издал заповед от 02.03.2017 г. за прекратяване на трудовия договор между него и ищеца, която е връчена на работника на 03.03.2017 г. Решението от 10.01.2017 г. обаче било обжалвано от работника пред НЕЛК и било отменено, като преписката била върната на ТЕЛК за ново произнасяне и към момента няма влязло в сила решение. При тези фактически установявания съдът посочил от правна страна, че извършеното със заповедта от 02.03.2017 г. уволнение е незаконно, тъй като прекратяването на трудовия договор при условията на чл.325 ал.1 т.9 КТ предпоставя влязло в сила предписание на медицинските органи, че работникът не може да изпълнява работата, за която е нает. Такова влязло в сила решение на ТЕЛК няма, поради което ответникът не е имал право да уволни ищеца. Съответно основателни са и акцесорните искове за възстановяване на заеманата преди незаконното уволнение длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа като последица от незаконното уволнение. По спора между страните за начина на определяне на размера на обезщетението за безработица съдът посочил, че взема предвид размера на брутното трудово възнаграждение, получено от ищеца за последния пълен отработен месец (февруари 2017 г.), но само за времето до края на месец април 2017 г. След тази дата е изтекъл срокът на въведеното от работодателя намалено работно време и ако не бе бил уволнен, работникът би получавал по 666,80 лв месечно. Именно при съобразяване този размер на възможното трудово възнаграждение следва да се определи обезщетението по чл.225 ал.1 КТ.
При така изложените от инстанцията по същество мотиви, повдигнатият процесуалноправен въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е бил сезиран с твърдения за нередовен доклад на първата инстанция. Във въззивната жалба на ответника няма изложени доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, а съгласно Тълкувателно решение № 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд не следи служебно за пропуски при докладването на делото от първата инстанция. Въззивният съд също така е ограничен в произнасянето си от посоченото в жалбата, така че когато въззивникът не е поставил пред него правен въпрос за разрешаване, този въпрос не може да бъде заявен пред касационната инстанция. Основание за достъп до касационен контрол са само разрешените от въззивния съд въпроси, доколкото по тях е налице някое от допълнителните основания по чл.280 ал.1 или ал.2 ГПК.
Материалноправният въпрос е обуславящ, но той няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По приложението на чл.225 ал.1 КТ има установена константна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Според тази практика обезщетението по чл.225 ал.1 КТ се дължи за принудителната безработица, в която работникът е изпаднал поради противоправното действие на работодателя. То се съизмерява с ползите, които се предполага, че работникът би получил, ако такова действие не е било извършено. Едностранните действия на работодателя, с които намалява размера на брутното трудово възнаграждение на работника в месеца, преди да издаде уволнителната заповед, не могат да имат значение за размера на дължимото обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. Обжалваното въззивно решение е съобразено с така установената практика, поради което няма основание да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 39 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1544/ 2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на Д. Х. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: