9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 746
гр. София, 30.12.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3754 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Г. срещу решение № 1666 от 01.08.2014г. по т. дело № 139/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 138 от 19.01.2012г. по т. дело № 1568/2007г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав в частта, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] следните суми: на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за ползването на недвижимия имот, предмет на сключен договор за наем от 26.10.1992г., прекратен с писмо с изх. № 82/22.09.1997г. за периода от 01.10.2002г. до 31.12.2002г., ведно със законната лихва от 25.09.2007г. до окончателното изплащане на сумата; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 000 лв., представляваща мораторна лихва за неизплатено обезщетение за ползване за периода от 28.09.2004г. до 25.09.2007г.; на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ сумата от 6 150 лв. – разноски по делото, съобразно уважената част от исковете.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:
1.а. Приложими ли са изискването на чл. 476, б. „г” ГПК /отм./, респ. чл. 580, т. 4 ГПК /нов/, относно съдържанието на нотариалния акт и по отношение на регистърното решение, когато с него се вписва апорт на недвижим имот, и последиците от липса на съдържание – чл. 472 ГПК /отм./, респ. чл. 576 ГПК /нов/?
Какво е действието на регистърно решение, с което е вписан апорт на недвижим имот, по отношение на третите лица, ако в него имотът не е индивидуализиран по никакъв начин?
Според касатора посочените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, предвид липсата на съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
1.б. Какви са правните последици, ако в регистърното решение за апорт не е посочен „вида” на непаричната вноска, каквото е изискването на чл. 172, т. 5 ТЗ /отм./? – въпросът е решен в противоречие с решение № 177/24.02.2011г. по т. д. № 958/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
1.в. Какво е действието по отношение на третите лица на регистърното решение за вписване на непарична вноска на недвижим имот досежно преминаването на собствеността, ако няма вписан съгласно чл. 73, ал. 5 ТЗ дружествен договор? – въпросът е решен в противоречие с решение № 698/08.06.2011г. по гр. д. № 1281/2009г. на ВКС, ГК, І г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. При съдебен спор за собствеността на наетия имот между наемодателя и трето лице, кому следва наемателят да престира наемната цена, за да бъде изправен?
Съставлява ли съдебното решение по спора за собствеността на наетия имот основание за иск по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД на действителния собственик срещу мнимия за получената от последния наемна цена или отговорността е на наемателя?
Според касатора посочените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, предвид липсата на съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. Кое е основанието за обезщетение за ползване на имот след прекратен договор за наем – неизпълнението на договорното задължение по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за връщане на вещта или законът – чл. 236, ал. 2 ЗЗД?
Обусловеният въпрос за срока на погасителната давност – три /по чл. 111, б. „б” ЗЗД/ или петгодишен /по чл. 110 ЗЗД/?
Според касатора посочените въпроси се решават противоречиво от съдилищата – решение № 675/14.12.2006г. по гр. д. № 284/2006г. на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 1169/29.12.2008г. по гр. д. № 4882/2007г. на ВКС, ГК, І г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
4.а. Може ли поканата за уреждане на отношения във връзка с неплатен наем за минало време да съставлява едновременно и покана за плащане на обезщетение за в бъдеще? – въпросът е решен в противоречие с решение № 48/10.09.2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и се решава противоречиво от съдилищата – решение № 265/29.06.1998г. на ВКС, 5-членен състав /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
4.б. Каква е отговорността за обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД – договорна или деликтна? Според касатора въпросът се решава противоречиво от съдилищата – решение № 265/29.06.1998г. на ВКС, 5-членен състав /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
Ответникът /ищец в първоинстанционното производство/ [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че формулираните от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси не са от значение за изхода на спора, относно една част има утвърдена постоянна съдебна практика, а други се отнасят до фактически обстоятелства и са въпрос на преценка на събраните доказателства. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.
Третите лица – помагачи Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С. не изразяват становище по касационните жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че ищецът [фирма], [населено място] като правоприемник на [фирма] се легитимира като собственик на 4/5 идеални части от процесния недвижим имот, придобити чрез апорт, вписан с решение от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, потвърдено с решение № 133/11.05.1995г. /погрешно посочено 2005г./ по ф. дело № 169/1994г. на ВС на РБ, V г. о. Изложил е съображения, че действието на регистърното решение обвързва всички, включително и съда до момента на неговото заличаване в търговския регистър по реда на чл. 498 ГПК /отм./, съответно чл. 604 ГПК и чл. 30, ал. 1 във връзка с чл. 29 и чл. 14 ЗТР, въз основа на влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 във връзка с чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, сега чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 537, ал. 2 ГПК, съответно чл. 29, ал. 1 във връзка с чл. 30, ал. 1 ЗТР. Съдебният състав е съобразил, че решенията по предявения от ответника срещу [фирма] иск за установяване вписването на несъществуващо обстоятелство – увеличение на капитала чрез непарична вноска, съставляваща 4/5 идеални части от процесния недвижим имот, са обезсилени с решение № 5/08.02.2011г. по т. д. № 271/2010г. на ВКС, I т. о.
Въззивната инстанция е установила наличие на възникнало между праводателите на [фирма] и ответника правоотношение по договор за наем от 26.10.1992г. на процесния недвижим имот и встъпване на приобретателя в наемното правоотношение на мястото на наемодателя на основание чл. 237, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
След обсъждане на представените по делото доказателства, включително разменената между [фирма], респективно [фирма] и ТБ [фирма], клон „С.” кореспонденция решаващият съдебен състав е приел, че с писма изх. № 4378/09.09.1997г., № 79/17.09.1997г. и № 82/19.11.2002г. ищцовото дружество е уведомило банката за прехвърлянето на собствеността върху 4/5 ид. части от процесния имот, решаването на спора за правото на собственост с влязло в сила решение, встъпването на новия собственик на имота /първия ищец/ в наемното правоотношение и плащане на наема на него съгласно чл. 237, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Установил е, че с писмо изх. № 82/22.09.1997г. ищецът е прекратил валидно наемното правоотношение и е поискал от наемателя да освободи имота и да му предаде държането незабавно, но наемателят е продължил да ползва имота, включително и през процесния период 01.10.2002г.-31.12.2002г. въпреки противопоставянето на ищеца, като е заплащал наема на физическите лица. Въззивният съд е заключил, че са налице предпоставките по чл. 236, ал. 2 ЗЗД и ответникът е длъжен да заплати на ищцовото дружество обезщетение за ползване на имота въпреки прекратяване на договора за наем и противопоставянето на наемодателя за процесния период в размер 110 796,40 лв. съгласно заключението на съдебно-счетоводна експертиза, поради което искът е изцяло основателен в претендирания размер 40 000 лв.
За да направи извод за основателност на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдебният състав се е аргументирал с писма изх. № 39/12.03.1999г., № 26/31.07.2002г. и № 82/19.11.2002г. и обстоятелството, че ответникът е изпаднал в забава да заплати дължимото обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД след получаване на първото писмо.
Възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД на основание чл. 111, ал. 1, б. „б“ ЗЗД е прието за неоснователно поради това, че приложение намира общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, тъй като договорът за наем е прекратен, а обезщетението се дължи по силата на закона.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора в т. 1.а въпрос „приложими ли са изискването на чл. 476, б. „г” ГПК /отм./, респ. чл. 580, т. 4 ГПК /нов/, относно съдържанието на нотариалния акт и по отношение на регистърното решение, когато с него се вписва апорт на недвижим имот, и последиците от липса на съдържание – чл. 472 ГПК /отм./, респ. чл. 576 ГПК /нов/” не е релевантен за спора, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция.
Останалите правни въпроси, посочени от касатора в т. 1.а, 1.б и 1.в от допълнението към изложението, се отнасят до действието на регистърното решение по отношение на подлежащите на вписване обстоятелства. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 17/23.06.2009г. по т. д. № 479/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 150/10.11.2009г. по т. д. № 766/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 151/10.11.2009г. по т. д. № 811/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., с която въззивният съд се е съобразил. В посочените решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК е прието, че положителното регистърно решение не се ползва със сила на присъдено нещо, но осъщественото въз основа на него вписване на обстоятелства в търговския регистър може да бъде заличено по реда на чл. 498 ГПК /отм./, аналогични чл. 604 ГПК и чл. 30, ал. 1 във връзка с чл. 29 и чл. 14 ЗТР, въз основа на влязло в сила съдебно решение по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 във връзка с чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./, сега чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 537, ал. 2 ГПК, респ. чл. 29, ал. 1 във връзка с чл. 30, ал. 1 ЗТР. Този иск е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване като охранително производство или несъществуване на вписаното обстоятелство и неговата правна последица е заличаване на вписаното обстоятелство. До заличаване на вписаното обстоятелство по посочения процесуален ред регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, включително спрямо съда. Валидността на вписания апорт не може да бъде предмет на проверка в исков процес за заплащане на обезщетение на ползване на недвижимия имот по чл. 59 ЗЗД /без основание/, респективно по чл. 236, ал. 2 ЗЗД /след прекратен договор за наем въпреки противопоставянето на наемодателя/ по възражение на ответника. Предвид постоянната съдебна практика на ВКС в производството по настоящия иск не съществува възможност по възражение на ответника да се изследва валидността на вписания апорт, дали имотът е индивидуализиран в регистърното решение, дали в него е посочен видът на апорта и дали дружественият договор е вписан съгласно изискванията на чл. 73, ал. 5 ТЗ дружествен договор. До заличаване на вписания с решение от 21.03.1994 г. по ф. дело № 7791/1992 г. на СГС, ФО апорт по предвидения процесуален ред позитивното регистърно решение установява правото на дружеството върху непаричната вноска.
Позоваването на противоречие с решение № 177/24.02.2011г. по т. д. № 958/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. /по въпроса по т. 1.б/ и решение № 698/08.06.2011г. по гр. д. № 1281/2009г. на ВКС, ГК, І г. о. /по въпроса по т. 1.в/ е неоснователно и поради това, че посочените съдебни актове са неотносими към настоящия спор – първото решение е постановено по иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, а второто решение се отнася до правното действие на вписванията на завещанията по отношение на правата, които трето лице е придобило от наследник по закон преди вписване на обявения препис от завещанието.
Посочените в т. 2 от допълнението към изложението правни въпроси също не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Посочените в т. 2 правни въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, която е ясна, а преценката дали са налице недвусмислени обстоятелства по отношение на ищцовото дружество да получи изпълнението е конкретна и зависи от представените по делото доказателства. В хипотезата на вписан апорт на недвижим имот, което обстоятелство не е заличено от търговския регистър, уведомяване на наемателя от новия приобретател за промяната на собствеността, за встъпване в наемното правоотношение съгласно чл. 237, ал. 2 ЗЗД и прекратяване на договора за наем от страна на приобретателя, може да се приеме, че са налице недвусмислени обстоятелства за заплащане на обезщетението за ползване на имота след прекратяване на договора за наем на приобретателя. Ако впоследствие с влязло в сила решение по спор между прехвърлителите и приобретателя се установи несъществуване на вписаното обстоятелство и същото бъде заличено, решението няма обратно действие, а има действие занапред /изрично посочено в Тълкувателно решение № 1/2002г. на ВКС, ОСГК/, отношенията между истинския кредитор и лицето, получило обезщетението се уреждат по правилата на чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.
Доводите на касатора, че посочените в т. 3 правни въпроси се решават противоречиво от съдилищата, е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице и в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието й – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд.
В конкретния случай по първия, посочен в т. 3, материалноправен въпрос е формирана непротиворечива съдебна практика, съгласно която правното основание за обезщетение за ползване на имота след прекратяването на договор за наем е разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД или чл. 59 ЗЗД в зависимост от твърденията в исковата молба, но не и разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, която регламентира задължението за връщане на вещта.
Твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице и поради обстоятелството, че посочените две решения на ВКС не доказват противоречива съдебна практика. В решение № 675/14.12.2006г. по гр. д. № 284/2006г. на ВКС, ГК, І г. о. е разгледан въпросът за погасителната давност на вземането за обезщетение за ползване на недвижим имот без основание и е прието, че претенцията е на извъндоговорно основание, поради което кратката погасителна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД не е приложима. Решение № 1169/29.12.2008г. по гр. д. № 4882/2007г. на ВКС, ГК, І г. о. е неотносимо към настоящия казус, тъй като същото е постановено по иск с правно основание чл. 300 ЗОВСРБ за заплащане на определена сума, представляваща обезщетение за неизпълнение на договор за кадрова военна служба – разходи за издръжка, обучение и квалификация, направени от ищцовата страна. Въззивният съд в съответствие с трайноустановената съдебна практика е приел, че по отношение на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД намира приложение общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а разпоредбата на чл. 111, ал. 1, б. „б“ ЗЗД е неприложима, тъй като договорът за наем е прекратен, поради което не се касае до обезщетение по неизпълнен договор, а до обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора за наем по силата на закона.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по посочените в т. 4.а и 4.б от допълнението към изложението правни въпроси. В цитираните и приложени от касатора решение № 48/10.09.2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 265/29.06.1998г. на ВКС, 5-членен състав въпросът по т. 4.а не е разгледан. Касаторът не е доказал и противоречиво решаване на въпроса по т. 4.б. В решение № 265/29.06.1998г. на ВКС, 5-членен състав е прието, че лихва за забава върху вземане за обезщетение за ползване на имот след прекратяване на наемен договор и при противопоставяне на наемодателя /чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 236, ал. 2 ЗЗД/ се дължи след отправяне на покана, след която длъжникът изпада в забава, тъй като не се касае до периодично парично задължение със срок за изпълнение като наема, а за глобално задължение за обезщетение с неопределен срок на изпълнение. В обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение също е прието, че ответникът е изпаднал в забава да заплати дължимото обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД след получаване на покана. Обстоятелството, че е прието, че такава покана представлява първото писмо, не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по делото са налице и последващи писма за плащане на обезщетение за ползване на недвижимия имот, които са обсъдени от съдебния състав, а претендираната лихва за забава е за период след възникване на изискуемостта на вземането.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че при липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД касаторът дължи заплащане на ответника /ищец в първоинстанционното производство/ направените от последния разноски за касационното производство в размер 4 512 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1666 от 01.08.2014г. по т. дело № 139/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. „Света Неделя” 7 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 512 лв. /четири хиляди петстотин и дванадесет лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трети лица – помагачи Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.