8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 747
гр. София, 14.11.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 41 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК и по чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с ал. 1, т. 2 и чл. 248, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. П. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. У. срещу решение № 1175 от 06.07.2012г. по гр. дело № 1073/2012г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав в следните части: 1/ частта, с която след отмяна на решение от 14.10.2011г. по гр. дело № 1126/2011г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І ГО, 13 състав е отхвърлен предявеният от Т. П. П. срещу [фирма] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за разликата над 14 000 лв. до уважената от първоинстанционния съд сума 18 000 лв.; 2/ частта, с която е потвърдено решението на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. П. П. срещу [фирма] за разликата над 18 000 лв. до пълния претендиран размер от 26 000 лв.; 3/ частта, с която Т. П. П. е осъден да заплати на [фирма] разноски за въззивното производство в размер 640 лв., от които 240 лв. – съответната част от внесена държавна такса за обжалване и 400 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, свързани с приложението на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди:
„1. Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 226 КЗ, освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 266 КЗ, предвид динамиката на последната норма съобразно § 27 ПЗР на КЗ?
2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата промените на законодателството и на обществено – икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?”.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Т. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е посочил по какъв съществен материалноправен въпрос се е произнесъл неправилно съдът, който е от значение за предмета на делото и с оглед на който са формирани мотивите на съда, както и не е конкретизирал в какво се състои неправилното прилагане на посочените норми.
Третото лице – помагач Д. А. М. от [населено място], [община] не изразява становище по касационната жалба.
По делото е постъпила и частна жалба на Т. П. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. В. У. срещу определение № 2398 от 16.10.2012г. по гр. дело № 1073/2012г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав, с което е оставено без уважение искането на Т. П. П. за изменение на въззивното решение в частта за разноските като неоснователно.
Частният жалбоподател прави оплакване, че въззивният съд неправилно е приел, че ответникът трябва да заплати на ищеца разноски по компенсация и е извършил прихващане на адвокатското и юрисконсултското възнаграждение. Релевира доводи, че искането за разноски, направено от процесуалния представител на ответника в единственото съдебно заседание по делото в първоинстанционното производство, не следва да се уважава, тъй като от негова страна не е представен списък с разноски съгласно чл. 80, ал. 1 ГПК. Частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено, молбата по чл. 248 ГПК да бъде уважена и претендира присъждане на разноски и адвокатски хонорар за двете инстанции.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Т. П. оспорва частната жалба и поддържа становище, че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да му бъдат присъдени разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска, като при непредставянето на списък по чл. 80 ГПК се губи само правото на изменение на решението в частта за разноските. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото и обсъждане на доводите на страните, приема следното:
По касационната жалба:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е установил наличието на елементите от фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ, а именно: увреждане от управляващ застрахован при ответното дружество лек автомобил, противоправно и виновно поведение, причинно-следствена връзка между деянието и причинените на ищеца увреждания, изразяващи се в претърпени неимуществени вреди. Решаващият съдебен състав е приел, че на 27.03.2008г. водачът на лек автомобил „Мерцедес“ Д. А. М. е нарушил правилата за движение по пътищата и е причинил пътно-транспортно произшествие, вследствие на което ищецът Т. П. П. като пътник в блъснатата кола „Фолксваген Транспортер” е пострадал. Установено е наличие на застрахователно правоотношение по задължителна застраховта „Гражданска отговорност” на автомобилистите при ответника към момента на процесното ПТП по отношение на делинквента във връзка с управлявания от него автомобил.
В резултат на настъпилото ПТП ищецът е получил травматични увреждания, за чието лечение е бил необходим сравнително кратък период от два месеца. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с вида и характера на причинените на ищеца увреждания, претърпените от него болки и страдания, техния интензитет, пълното възстановяване с изключение на останалите козметични белези и появяващите се периодични болки в дясната колянна става.
Решаващият съдебен състав е възприел за основателно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, като се е аргументирал с неоспореното от страните заключение на съдебно-медицинската експертиза, въз основа на което е приел за установено, че пострадалият е бил на задната седалка зад шофьора без поставен предпазен колан и с оглед вида на удара е заключил, че при поставен колан ищецът не би получил раната на дясното си коляно. За да направи извод, че непоставянето на колана обективно е допринесло с 20% за причиняване на неимуществените вреди от ПТП-то, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че получената в дясното коляно травма е едно от най-сериозните увреждания с остатъчни проявления.
Поради тези съображения съдебният състав е приел за справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди сума в размер 20 000 лв., намалил го е със сумата 4 000 лв., съответстваща на приетия размер съпричиняване и след като е приспаднал доброволно платените 2 000 лв. е направил извод, че предявеният иск е основателен за сумата 14 000 лв., а за разликата до пълния предявен размер – неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на релевантните за спора материалноправни въпроси не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, прогнозите за в бъдеще и др. В настоящия случай въззивният съд въз основа на установената фактическа обстановка при определяне размера на дължимото обезщетение се е съобразил с вида и характера на уврежданията, интензитета на болките и страданията, момента на настъпване на уврежданията и процесното ПТП, пълното възстановяване с изключение на козметични белези и периодични болки в дясната колянна става.
Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по н. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ о. и решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о. и други, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 27.03.2008г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер общо 20 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
По релевирания от ищеца материалноправен въпрос относно лимитите на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент има формирана постоянна практика на ВКС, обективирна в решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която при прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. В този смисъл като се е съобразил, че процесното ПТП е настъпило на 27.03.2008г., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият съдебен състав не е постановил решение в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са налице данни, че такива са направени за касационното производство.
По частната жалба:
Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да остави без уважение искането на Т. П. П. за изменение на въззивното решение в частта за разноските, въззивният съд е приел, че е недопустимо въззивната инстанция да разгледа искане по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение, тъй като не е сезиран първоинстанционният съд, а искането за изменение на въззивното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати на застрахователното дружество разноски в размер 640 лв. е неоснователно. Изложил е съображения, че непредставянето на списък за разноските не е основание за неприсъждането им.
Определението на Софийски апелативен съд е частично неправилно. Доводът на частния жалбоподател, че искането за разноски, направено от ответника не следва да се уважава, тъй като от негова страна не е представен списък с разноски съгласно чл. 80 ГПК, е неоснователен. Разпоредбата на чл. 80, изр. 1 ГПК задължава страната, която е поискала присъждане на разноски, да представи на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. П. от неизпълнение на това задължение е, че страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските /след изменението с ДВ, бр. 100 от 2010г./. Представянето на списък за разноските е предпоставка за допустимостта на молбата за изменение на решението в частта за разноските, но не погасява правото на разноски по чл. 78 ГПК. Правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на тяхното първоначално присъждане. След като въззиваемият /ответник по иска/ е направил искане за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение, първоинстанционното решение е частично отменено и предявеният иск срещу застрахователното дружество е отхвърлен за разликата над 14 000 лв. до 18 000 лв., то са налице предпоставките за присъждане на направените в двете съдебни производства разноски, изчислени съразмерно на отхвърлената част, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и юрисконсултско възнаграждение, изчислено съразмерно на отхвърлената част, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. С оглед отхвърлената част на иска с въззивния съдебен акт /4 000 лв./ неправилно въззивният съд е определил размера на разноските за платена държавна такса, които въззивникът следва да възстанови на въззиваемия съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Държавната такса, която въззивникът следва да заплати на въззиваемия съобразно изхода на въззивната жалба е в размер 80 лв. /2% върху отхвърлената от въззивния съд част на предявения иск, т. е. върху 4 000 лв./. Определеното възнаграждение за юрисконсулт в размер 400 лв. съответства на отхвърлената част от иска, действителната правна и фактическа сложност на делото и минималния размер на адвокатските възнаграждения съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. Поради изложените съображения обжалваното определение в посочената част е неправилно, следва да бъде отменено и вместо това въззивното решение да бъде изменено в смисъл, че Т. П. П. дължи на [фирма] разноски в размер общо 480 лв., от които 80 лв.–държавна такса и 400 лв.– юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1175 от 06.07.2012г. по гр. дело № 1073/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав.
ОТМЕНЯ определение № 2398 от 16.10.2012г. по гр. дело № 1073/2012г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав и вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 1175 от 06.07.2012г. по гр. дело № 1073/2012г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в частта за разноските в следния смисъл: ОСЪЖДА Т. П. П. да заплати на [фирма] разноски за въззивното производство в размер общо 480 лв., от които 80 лв. – държавна такса и 400 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице – помагач Д. А. М. от [населено място], [община].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.