1
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 747
гр.София, 28.09.2018г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1590 описа на ВКС за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.11.2017г.по гр.д.№10778/2017г. на ГС София, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 -3 2 КТ.
Жалбоподателят – Р. Н. Ш., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че следва да се допусне касационно обжалване, тъй като в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът –/НЦРРЗ/, в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С определение от 24.04.2018г. по ч.тр.д.№1589/2018г. към настоящето дело е присъединена за съвместно разглеждане и частна жалба от Н.ЦРРЗ срещу определение от 22.01.2018г. по гр.д.№10778/2017г. на ГС София , с което е изменено решение от 08.11.2017г. по същото дело, в частта му относно присъдените разноски. Процесуалният представител на частният
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е отхвърлил изцяло исковете по чл.344,ал.1,т.1-3 КТ, предявени от ищцата проф. Р. Н. срещу ответника Н.ЦРРЗ, за признаване за незаконна заповед за уволнение № РД-02-15А-03/01.02.2017 г. и отмяната ?, за възстановяване на ищцата на заеманата длъжност „завеждащ лаборатория МРП, професор, химик“, в лаборатория „М.РП“ , и за присъждането на обезщетение за незаконно уволнение в размер на 8748 лв.
Прието е за установено въз основа на представен по делото трудов договор № 4/05.01.2004 г., че между ищцата и ответника е съществувало валидно трудово правоотношение, съгласно, които ищцата е заемала длъжността „химик“ в лаборатория „Р. б.п“ при ответника , а от допълнително споразумение № 106/01.06.2016 г. (за изменение на трудовото правоотношение по трудов договор № 4/05.01.2004 г.) е прието, че ищцата е заемала длъжността „завеждащ лаборатория МРП, професор, химик“при ответника с трудово възнаграждение в размер на 940 лв., както и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 1 % за всяка година трудов стаж по специалността.
Констатирано е, че трудовото правоотношение между ищцата и ответника е прекратено със Заповед № РД-02-15А-03/01.02.2017 г. На основание чл. 328, ал. 1, т. 10, предложение второ КТ, във връзка с предизвестие с изх. № ЧР-11-19/01.02.2017 г. и във връзка с придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на ищцата.
Установено е също така от представен и протокол № 1 от 28.11.2016г. от проведено заседание на Н. съвет при ответника – т. 3, че е обсъждано изявеното желание от страна на ищцата да продължи да работи в НЦРРЗ след навършване на 65 години и по време на научния съвет на посочената дата е проведено гласуване, съгласно което е взето решение трудовото правоотношение на ищцата да бъде продължено с още една година след навършване на 65 години от нея.
При теди данни съдът е приел, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата – жалбоподател в настоящето производство- 01.02.2017 г. (датата на връчването на Заповед № РД-02-15А-03/01.02.2017 г.) същата попада в категорията служители, посочени в закона, а именно професор и е навършила 65- годишна възраст. Посочил е, че съгласно § 11 от ПРЗ на ЗВО по предложение на катедрения съвет и съвета на основното звено и/или филиала, след решение на академичния съвет трудовите договори с хабилитираните лица, които заемат длъжността „професор“, при навършване на възрастта по чл.328, ал.1,т.10 КТ могат да бъдат удължени за срок една година, но за не повече от три години, а за хабилитираните лица, които заемат длъжността „доцент“ – за срок една година, но за не повече от две години. Взета е предвид и разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на научния съвет в НЦРРЗ, според която е предвидено членовете на НС да вземат решение с тайно гласуване за продължаване на трудовото правоотношение след навършване на възрастта за пенсиониране по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ на хабилитираните лица, които заемат длъжността „професор“ – не повече от три години. Съдът е счел, че решението на научния съвет за удължаване на трудовото правоотношение на ищцата след навършване на 65-годишна възраст по никакъв начин не ограничава правото на работодателя да прецени дали да прекрати трудовото правоотношение с нея след навършването на определената в закона възраст, или да го продължи, тъй като правото на преценка е на работодателя и тя не подлежи на съдебен контрол. Приел е, че предложението на колективния орган е задължително за работодателя, нито той е длъжен да изчака постъпването на такова предложение преди да реши въпроса за прекратяването на трудовия договор или за продължаването му а във всеки случай работодателят може да вземе решението си независимо от това дали е постъпило и не е постъпило предложение и независимо от това, какво се предлага. Посочно е, че разпоредбата на § 11 ПЗР ЗВО, която е възпроизведена и в Правилника за организацията и дейността на научния съвет в НЦРРЗ, се урежда единствено задължението на работодателя да обсъди предложението на колективния орган при постъпването на такова, което в настоящия случай е сторено видно от мотивната част на заповед № РД-02-15А-03/01.02.2017 г., с която е прекратено трудовото правоотношение на ищцата.
С оглед изложеното по-горе съдебният състав е счел, че са били налице предпоставките за прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата по реда на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 2 КТ, поради което и следва да бъде споделен извода на СРС в тази връзка, като решението следва да бъде потвърдено и предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да бъде отхвърлен, тъй като се е явява неоснователен.
С оглед акцесорността на иска по чл.344, ал.1,т.2 КТ и обусловеността му от изхода по главния такъв, както и предвид характера на съществувалото между страните трудовото правоотношение съдът е приел, че същият не следва да бъде уважен и ищцата не следва да се възстановява на заеманата преди уволнението длъжност, като е приел за неоснователен и иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ.
В изложението към касационната си жалба жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за това, че спора е разрешен в противоречие с решение С-250/2009г и 269/2009г. на С. по точнато приложение на пар.11 от ЗВО и следва ли в заповед, с която се прекратява трудово правоотношение по чл.328,т.10 КТ, вр. пар.11 ПЗР З. да се изложат мотиви защо предложението да се продължи трудовия договор не е прието.Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателката въпроси и на сочените основания, тъй като на същите въззивният съд е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. Според същата, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 02.08.2013г. по гр.д.№626/2012г., ІV г.о. на ВКС, разпоредбата пар.11 ПЗР на ЗВО не се явява в противоречие с Директива 2000/78/ЕС на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, доколкото с нея се преследват законосъобразни цели, каквито са осигуряване на качествено образование и оптимално разпределяне на професорските длъжности между поколенията и доколкото определянето на максимална възраст за пенсиониране на хабилитираните лица представлява подходящо и необходимо средство за постигане на държавната политика по заетостта. Приема се, че преценката доколко с приложението на пар.11 ПЗР на ЗВО се дава възможност за повишаване на качеството на образованието чрез съвместна работа и обмяна на опит между различни поколения и за оптимално разпределение между професорските длъжности чрез обновяване на професорския състав. Посочва се също така, че доколко с пар. 11 на ЗВО се преследва законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и трудовия пазар следва да се преценява и след цялостен анализ на законовата уредба, свързана с правото да се прекрати трудовия договор поради навършване на определена възраст, в т.ч. с разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10 КТ. Анализирайки събраните по делото доказателства, съобразвайки се с установената практика и с решение на Съда на Е. съюз от 18.11.2010г. по съединени дела С-250/23009 и С-268/2009г. , извършвайки преценка за съответствието на пар.11 ПЗР ЗВО с изискванията на чл.6 от Директива 2000/78/ЕС на Съвета от 27.11.2000 г. съдът е приел, че не е налице неравно третиране в областта на заетостта и професиите.
В съответствие с практиката на ВКС е разрешен и въпроса следва ли в заповед, с която се прекратява трудово правоотношение по чл.328,т.10 КТ, вр. пар.11 ПЗР З. да се изложат мотиви защо предложението да се продължи трудовия договор. В същата, намерила израз и в цитираното от ответника решение от 01.11.2010г. по гр.д.№242/2009г.,ІV г.о. на ВКС е прието, че § 11 ПЗР ЗВО не ограничава по никакъв начин правото на работодателя да прецени дали да прекрати трудовото правоотношение с професор или доцент след навършването на определената в закона възраст, или да го продължи. Просочва се , че правото на преценка е на работодателя и тя не подлежи на съдебен контрол и нито предложението на колективния орган е задължително за работодателя, нито той е длъжен да изчака постъпването на такова предложение преди да реши въпроса за прекратяването на трудовия договор или за продължаването му. Прието е, че във всеки случай работодателят може да вземе решението си независимо от това дали е постъпило и не е постъпило предложение и независимо от това, какво се предлага.
Така установената практика е трайна и не е неправилна, което да налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК за да бъде коригирана.
По частната жалба на /НЦРРЗ/.
С обжалваното определение от 22.01.2018г. по гр.д.№10778/2017г. на ГС София е изменено решение от 08.11.2017г. по същото дело, в частта му относно разноските , като вместо претендиранети 1560 лева са присъдени такива в размер на 967,40 лева, като е уважено направеното от ищцана възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Частната жалба е основателна.
Н.ЦРРЗ е представляван пред въззивният съд от адв.А. В., на който е заплатено възнаграждение в размер на 1560 лева, за което по делото са били представени доказателства – фактура от 08.08.2017г. Процесуалният представител е направил своевременно искане за присъждането на тези разноски като е представил и списък на същите съобразно разпоредбата на чл.80 ГПК. Заплатените от тази страна разноски са определени при спазване разпоредбата на с чл.36 ЗА и чл.7, ал.1, т.1 и ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и са в минимално определения размер, поради което въззивният съд с обжалваното определение неправилно ги е намалил под този размер.
Настоящият състав намира, че въззивният съд е присъдил по нисък размер на разноските направени пред тази инстанция, като не е приложил точно разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, във вр. с чл.36 ЗА и чл.7, ал.1, т.1 и ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като е уважил своевременно направеното възражение за тяхната прекомерност.
С оглед на така изложениете съображения Върховният касационен съд намира, че обжалваното определение следва да се отмени, като бъдат присъдени разноски на НЦРРЗ в пълния претендиран размер.
На основание чл.78, ал.3 жалбоподателката следва да заплати на ответника и направените пред ВКС разноски в размер на 1560 лева-заплатено адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.11.2017г.по гр.д.№10778/2017г. на ГС София.
ОТМЕНЯ определение от 22.01.2018г. по гр.д.№10778/2017г. на ГС София, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р. Н. Ш. да заплати на на НЦРРЗ сумата 1560 лева разноски, направени пред Софийски градски съд по гр.д.№10778/2017г., както и сумата 1560 лева разноски пред ВКС – заплатено адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: