О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 747
[населено място] ,06,10,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в закрито заседание на двадесет и трети септември , през две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 200 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1863 / 14.10.2013 год. по т.д.№ 4555 / 2012 год. на Софийски апелативен съд,Търговско отделение, трети състав , с което е потвърдено решение от 20.07.2012 год. по т.д.№ 1496 / 2010 год. на Софийски градски съд, ТО , VІ – 4 състав .Със същото е осъден касаторът да заплати на [фирма] , на основание чл.266 ЗЗД сумата от 81 501,89 лева с ДДС – дължимо възнаграждение по договор за изпълнение на груб строеж ,пречиствателна инсталация и облицовки на басейни , съгласно договор от 09.07.2007 год. , ведно със законната лихва върху сумата от подаването на исковата молба – 14.06.2010 год. до окончателното й изплащане,както и сумата от 11 734,52 лева – на основание чл.86 ал.1 ЗЗД,обезщетение за забава в издължаване на главницата,за периода 25.02.2009 год. до 14.06.2010 година . Касаторът оспорва допустимостта, в евентуалност – правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон, необосновано и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила . Противоречие с материалния закон – чл. 113 ал.1 и ал.4 и чл. 25 ал.2 ЗДДС – касаторът съзира в невъзприемане основателността на довода му за неизискуемост на плащането на възнаграждение за изработеното , поради неиздадена от ищеца данъчна фактура,която удостоверява настъпване на данъчното събитие. Необосноваността е формално посочена , но немотивирана като самостоятелен порок на решението.Като съществени нарушения на съдопроизводствените правила касаторът сочи несъобразяването на съда със събрани и релевантни за изхода на спора доказателства – извлечение от счетоводните книги на самия касатор,установяващо липса на счетоводно заведени задължения към ищеца,фактури за извършени плащания № 0 …22 / 21.07.2007 год. и № 0 … 33 / 09.11.2007 година , несъобразени като погашения по процесния договор,както и съобразяването с доказателства , представени от ищеца след изтичане преклузивните срокове за това / оригинали на протоколи обр. 19 за приемане на изпълнените СМР / .
Ответната страна – [фирма] – не е депозирала отговор.
Върховен касационен съд , първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Предявените като частични искове са за дължимо възнаграждение за изпълнени от ищеца, в полза на ответника – възложител / настоящ касатор / СМР на обекти – 9 басейна / след оттегляне на исковете за 3 от общо посочените 12 броя, възложени с друг договор / , като исковата молба не е била индивидуализирана досежно вземането от главница и лихва с обект всеки отделен басейн .В хода на производството касаторът е възразявал за нередовност на исковата молба на това основание , което му възражение съдът не е счел за основателно . На това основание обосновава довода си за недопустимост на съдебното решение , като постановено по нередовна искова молба .
В отговора си ответникът е оспорвал исковете с възражение за неиздадена от ищеца данъчна фактура по дължимите му възнаграждения, както и с възражение за плащане, позовавайки се на преждепосочените фактури № 0…22 и № 0…33, счетени от съда като неустановяващи плащане по процесния, а по друг сключен между страните / от 18.07.2007 год. / договор. Няма спор между страните, че от общо дължимото, съгласно изготвени и двустранно подписани протоколи обр. 19 , вкл. окончателен протокол от 25.02.2009 год. , възнаграждение от 317 315 ,31 лв. с ДДС е приспадната поради констатирана конструктивна грешка в един от басейните сумата от 30 331,22 лв. с ДДС ,а от останалата дължима сума от 286 984,09 лева са били изплатени 91 500 лева . Следователно се твърди остатък от 195 484 ,09 лева, от който се претендира частично главница в размер на 90 501,89 лева. Ищецът е извършил частично оттегляне на исковете за главница и лихва, поради което същите са уважени в настоящите размерите от 81 501,89 лева / главница / и 11 734 ,52 лв. / лихва / . Копия на протоколи обр. 19 са своевременно представени от ответника и единствено заменени , с оглед изискване оригиналите им от ответника ,с прилагане на последните по делото и изключването на копията от доказателствения материал ,след формално изтичане на преклузивния срок за представяне на доказателства / в случая и с оглед съдържанието на отговора , както и като установяващи размера на исковете – подаването на исковата молба /.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд , в съответствие с чл.269 пр. второ ГПК е приел , че издаването на данъчна фактура не е обстоятелство относимо към настъпване изискуемостта на вземането на ищеца , чийто момент е определен в закона и допълнен по волята на страните – чл. 266 ал.1 ЗЗД – с изтичане на седемдневен срок от приемане на изпълненото чрез съставянето на съответен приемо-предавателен протокол.Съдът е споделил изводите на първоинстанционния съд,че неиздаването на данъчна фактура би обосновало евентуална административно наказателната отговорност на данъчно задължения субект – ищец , но не се отразява надължимостта и изискуемостта на задължението за заплащане възнаграждение за изработката . Счел е , че протоколите обр. 19 не са изключени от доказателствения материал изобщо, а единствено са заменени представените от ищеца своевременно копия с оригинали на същите, което очевидно е счел за допустимо и след изтичане преклузивните срокове за представяне на доказателства . Намерил е неотносими възраженията на ответника за липса на 72 часови проби на съоръженията, доколкото този довод е относим към възражение за недостатъци в изпълнението, каквото ответникът не е предявил в отговора на исковата молба .
В изложението по чл.280 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси , в хипотезата на ал.1 т.3 на същата разпоредба : 1 / Допустимо ли е решението да се основава на писмени доказателства , представени от страната след изтичане на преклузивните срокове за това / чл. 372 ал.2, чл. 377 ГПК , съответно чл. 146 ал.3 ГПК – в общото производство / ? и 2 / Следва ли да се присъжда ДДС върху сумите за възнаграждение по договор за услуга ,когато изпълнителят не е издал данъчна фактура, респ. не е заплатил начисления за услугата данък,с оглед разпоредбите на чл.25 ал.4 , чл.86 ал.1 ,чл.89 ал.1 и чл. 113 ал.1 и ал.4 ЗДДС ?
Постановеното решение не е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. Правоотношението между страните по договор за изработка на всичките 9 басейна е възникнало на основание един общ договор, с общо приложими за изработката на всеки от обектите клаузи относно права и задължения на страните,вкл. при общо отчитане на изпълненото / окончателен протокол от 25.02.2009 год. /. Наличието на фактически самостоятелни обекти на възлагане, на вероятно различна стойност, само по себе си не обосновава самостоятелен предмет на всеки от исковете, след като по волята на самите страни възлагането, изпълнението и приемането на изпълненото е общо за всички обекти.Липсва аспект на необходима индивидуализация на претенцията,която би обусловила различие в предмета на произнасянето, поради което и твърдяната от касатора нередовност не е налице.
Първият от поставените въпроси е превратно и подвеждащо формулиран спрямо действително осъществените по делото процесуални действия по приемането и съобразяването на протоколи обр.19 . Както се посочи по-горе, извън преклузивните срокове за представяне на доказателства единствено са подменени своевременно представените по делото копия от протоколите с техните оригинали. Касаторът не е поставил действително релевантния процесуалноправен въпрос : дали представянето на оригиналите , в съответствие с чл. 183 ГПК – разпоредба несъдържаща изричен срок за представяне на изисканите от противната страна оригинали – следва да бъде съобразено с преклузивните за представяне на доказателства срокове, респ. да бъде извършено със следващото, спрямо възражението на противната страна за изискване на оригиналите , процесуално действие / аналогично на чл. 193 ГПК / . Дори да би го формулирал, касаторът не обосновава допускане в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , с посочване на противоречива съдебна практика по приложението на чл.183 ГПК досежно срока за представяне оригиналите на оспорените преписи . Напротив, на съда е служебно известно решение № 71 / 08.09.2014 год. по т.д.№ 1598 / 2013 год. на ІІ т.о. на ВКС,в което,макар и не в отговор на идентичен правен въпрос, съставът е изложил споделими и от настоящия състав мотиви,че липсата на изричен срок в разпоредбата на чл.183 ГПК / за разлика от чл. 193 ГПК / и за прилагане правните последици на пр. второ от същата, предпоставя изрично оспорване съществуването на оригинала на документа, която необходимост за процеса също не е ограничена със срок, както и предоставянето от съда на изричен срок за представянето на оригинала , неизпълнението в рамките на който следва да се санкционира по посочения в разпоредбата начин / изключване на доказателствата /. На настоящия състав не са известни постановени в противен смисъл решения на касационната инстанция.
Вторият от поставените въпроси е ирелевантен. Въззивният съд не е мотивирал решението си с отговор на същия, макар да е имало изрично наведен с въззивната жалба довод в този смисъл.В първоинстанционното производство ответникът е оспорвал само,че неиздаването на данъчна фактура като цяло прави неизискуемо претендираното възнаграждение.Следователно релевантен за произнасянето на въззивния съд би бил процесуалноправен въпрос свързан с непроизнасянето му по изричен довод във въззивната жалба, в противоречие с чл.269 пр. второ ГПК , какъвто не е формулиран. Дори да би се приел за правен, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, като предпоставил решаващите изводи на въззивния съд , въпросът не е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК с наличието на противоречива съдебна практика по приложението на конкретна материалноправна норма, вкл. цитираните разпоредби от ЗДДС, доколкото биха били приложими за обосноваване недължимост на ДДС, като част от престацията между страните по договора.Няма посочена и непротиворечива,но с обосноваване основание за преодоляването й като неправилна, поради развитие на обществените отношения или промяна в законодателството, съдебна практика , с цел точното прилагане на закона и за развитието на правото , съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС .
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1863 / 14.10.2013 год. по т.д.№ 4555/2012 год. на Софийски апелативен съд,Търговско отделение, трети състав .
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :